Джо Абъркромби
Герои (7)

Война ли?

— Красиво е, а? — каза Агрик с широка усмивка на луничавото лице.

— Така ли? — промърмори Гушата.

Беше оглеждал терена наоколо, но с мисълта за това, как най-добре да го използва, а също как врагът може да го използва. Стар навик. Основна тема на разговор от едно време, докато яздеше с Бетод. Теренът, как да го използваш в твоя полза.

Хълмът с Героите на върха беше предимство, което само идиот не би оценил. Издигаше се от плоската долина — едно-единствено възвишение и с така неестествено гладки склонове, че изглеждаше като изкуствено. От върха му тръгваха два хребета — единият на запад, свършващ с малко хълмче, от чийто връх стърчеше остра като игла скала, която хората наричаха Пръста на Скарлинг. Другият тръгваше на югоизток и на върха на хълмчето в края му имаше подобен на Героите кръг, но от по-малки камъни — Децата.

Реката се виеше по дъното на долината, обикаляше златистите ечемични ниви на запад, губеше се сред тресавището, осеяно с блестящи като огледала езерца, и накрая се провираше под ронещия се каменен мост, до който в момента стоеше на стража Скори Леката стъпка. Хората, явно лишени напълно от въображение, го наричаха Стария мост. Под хълма водата препускаше в средата, а по плитчините се забавяше и гладката й повърхност искреше на слънцето, оградена от покрити с чакъл брегове. Някъде там, долу, насред шубрака и оплетените в него клони, довлечени от реката, Брак ловеше риба. Или по-вероятно, дремеше на брега.

На отсрещната страна на реката, на юг, се издигаше Черният хълм — разлято по края на долината възвишение, покрито с пожълтяла трева и орлова папрат, нашарено от сипеи и скокливи потоци. На изток Осранг бе прекрачил реката — скупчени къщи около мост и голяма мелница, сгушени във високата дървена ограда, обикаляща целия град. От комините излизаше пушек, вдигаше се на тънки струи към ясното синьо небе и чезнеше в него. С нищо необичайна гледка, нито следа от Съюза, от Сухара или другите хора на Кучето.

Гледайки я, човек не би повярвал, че имаше война.

От друга страна, Гушата знаеше от собствен опит, а той не бе никак малък, че войната е деветдесет и девет части скука, обикновено в студ и дъжд, глад и болести, мъкнене на тежки железа нагоре по склоновете, и само една част умопомрачителен, неописуем ужас. Зачуди се отново защо въобще се бе хванал с тази мръсна работа и защо не я бе зарязал вече. Дали защото имаше талант за нея, или защото нямаше такъв за нищо друго. А може би просто се бе оставил на течението и то го бе довлякло дотук. Загледа се в небето, към плуващите в него облаци — и като спомените му, нижеха се един след друг.

— Красиво е — повтори Агрик.

— Всичко изглежда по-хубаво на слънце — каза Гушата. — Ако валеше, щеше да речеш, че това е най-грозната долина на света.

— Може би. — Агрик притвори очи и вдигна лице към небето. — Но не вали.

Факт, но не задължително приятен. Гушата добре знаеше за склонността си към изгаряне и беше прекарал целия ден вчера покрай сенките на най-високите Герои. Ако имаше нещо, което мразеше повече от жегата, това бе студът.

— Ох, какво не бих дал за покрив над главата — промърмори той. — Такова чудесно изобретение.

— Малко дъждец хич не ме притеснява — отвърна Агрик.

— Млад си, затова. Почакай да станеш на моите години, пък тогава говори.

— Дотогава се надявам да имам покрив над главата, главатар — сви рамене Агрик.

— Добра идея — каза Гушата. — Дребен наглец. — Разпъна далекогледа си. Беше го взел от един мъртъв офицер от Съюза, когото откриха замръзнал през зимата. Погледна отново към Стария мост. Нищо. Огледа плитчините. Нищо. Пътя за Олесанд. Някакво движение привлече вниманието му и той почти подскочи. Нищо, просто муха на края на далекогледа. — Е, поне в хубаво време се вижда по-надалече.

— Оглеждаме се за онези от Съюза, нали така? Тези и на труп не могат да се промъкнат незабелязано. Много се впрягаш, главатар.

— Все някой трябва.

Но Агрик имаше право. Прекалено многото тревоги или недостатъчното внимание — така лесно за намиране равновесие, а Гушата все повече се улавяше да се отнася към тревожната страна. Всяко движение го караше да подскача като ужилен, готов да извика на момчетата да хващат оръжията. Всичко го стряскаше — птица да плесне с криле, овца на отсрещния склон, селска каруца в далечината по пътя. Преди малко Веселяка Йон и Атрок започнаха да се упражняват със секири и при първия звън на метал той почти намокри панталоните. Прекалено много се тревожеше, факт. Жалко, че човек не може просто да спре да мисли за най-лошото.

— Защо сме тук, Агрик?

— Тук ли? Ами знаеш. Седим тука горе на Героите, гледаме за Съюза и ако ги видим, ще кажем на Дау Черния. Съгледвачи сме, както винаги.

— Знам това. Нали аз ти го казах. Имах предвид защо сме тук?

— К’во, искаш да кажеш нещо за смисъла на живота или к’во?

— Не, не. — Гушата стисна юмрук във въздуха пред лицето си, сякаш да сграбчи убягващата му мисъл. — Защо сме тук?

Агрик се замисли и сбърчи лице.

— Ами… Кървавия девет уби Бетод и му взе огърлицата, и стана крал на северняците.

— Вярно. — Гушата добре помнеше деня — окървавеното тяло на Бетод в кръга, мъжете крещят името на Деветопръстия. Той потрепери въпреки жаркото слънце. — И?

— Дау Черния се обърна срещу Кървавия девет и взе огърлицата за себе си. — Агрик се усети, че май е казал нещо не на място, и побърза да замаже думите си: — Исках да кажа, той просто трябваше да го направи, нямаше избор. Кой би искал ненормално копеле като Кървавия девет за крал? Но тогава Кучето нарече Дау предател и клетвопрестъпник, а с него и повечето от клановете откъм Уфрит, те също мислеха така. Кралят на Съюза и той, понеже се бил сприятелил с Деветопръстия по време на някакво шантаво пътешествие. Та Кучето и Съюзът тръгнаха на война с Дау Черния и ето ни и нас тук.

Агрик се изтегна назад, облегна се на лакти и притвори очи, видимо доволен от себе си.

— Това беше едно много добро обяснение за причините за тази война.

— Благодаря, главатар.

— Защо Кучето и Дау Черния се скараха. Защо Съюзът взе страната на Кучето, въпреки че, ако питаш мен, причината не е толкова кой с кого е приятел, а кой какво притежава.

— Хубаво. Ето ти отговора.

— Но защо сме ние тук?

Агрик се надигна и смръщи вежди. Някъде отзад дойде глух удар на стомана в дърво — брат му тъкмо бе фраснал със секирата си щита на Йон и като награда за нахалството си бе тръшнат по гръб на земята.

— Отстрани удряй бе, глупако! — долетя недотам веселото ръмжене на Веселяка.

— Ами… — поде отново Агрик. — Предполагам, ние сме с Дау, защото той е за Севера, зло копеле, или не…

— К’во? За Севера ли? — Гушата тупна с отворена длан тревата до себе си. — За хълмовете, горите, реките и така нататък, за тях ли? За какво са им на тях армии от тъпчещи крака?

— Е, не земята като земя. За хората по нея. Знаеш. За Севера.

— Ама в Севера има толкова различни хора, прав ли съм? Много от тях пет пари не дават за Дау, а и него със сигурност не го е грижа за тях. Повечето хора просто искат да си кротуват и да си гледат живота.

— Ъхъ, предполагам.

— Е, може ли тогава един Дау Черния да е за всички?

Агрик се размърда неловко.

— Ами… Не знам. Предполагам, просто… — Той примижа към далечния край на долината. В този момент Прекрасна дойде отнякъде и застана зад двамата. — Защо тогава сме тук?

Тя го перна здраво по тила.

— Седим на Героите и гледаме за Съюза. Съгледвачи сме, както винаги, идиот такъв. Ама че тъп въпрос.

Агрик поклати глава, засегнат от тази крайна несправедливост.

— Край. Спирам да говоря.

— Обещаваш ли? — попита Прекрасна.

— Защо, мамка му, сме тук — продължи да си мърмори под носа Агрик, докато търкаше удареното и се отдалечаваше да погледа как брат му и Йон се упражняваха.

— Знам защо аз съм тук. — Уирън бавно вдигна показалец. Лежеше по гръб, положил глава на дръжката на Меча и захапал дълъг стрък трева, който подскачаше в устата му при всяка дума. Гушата го мислеше за заспал. Всъщност той винаги изглеждаше заспал, но всъщност почти никога не спеше. — Защото Шоглинг ми каза, че човек, задавил се с кост…

— Ще ти покаже съдбата. — Прекрасна сложи ръце на кръста. — Тая сме я чували вече.

— Сякаш животът на осем души ми е малка грижа — въздъхна тежко Гушата, — та сега и за съдбата на един луд да се тревожа.

Уирън се надигна и свали качулката.

— Не съм съгласен. Аз в никакъв случай не съм луд. Просто… виждам нещата по свой начин.

— Ненормален начин — промърмори под носа си Прекрасна.

Уирън се изправи, изтупа дъното на мърлявите си панталони и нарами Меча. Намръщи се, пристъпи от крак на крак и се почеса по чатала.

— Пикае ми се. Как мислиш, къде е по-добре, в реката или до един от ония камъни?

Гушата се замисли за момент.

— Реката. До камъните ще е… проява на неуважение.

— Мислиш, че боговете ни гледат ли?

— Можеш ли да знаеш?

— Вярно. — Уирън прекара със зъби стръкчето трева от другата страна на устата си и тръгна надолу по склона. — Реката, значи. Може да помогна на Брак с рибата. Шоглинг можеше с приказки да накара рибите сами да изскачат от водата на брега, ама аз така и не го научих тоя номер.

— Нищо, ти може да ги пердашиш с тоя дървосекач, дето го мислиш за меч! — подвикна му Прекрасна.

— Може пък да го направя! — Той вдигна над главата си Меча. — Откога не съм убивал нищо, крайно време е!

Гушата нямаше да има нищо против времето без убийства да се проточи още малко. Всъщност всичките му надежди бяха да напуснат тази долина без нито един мъртъв. Странно желание, като се замисли, за човек, който си вади хляба с битки. Двамата с Прекрасна останаха, седнали на тревата един до друг. Зад тях се чу ново стържене на метал — Йон изби острието на Атрок и го запрати залитащ настрани.

— Постарай се малко повече бе, нескопосан шибаняк! — долетя викът му.

Гушата го налегна меланхолия, напоследък все по-често го избиваше на подобни мисли.

— Колуен обичаше слънцето.

— Ами?

Прекрасна го изгледа въпросително изпод една повдигната вежда.

— Все ми се присмиваше, че се крия на сянка.

— Ъхъ?

— Трябваше да се оженя за нея — промърмори той.

— Ъхъ, трябваше. Защо не се ожени за нея?

— Освен всичко друго, ти ми каза да не го правя.

— Вярно. Остър език имаше проклетницата. Но ти обикновено нямаш проблем с това, да се правиш, че не ме чуваш.

— Права си. Предполагам, достраша ме да я питам. — А също така нямаше търпение да тръгне отново. Да си извоюва голямото име. Вече почти не помнеше Кърнден от онова време. — Тогава не знаех какво искам, но бях сигурен, че го нямам, и си мислех, че мога да го получа с меч в ръка.

— Сещаш ли се от време на време за нея? — попита Прекрасна.

— Рядко.

— Лъжец.

Гушата се усмихна. Добре го познаваше.

— Да кажем, половин лъжец. Наистина не мисля много за нея. Дори не помня как изглеждаше лицето й. Но мисля за това, какъв би бил животът ми, ако бях тръгнал по друг път. — Представи си отново как седи на верандата зад къщата с лула в ръка и усмихнат, гледа залеза над водата. Въздъхна дълбоко. — Но знаеш как е, изборът е направен. Ами мъжът ти?

Прекрасна пое дълбоко въздух.

— Сигурно сега се готви да прибере реколтата. Заедно с децата.

— Иска ти се да си там, а?

— Понякога.

— Лъжкиня. Колко пъти си ходи у дома тази година? Два пъти?

Прекрасна отправи сърдит поглед към неподвижната долина.

— Прибирам се, когато мога. И те го знаят. Знаят коя съм и каква съм.

— И още те търпят?

— Изборът е направен, нали така? — вдигна рамене тя след кратко мълчание.

— Главатар! — Агрик се появи с бърза крачка откъм далечната страна на Героите. — Дрофт се върна! И не е сам.

— Не е ли? — Гушата примижа, докато раздвижваше скованото коляно. — С кого е?

Агрик имаше вид на паднал по задник върху магарешки бодил.

— Прилича на Коул Тръпката.

— Тръпката? — Главата на Йон се извърна рязко към тях. Атрок се възползва от ситуацията, шмугна се покрай отпуснатия надолу щит на Йон и го фрасна с коляно в топките. — Ааа, ти, дребно копеленце… — успя да извика Веселяка, преди да се строполи с облещени очи на земята.

При други обстоятелства Гушата щеше да си изплюе зъбите да се хили, но името на Тръпката пропъди всякаква мисъл за смях от главата му. Забърза през обраслия с трева кръг, като през цялото време се надяваше Агрик да се е объркал. Вътрешно знаеше, че не е. В последно време надеждите му бяха придобили лошия навик да не се оправдават и резултатът винаги беше още кръв. Не на последно място, Коул Тръпката не беше човек, когото лесно да сбъркаш.

И ето го и него, язди по стръмната пътека откъм северната страна на Героите. Гушата го гледа, как приближава, със свита душа, като овчар, вдигнал поглед към буреносен облак.

— Мамка му — промърмори Прекрасна.

— Ъхъ — измънка той. — Мамка му.

Тръпката остави Дрофт да спъне конете при каменната стена и продължи нагоре пеша. Вдигна глава и изгледа Гушата, Прекрасна и Веселяка. Цялата лява половина на лицето му на практика представляваше дълъг отвесен белег от изгорено и с онова стоманено топче в средата — каменно, безжизнено изражение като на обесен. По-страшно копеле Гушата не беше виждал през целия си живот.

— Гуша — прошепна гърлено Тръпката.

— Тръпка. Какво те води насам?

— Дау ме праща.

— Това и сам се досетих. Защо, ме интересува повече.

— Да ти кажа да държиш хълма на всяка цена и да си отваряш очите за Съюза.

— Че той това сам ми го каза. — Гушата се усети, че тонът му бе една идея по-остър, отколкото му се щеше, и замълча за момент. — Та теб защо те праща?

Тръпката сви рамене.

— Да направя каквото трябва, за да стане.

— Хиляди благодарности за подкрепата.

— Благодари на Дау.

— Ще го направя.

— Ще му хареса. Нещо да си видял?

— Откакто Сухара си тръгна преди четири нощи, не.

— Познавам Сухара. Твърдоглаво дърто копеле. Може да се върне.

— Ако реши да го направи, доколкото аз знам, има само три начина да мине реката. — Гушата посочи с пръст. — Старият мост, там на запад край тресавището, новият мост в Осранг и плитчините в подножието на хълма ей там. Държим под око и трите, а през долината няма къде да се скрие — оттук можеш да видиш овца от другата страна на реката.

— Не мисля, че Дау иска да му казваш за всяка овца, която си видял в долината. — Тръпката надвеси обезобразеното си лице към него. — Но ако се появят онези от Съюза, по-добре го направи. Пък докато чакаме, може да си попеем.

— Вярно ли пееш? — попита Прекрасна.

— Как не, мамка му. Но не ми пречи да опитвам.

Той се отправи през средата на каменния кръг и Агрик и Атрок се отместиха послушно от пътя му. Гушата ги разбираше напълно. Тръпката беше от хората с онова особено излъчване, което те спира да се навираш в краката им.

Гушата се извърна бавно към Дрофт.

— Страхотно.

— Какво трябваше да направя? — вдигна безпомощно ръце младежът. — Да му кажа, че не ми е приятна компанията му, ли? Ти поне не прекара два дни насаме с него и две нощи насреща му край огъня. Да ти кажа, това око не го затваря въобще. Все едно непрекъснато те гледа, цяла нощ. Кълна се, не съм мигнал, откакто тръгнахме.

— Той не вижда с него, глупако — каза Йон. — Не повече, отколкото аз виждам с токата на колана.

— Знам, ама въпреки това. — Дрофт ги изгледа един по един в очите и сниши глас: — Мислите ли, че Съюзът наистина идва насам?

— Не — отвърна ехидно Прекрасна. — Аз не мисля. — После му хвърли един от онези нейни погледи и той провеси рамене и тръгна нанякъде, като не спираше да си мърмори под носа за това, как нищо не можел да направи. Когато се отдалечи достатъчно, се приближи до Гушата: — Мислиш ли, че Съюзът наистина идва насам?

— Съмнявам се. Но имам лошо предчувствие. — Той изгледа смръщено тъмния силует на Тръпката, облегнат на един от Героите, после окъпаната в слънчева светлина долина зад него. Разтри с ръка стомаха си. — А с годините се научих, че като ме престърже нещо в корема, трябва да му вярвам.

— Хм, предполагам, не е лесна работа да пренебрегнеш нещо толкова голямо — изсумтя Прекрасна.