Джо Абъркромби
Герои (57)

Моментът на истината

Пороят най-после беше спрял, но от листата не спираше да капе вода по подгизналите, смазани от умора и намусени войници от Първи полк на Негово Величество. А сред тях най-подгизнал, изморен и намусен беше ефрейтор Тъни. Той все още клечеше в храстите. И продължаваше да се взира в късия участък от стената, от който не беше откъснал очи цял ден днес, а също и повечето от вчера. Клепачите и скулите му бяха зачервени от непрестанното притискане на месинговия пръстен на далекогледа, вратът му беше зачервен от непрестанното чешене, задникът и подмишниците му бяха разранени почти до кръв, протрити от мокрите дрехи. Колоритният му войнишки живот бе изпъстрен с какви ли не гадни задачи, но тази се оказа сред най-противните. Успяваше някак да съчетае двете неизбежни и самоизключващи се крайности на армейския живот — ужас и скука. По едно време стената беше изчезнала зад сивотата на пороя, но сега отново се виждаше. Все същата обрасла с мъх камара камъни, която се спускаше към потока. С все същите копия, щръкнали над нея.

— Вижда ли се вече? — изсъска полковник Валимир.

— Да, господине. И те все още са там.

— Я ми дай това! — Валимир грабна далекогледа от ръката му, надигна се и погледна към стената, после се свлече намусен обратно. — Проклятие! — Тъни му съчувстваше умерено. Не повече, отколкото по принцип съчувстваше на кой да е офицер. Ако тръгнеха, щяха да нарушат заповедта на Митерик. Ако останеха, нямаше да изпълнят заповедта на Митерик. Каквото и да направеше полковникът, все щеше да е виновен. Ето го и поредното, не че има нужда от още повече, доказателство защо човек не трябва да се издига повече от ефрейтор. — Тръгваме, пък каквото ще да става! — отсече Валимир. Жаждата за слава очевидно беше надделяла. — Пригответе хората за атака.

— Разбрано, господине — отдаде чест Форест.

Край. Край на стратегиите за отлагане, край на търсенето на по-лека задача, край на престорените болести или наранявания. Беше време за бой и Тъни трябваше да си признае, че докато закопчаваше ремъка на шлема си, почувства нещо почти като облекчение. Каквото и да е, само да не е още клечане в проклетия храсталак. Заповедта бе предадена шепнешком по редицата, мъжете се изправиха с подрънкване и стържене на брони и извадиха оръжията.

— Тръгваме, значи? — попита Жълтен с ококорени от страх очи.

— Тръгваме.

Тъни почувства лек световъртеж, докато развързваше връзките на брезентовия калъф на знамето. Свали го. Усети добре познатото стягане в гърлото, докато внимателно развиваше скъпоценното парче червен плат. Не беше страх. В никакъв случай, не. Беше онова другото, много по-страшното усещане. Същото, което години наред така старателно се беше опитвал да задуши в себе си, но то всеки път се пробуждаше, отново и отново, все по-силно и винаги в момент, в който най-малко го искаше.

— Е, тръгваме — прошепна Тъни. Разви докрай знамето и златното слънце на Съюза се показа от скривалището си. В него беше извезано числото едно. Знамето на полка, в който Тъни служеше, откогато беше още момче. Дълга служба — в пустини и сняг. Избродираните със златен конец имена на десетки битки лъщяха в сумрака. Битки, водени и спечелени от по-достойни мъже. — Ех, мамка му, тръгваме.

Носът го болеше. Вдигна поглед към клоните, към черните листа и светлите парчета небе между тях, към блестящите като мъниста водни капки по краищата им. Примига учестено, за да прогони сълзите, напиращи в очите му. Застана на самия край на гората. Преглътна тежко буцата в гърлото си, докато гледаше как мъжете се нареждат в дълга редица от двете му страни. Ръцете и краката му тръпнеха. Жълтен и Уорт — последните от прикачените му новобранци — застанаха зад него и извърнаха бледи лица към водата и стената отвъд нея. Към…

— Атака! — изрева Форест и Тъни тръгна.

Излетя между дърветата и се понесе надолу по склона. Криволичеше между пъновете, скачаше от един на друг. Чуваше зад себе си виковете на други тичащи мъже, но не се обърна — беше прекалено зает да държи знамето с две ръце високо над главата си. Вятърът го опъваше право назад и дългият прът напрягаше дланите, ръцете, раменете му.

Краката му плеснаха в потока и той загази през бавната вода. Спря на половината път до отсрещния бряг, нагазил до средата на бедрата, размаха знамето напред-назад и златното слънце заблестя.

— Напред, копелдаци! — изрева на прииждащите зад него мъже. — Напред, Първи! Напред! Напред!

С периферното си зрение зърна нещо да профучава покрай главата му.

— Улучен съм! — изпищя Уорт, залитна и се запрепъва през водата.

Шлемът му беше усукан на една страна, а ръцете му опипваха трескаво нагръдника на бронята му.

— От птиче лайно, глупако!

Тъни хвана знамето с една ръка, а с другата го сграбчи под мишницата и го изправи отново на крака, после хукна отново напред, с високо вдигнати колене, вдигащ пръски вода при всеки скок.

Изкатери се по зеленясалите от мъх камъни на отсрещния бряг, после нагоре, като се вкопчваше със свободната ръка в корени и стръкове трева. Мокрите му ботуши се пързаляха по влажната пръст, но най-накрая се прехвърли през тревната козирка, увиснала над водата. Не чуваше нищо освен собствения си дъх, който отекваше в шлема му. Хвърли поглед назад. Целият полк, или поне няколкостотинте души, останали от него, тичаха надолу по отсрещния бряг и прекосяваха потока сред фонтани от блестящи пръски.

Тъни вдигна високо развятото знаме, изрева с пълно гърло и изтегли сабята си от ножницата. Хукна напред. Тежките му стъпки кънтяха. Лицето му бе застинало в зловеща, озъбена маска. Право към стената и копията над нея. Последни два скока и Тъни се озова върху свободно натрупаните камъни от стената. Изкрещя като побъркан, замахна със сабята на една страна, после на другата, острието изтрака по дървените пръти и копията паднаха назад…

Зад стената нямаше никой.

Само няколко стари копия и пики, подпрени на стената, разлюляно на вълни ечемично поле и гористи склонове, които бавно се издигаха към северния край на долината, почти същите като тези на южния.

И никой, с когото да се бие.

Но безсъмнено бой е имало, при това тежък. Отдясно нивата беше изпотъпкана, а земята пред стената, превърната в огромна кална маса, беше осеяна с труповете на хора и коне — грозните остатъци на победа и погром.

Бой е имало, но беше свършил.

Тъни примижа към далечината. На няколкостотин крачки на североизток видя тичащи през полето хора. Слънцето пробиваше облаците и лъчите му проблясваха в броните им. Северняците, както можеше да предположи. И след като не видя никой да ги преследва, явно се оттегляха доброволно.

— Яа! — изкрещя Уорт, докато връхлиташе стената. Боен вик, който не би разтревожил и патица. — Яа! — Той се надвеси над камъните и заръга със сабята си напосоки. — Яаа?

— Няма никой — каза Тъни и отпусна острието си надолу.

— Няма ли? — промърмори Уорт и започна да си оправя шлема.

Тъни приседна бавно на стената и подпря знамето между коленете си.

— Само онзи там. — Наблизо стърчеше плашило. Към двата пръта, които представляваха ръцете му, бяха привързани копия, а на пълната със слама торба, която беше главата му, се мъдреше лъскав стоманен шлем. — Мисля, че един полк ще е достатъчен да го победи.

Какъв евтин трик. Но веднъж осъзнал измамата, човек би казал същото за всички трикове. Тъни трябваше да се досети, че е номер. Та той самият беше въртял не един и два, вярно, на собствените си офицери, но все пак.

Все повече войници пристигаха на стената. Мокри до кости, запъхтени, на тълпи, нито следа от строй. Един прескочи стената, отиде до плашилото и насочи към него сабята си.

— В името на Негово Величество, свали оръжието! — изрева той.

Тук-там някой се разсмя, но смехът моментално секна, когато Валимир със сержант Форест от едната страна се появиха пред стената. Лицето на полковника беше изкривено от ярост, докато се изкатерваше по камъните.

Откъм пролуката в стената отдясно се зададе препускащ ездач. Същата пролука, пред която беше протекла свирепата битка. Битката, която славно трябваше да обърнат с появата си. Битката, която беше свършила, преди да минат потока. Ездачът дръпна юздите и спря пред тях. И той, и конят му бяха покрити с пръски кал от бесния галоп.

— Тук ли е генерал Митерик? — успя да си поеме дъх ездачът.

— Боя се, че не — отвърна Тъни.

— Знаеш ли къде е?

— Боя се, че не.

— Какво става, човече? — кресна Валимир.

Скочи от стената, ножницата се оплете в краката му и той за малко да падне. Вестоносецът отдаде отривисто чест.

— Господине, маршал Крой заповяда незабавно спиране на бойните действия. — Той се усмихна и насред калното му лице блеснаха два реда бели зъби. — Сключихме мир със северняците!

Извърна умело коня, препусна покрай две провиснали унило, окъсани и окаляни знамена пред стената и се отдалечи на юг, към напредващата през опустошените нивя съюзническа пехота.

— Мир? — смотолеви подгизналият, треперещ Жълтен.

— Мир — изръмжа Уорт, докато се опитваше да изтрие птичето лайно от нагръдника си.

— Мамка му! — кресна Валимир и захвърли гневно сабята си на земята.

Тъни повдигна вежди и заби острието на своята в пръстта до крака си. Със сигурност не питаеше такива силни чувства като Валимир, но не можеше да отрече, че бе леко разочарован от развоя на събитията.

— Но това е то войната, а, красавице моя?

Тъни започна да навива знамето на Първи, като приглаждаше внимателно гънките му, също като булка, прибираща в сандък сватбения си воал след края на големия ден.

— На това казвам аз носене на знаме, ефрейтор! — Форест стоеше на крачка-две от Тъни, стъпил с един крак на стената, с огромна усмивка на белязаното му лице. — Начело на мъжете, най-отпред, на най-опасното място в строя, но готов за най-много слава. „Напред!“, извика смело ефрейтор Тъни и се хвърли без капка колебание право срещу врага! Е, както се оказа, враг нямаше, но все пак. Знаех си аз, че ще си свършиш работата. Винаги го правиш. Не можеш да се сдържиш, а? Ефрейтор Тъни, героят на Първи!

— Върви на майната си, Форест.

Тъни започна да нахлузва бавно брезентовия калъф върху навитото знаме, загледан на североизток, където последните северняци се отдалечаваха през огрените от слънцето нивя.

 

 

Късмет. Едни го имат. Други, не. Докато тътреше крака след хората си през полето, изтощен, окалян, но жив, Калдер не можеше да отрече, че беше от първите. Мъртвите му бяха свидетели, той имаше късмет.

Щур късмет. Че Митерик бе направил очевидно абсурдното и бе тръгнал в атака, без да провери преди това терена или да изчака да съмне, и така бе обрекъл на смърт кавалерията си. Че от всички хора на този свят Брод Десетократния му се бе притекъл на помощ — най-върлият враг на Калдер бе спасил живота му. Дори дъждът беше на негова страна, изсипа се точно навреме, за да разбие строя на съюзническата пехота и да превърне удобната за тях земя в кошмарно тресавище.

И накрая, онези в гората, които като нищо можеха да го довършат, бяха излъгани от няколко копия и пики, взети от мъртвите, от едно плашило и група момчета, които за по една пара на човек се редуваха да слагат огромните за малките им глави шлемове и да се подават от време на време над стената. Оправяй се както можеш, беше казал Дау, и ето че дръзкият принц Калдер отново беше намерил изход от положението.

Зави му се свят при мисълта какъв невероятен късмет беше извадил днес. Имаше чувството, че това не е случайно, че съдбата му е предопределила нещо. Че има големи планове за него. Как иначе се беше измъкнал от всичко това невредим? Той, Калдер, човекът, който не заслужаваше нищо?

Отпред през полето минаваха стара канавка и синор зад нея. Някогашна граница на нечия нива, която баща му бе пропуснал да заличи, и идеалното място за отбранителна редица. И за още мъничко късмет. Осъзна, че мисли за Скейл, че му се иска той да бе доживял да види това. Да го прегърне, потупа по гърба и най-накрая да му каже, че се гордее с него. Калдер остана и се би. Но което бе още по-странното, победи. Смееше се, докато прескачаше канавката. Промуши се през една пролука в храстите на синора… И закова на място.

Част от хората му се бяха пръснали отпред, повечето насядали, дори налягали по земята, захвърлили настрани оръжия, смазани от тежката битка и тичането през полето. Бледоликия също беше тук, но те не бяха сами. Зад тях, наредени в полукръг, стояха близо двайсетина от хората на Дау. Мрачно сборище от навъсени копелдаци, а в средата, бижуто в короната — Коул Тръпката, приковал око в Калдер.

Нямаше причина да са тук. Освен ако Кърнден Гушата не беше изпълнил заканата си и не беше казал истината на Дау Черния. А Кърнден Гушата беше човек, който кажеше ли нещо, правеше го. Калдер прокара език по устните си. Глупаво от негова страна да залага на карта срещу неизбежното. Явно беше такъв изпечен лъжец, че бе успял да излъже самия себе си.

— Принц Калдер — прошепна Тръпката и пристъпи напред.

Твърде късно за бягане. Пък и къде, обратно при Съюза? В главата му се прокрадна някаква налудничава надежда, че най-близките хора на баща му ще скочат в негова защита. Само дето те не бяха доживели толкова дълго, пикаейки срещу вятъра. Калдер погледна към Бледоликия и възрастният войн сви леко рамене. Вярно, Калдер им беше дал ден, с който да се гордеят, но само заради това не можеше да очаква равносилни на самоубийство прояви на вярност от тяхна страна. Не ги и заслужаваше. Също като Коул Ричи, те нямаше да се подпалят сами. Човек трябва да е реалист за тези неща, както толкова обичаше да казва проклетият Кървавия девет.

Ето защо Калдер просто се усмихна натъжено и опита да си поеме дъх, докато Тръпката пристъпи към него. Нова крачка. Ужасният белег надвисна над него. Смущаващо близо. Дотолкова, че усети дъха на Тръпката по лицето си. Дотолкова, че да го целуне, ако реши. Дотолкова, че вече виждаше единствено отражението на неубедително нахилената си физиономия в металното око.

— Дау те вика.

Късмет. Едни го имат. Други, не.