Джо Абъркромби
Герои (44)

Проблемът със знамената

Облаците се носеха по небето, откриваха пълната луна и тя осветяваше за момент полето, после пак я скриваха и тя прибираше със себе си светлината, като хитра курва, която от време на време разголва гърди, за да поддържа интереса на комарджиите в бордея. Мъртвите му бяха свидетели, Калдер предпочиташе в пъти сега да е с някоя хитра курва, вместо да клечи в средата на това мокро ечемично поле и да напряга очи в мрака, с напразната надежда да види нещо повече от разлюлени стебла и тъмнина. А и тъжната може би — не, със сигурност, истина беше, че се чувстваше много по̀ на място в бордей, отколкото на бойното поле.

Бледоликия беше пълната противоположност. През последния час и нещо единствената част от тялото му, която помръдваше, бе устата му, докато бавно и методично дъвчеше станалото на каша парче дървесна гъба. Каменното му спокойствие допълнително изнервяше Калдер. Всъщност вече всичко го караше да подскача от уплаха. Стърженето на лопатите отзад направо му лазеше по нервите. Чуваше го ту само на крачка зад себе си, ту далечно и едва доловимо, когато поредният порив на вятъра го поглъщаше и отнасяше. И този вятър шибаше косата в лицето му, пълнеше очите му с прах и го пронизваше до кости.

— Проклет вятър — промърмори той.

— Вятърът е хубаво нещо — изръмжа Бледоликия. — Заглушава шума. И ако на теб, който си израснал в Севера, ти е студено, помисли какво им е на южняците, които са свикнали на слънце и хубаво време. Всичко е в наша полза.

И беше прав, помисли си Калдер, донякъде ядосан, че сам не се беше сетил за това, но от друга страна, от ползите от вятъра не му ставаше по-топло. Прихлупи с едната ръка наметалото на гърдите си, а другата мушна под мишницата и притвори едно око.

— Очаквах войната да е само ужас, а тя какво — проклета скука.

— Търпение. — Бледоликия извърна глава, изплю се тихо и облиза бавно долната си устна. — Търпението е страшно оръжие. Най-вече, защото го притежават малцина.

— Главатар.

Калдер подскочи и посегна към дръжката на меча. Зад тях през ечемика пълзеше човек. Лицето му беше омацано с кал, само очите му белееха. Свой. И явно си разбираше от работата. Калдер се замисли дали не беше добра идея и той да намаже лицето си с кал. Зачака отговор от Бледоликия, после се сети, че сега той беше главатар.

— О, да. — Пусна дръжката на меча и се престори, че не се беше стреснал. — Какво?

— Влязохме в траншеите. Пратихме няколко южняци при пръстта.

— Нащрек ли са? — попита Бледоликия, без да извръща глава.

— Да бе. — Зъбите на мъжа се белнаха, когато се ухили широко. — Повечето спяха.

— Най-доброто време да пречукаш човек — отвърна Бледоликия и Калдер се зачуди дали мъртвите биха се съгласили с него. Възрастният войн посочи с жест напред. — Да потегляме?

— Потегляме — каза Калдер и примижал, запълзя през ечемика. Проклетите стебла се оказаха по-остри, твърди и неприятни за промъкване през тях, отколкото човек би предположил. Съвсем скоро ръцете му се израниха, а това, че пълзеше към врага, влоши още повече настроението му. Обратната посока му подхождаше много повече. — Проклет ечемик.

Закани се, когато си върнеше огърлицата на баща си, да забрани отглеждането на гнусната гад. Само меки посеви ще се сеят, под страх от, страх от…

Отмести два щръкнали снопа пред себе си и замръзна на място.

Знамената бяха точно отпред, плющяха под напорите на вятъра само на двайсетина крачки от тях. На всяко беше извезано със златен конец слънце, което блестеше на светлината на една дузина газови фенери. А зад тях — голият участък подгизнала земя, за който беше умрял Скейл, се спускаше надолу към реката. И сега гъмжеше от съюзнически коне — огромна жива маса от лъскава, заплашителна на вид конска плът, докъдето стигаше светлината на факли и фенери. А през моста, с цвилене и чаткане на копита по каменните плочи, прииждаше още. Не страдаха и от липса на хора. Вятърът носеше на талази виковете и заповедите им, докато се опитваха да сложат в ред конете. Готвеха се само след няколко часа да прегазят Калдер и хората му. Обезпокоителна гледка. Той лично никога не беше имал проблем с прегазването на хора, стига той самият да е на седло.

До коловете на знамената стояха двама часови. Единият беше обгърнал с ръце тяло, стиснал алебардата си в сгъвката на единия лакът. Другият, с прибран в ножницата меч, тупкаше крака в земята и се криеше от вятъра зад щита си.

— Тръгваме ли? — прошепна Бледоликия.

Калдер погледна часовите и се замисли дали да не ги пощади. Нямаха идея дори какво ги чакаше. Всъщност имаха по-злощастен вид от самия него, което си беше сериозно постижение. Зачуди се дали и те нямат жени, които ги чакат да се върнат у дома. Жени с деца в коремите си, сгушени под дебели кожи, спящи до празното място в постелите си. Въздъхна. Жалко, че и те, и той не са у дома при жените си, но с милост нито Съюзът щеше да си тръгне от Севера, нито Дау Черния от стола на баща му.

— Тръгваме.

Бледоликия вдигна ръка и даде някакъв знак. После направи същото с другата и се сниши отново. Калдер не знаеше за кого бяха предназначени знаците, а какво означават, и дума да не става, но свършиха работа за секунда.

Часовият с щита изви рязко гръб назад. Другият се обърна да погледне и направи същото. Калдер осъзна, че гърлата и на двамата бяха прерязани. Две тъмни фигури положиха внимателно телата им на земята. Трета хвана във въздуха падналата алебарда на единия часови, изправи се, стисна я в лакътя си и с огромна усмивка на уста, зае мястото му и се престори на съюзнически часови.

От ечемика се надигнаха северняци, тръгнаха напред, приведени ниско над земята, и показалата се луна накара оръжията им да проблеснат в тъмното. Бяха само на двайсет крачки от трима войници, които се бореха с вятъра, докато опъваха палатка. Калдер прехапа устни, не можеше да повярва, че никой не виждаше хората му да притичват през полето, насред осветения кръг на фенерите. Един от тях сграбчи кола на знамето отдясно и започна да го върти и дърпа, за да го измъкне от земята.

— Ей, ти!

Един съюзнически войник с полунасочен напред арбалет го изгледа с огромно недоумение. Всички заковаха на място и затаиха дъх.

— Аа — каза Калдер.

— Мамка му — каза Бледоликия.

Войникът се намръщи.

— Кой си…

В гърдите му се заби стрела. Калдер не чу бръмченето на тетивата, но ясно видя черното тънко парче дърво в гърдите му. Войникът изстреля стрелата на арбалета си в земята, изпищя и се свлече на колене. Няколко от конете наблизо се подплашиха и един повлече по лице на земята стъписания коняр, който го водеше. Тримата войници с палатката се обърнаха рязко назад, двама пуснаха платнището и вятърът го захлупи на главата на третия. Калдер усети стомахът му да се свива на топка.

В светлото петно на фенерите наизскачаха войници — почти дузина, някои с факли в ръце, чиито пламъци се люшнаха рязко, подети от внезапен напор на вятъра. Отдясно на Калдер прокънтя остър писък и сякаш от нищото, наскачаха хора и се втурнаха напред с размахани във въздуха остриета. Настъпи суматоха — подскачащи сенки, острие, ръка, нечие осветено за миг в оранжево лице — не разбираше почти нищо от случващото се. Тогава една от факлите угасна и сега вече не виждаше нищо. По шума се досети, че отляво също ставаше нещо. Хората му се биеха, а той въртеше глава при всеки по-силен шум отляво или отдясно.

Когато ръката на Бледоликия докосна рамото му, скочи като опарен.

— Да тръгваме — каза възрастният войн.

Повече не му трябваше. Калдер скочи на крака и се понесе през ечемика като подплашен заек. Чуваше около себе си подвикването на останалите, смях, ругатни, не беше сигурен дори дали бяха свои, или врагът. Нещо изсвистя до крака му — стрела или просто поклащани от вятъра стръкове ечемик. Усещаше твърдите стебла да се оплитат и блъскат в краката му. Спъна се и падна по очи. Ръката на Бледоликия го сграбчи под мишницата и го вдигна отново на крака.

— Чакай! Спри.

Той спря, превит, с опрени на коленете ръце, пуфтящ като ковашки мех. Наоколо се носеха един през друг гласове. За най-голямо негово облекчение, говореха северняшки.

— Гонят ли ни?

— Къде е Хейл?

— Взехме ли проклетите знамена?

— Тъпите копелета не знаят дори накъде да тръгнат да ни гонят.

— Мъртъв. Улучиха го със стрела.

— Взехме ги!

— Видя ли ги, мъкнеха проклетите си коне!

— Все едно ние нямаме какво да кажем по въпроса.

— О, принц Калдер има какво да каже по въпроса.

Калдер се сепна, като чу името си, и вдигна глава. Бледоликия му подаваше едно от знамената. Усмихваше се и в погледа му се четеше гордост, като на ковач, чийто любим чирак най-после е свалил от наковалнята нещо, което става за продан.

Нещо го смушка в ребрата от другата страна, той се стресна, обърна се и видя един от мъжете да му подава другото знаме, навито около кола. И на неговото омазано с кал лице грееше широка усмивка. Всички се усмихваха. Сякаш беше казал или направил нещо смешно. Или нещо голямо. Но той не знаеше какво. Просто му беше хрумнала идея, нищо повече. И беше казал на други да измислят как да я осъществят. И пак те бяха понесли целия риск. Направо не можеше да повярва, че точно с това баща му си беше извоювал славата. Но може би просто така стават големите неща. Някои са родени да вършат кървавата работа. Други да я планират. И накрая идваха онези, чиято дарба бе да си приписват заслугите за свършеното.

— Принц Калдер? — мъжът тикна в ръцете му знамето.

Е, щом искаха да се възхищават на някого, кой е той, че да ги разочарова?

— Никакъв принц не съм. — Той взе знамето, преметна крак през кола и го вдигна полуизправен пред чатала си. Извади меча си за пръв път тази вечер и го вдигна победоносно във въздуха. — Аз съм кралят на шибания Съюз!

Не беше кой знае каква шега, но след нощ като тази, а и след ден като този всеки беше готов да се радва. Мъжете избухнаха в смях и взеха да се тупат един друг по гърбовете.

— Да живее Негово Шибано Величество! — извика Бледоликия, развя другото знаме и златното му слънце проблесна в тъмното. — Крал Калдер!

Калдер не можеше да спре да се усмихва. Харесваше му как звучи.