Джо Абъркромби
Герои (70)

Калдер Черния

— Просто ми дай знак.

— Знак?

Тръпката се извърна към него и кимна.

— Само ми кимни. И го смятай за свършено.

— Просто ей така? — промърмори Калдер и се прегърби над седлото.

— Просто ей така.

Лесна работа. Едно кимване, и ставаш крал. Едно кимване, и брат ти е отново мъртъв.

Беше горещо. Няколко оскъдни облака бяха увиснали над билата на хълмовете в далечината. Няколко пчели жужаха над жълтите цветя по края на ечемичната нива. Сребристата повърхност на реката блестеше. Последният горещ ден може би, преди есента да прогони лятото и поведе зимата след себе си. Това трябваше да е просто един мързелив ден, в който човек да седи замечтан на брега, потопил боси крака в топлите плитчини. Няколко северняци, на стотина крачки по-надолу по течението, се бяха разсъблекли и правеха точно това. Малко по-нататък, на отсрещния бряг, около дузина южняци правеха същото. От време на време смехът на двете групи мъже долиташе до ушите на Калдер през приятния ромон на водата. Довчера заклети врагове, днес те играеха като деца на брега на реката, достатъчно близо, да се пръскат с вода, ако решеха.

Мир. И това се предполагаше, че е за добро.

От месеци говореше за него, надяваше се да дойде, кроеше планове как да го постигне. Без никакви съюзници и с нищожен резултат. Но ето го днес — факт. Ако имаше ден, който наистина да заслужава усмивката му, то това беше този. При все това му се струваше по-лесно да повдигне един от Героите, отколкото крайчетата на устните си. Споменът от срещата с Първия магус тежа върху тях през изминалата безсънна нощ. Също така в момента ги дърпаше надолу и мисълта за предстоящата среща днес.

— Не е ли той? — попита Тръпката.

— Къде? — На моста стоеше само един човек, но Калдер не го познаваше.

— Да. Това е той.

Калдер примижа, после засенчи очи.

— Мътните да…

Довчера смяташе брат си за мъртъв. Оказа се, че не е бил далече от истината. Скейл приличаше на излязъл от отвъдното призрак, готов да се върне обратно от най-лекия повей на вятъра. Дори отдалече се виждаше колко е изпосталял и съсухрен. Сплъстената му коса беше залепнала от едната страна на главата. И преди куцаше, но сега вървеше изцяло обърнат на една страна, а левият му крак се влачеше след него по древните камъни на моста. Беше се загърнал в едно протрито одеяло, стискаше двата горни края с лявата си ръка под брадичката, а долните се вееха около краката му.

Калдер се спусна от седлото и преметна юздите през главата на коня. Насинените му ребра избухнаха в болка, когато се втурна да пресрещне брат си.

— Просто ми кимни — чу зад гърба си дрезгавия шепот на Тръпката.

Калдер застина на място, със свит на топка стомах. После тръгна напред.

— Братко.

Скейл примига насреща му, като човек, невиждал слънце от дни. Изпитото му лице беше покрито с драскотини от едната страна, а през гърбицата на подутия му нос минаваше черна резка.

— Калдер?

Нацепените му, покрити със засъхнала кръв устни се разтеглиха в немощна усмивка и Калдер видя, че два от предните му зъби ги нямаше. Той пусна одеялото, за да хване протегнатата ръка на Калдер, и то се свлече на земята, разкривайки тялото му — прегърбено над притиснатия до него остатък от дясната му ръка. Приличаше на просякиня, стиснала бебе в ръце. Калдер не можеше да откъсне очи от ръката му, или по-скоро, от ужасяващата й липса. Изглеждаше странно, така скъсена, увита на лакътя с мърляв парцал, по който бяха избили кафяви петна кръв.

— Ето.

Той разкопча наметалото си и го преметна през раменете на брат си. Сякаш от съчувствие, собствената му счупена ръка тръпнеше неприятно при всяко движение.

Скейл изглеждаше прекалено измъчен от болката и твърде изтощен да възрази.

— Какво е станало с лицето ти? — попита той.

— Приех съвета ти и се бих.

— И как беше?

— Болезнено за всички намесени — отвърна Калдер, докато се бореше да закопчае наметалото с една ръка.

Скейл се олюля, сякаш всеки момент щеше да рухне на земята, и се загледа през присвити клепачи в разлюляното ечемично поле.

— Битката е свършила, значи? — изграчи той.

— Свърши.

— Кой победи?

— Ние — каза Калдер след кратко мълчание.

— Дау, имаш предвид.

— Дау е мъртъв.

Кървясалите очи на Скейл се ококориха.

— В битката ли?

— След нея.

Скейл размърда рамене под наметалото.

— Обратно при пръстта. Очакваше се, предполагам.

В главата на Калдер отново изникна образът на зейналата яма, под върха на ботушите му.

— Винаги се очаква.

— Кой зае мястото му?

Калдер не отговори. Смехът на пляскащите в реката долетя с вятъра и заглъхна в шумоленето на ечемика.

— Аз. — Разбитата уста на Скейл зяпна широко. — Сега ме наричат Калдер Черния.

— Калдер… Черния.

— Хайде, да тръгваме вече.

Калдер поведе брат си обратно към конете, под зоркия поглед на Тръпката.

— Сега на една страна ли сте? — попита Скейл.

Тръпката постави пръст на белязаната си скула, подръпна надолу белега и металното му око изхвръкна леко от орбитата си.

— Просто си отварям очите.

Скейл посегна с дясната си ръка към рога на седлото, спря и се хвана несигурно с лявата. Затърси с крак стремето, намери го и понечи да се вдигне на седлото. Калдер го подхвана за коляното и му помогна да се качи. Като дете, Скейл точно така помагаше на него да възседне коня си. Понякога направо го мяташе горе, доста грубо. Как се променят нещата.

Тримата потеглиха по черния път. Скейл седеше свлечено на седлото, стиснал немощно юздите в лявата си ръка, а главата му клюмаше при всяка крачка на коня. Калдер яздеше до него с мрачно изражение на лицето. Тръпката ги следваше като сянка. Големият изравнител чакаше зад гърбовете им. Сякаш мина цяла вечност, докато прекосят полето и стигнат до пролуката в Стената на Клейл, където преди два дни Калдер беше отблъснал съюзническата атака.

Сърцето му заби бясно, също като в онзи ден. Рано сутринта южняците се бяха изтеглили от другата страна на реката, а момчетата на Бледоликия бяха от северната страна на Героите, но наоколо все още имаше достатъчно много любопитни очи. Няколко селяни се оглеждаха нервно из изпотъпкания ечемик, тършувайки за някоя полезна дреболия, пропусната от събирачите, които следваха всяка битка. Прибираха върхове на стрели, катарами — каквото и да е, от което да изкарат някоя пара. Неколцина крачеха на изток през нивата, единият с въдица на рамо. Странно, как бързо бойното поле отново беше просто поле. Един ден за всяка педя земя от него се избиват хора, в друг е просто пътека от тук до там. Докато се оглеждаше, погледът му неволно попадна на Тръпката. Главорезът вирна леко брадичка и Калдер прочете въпроса в мълчаливия му поглед. Извърна очи с бързината, с която човек дръпва ръката си от гореща тенджера.

Беше убивал преди. Уби Десетократния часове след като човекът му бе спасил живота. Нареди да убият Форли Слабака просто ей така, прищявка. Още едно убийство, при това с цената на стола на Скарлинг, не би трябвало да кара ръката му да трепери върху юздите, нали?

— Защо не ми помогна, Калдер? — Скейл беше подал остатъка от ръката си изпод наметалото и стиснал зъби, се беше вторачил в него. — На моста. Защо не дойде?

— Исках. — Лъжец, лъжец. — Открих, че в гората от другата страна на потока има съюзнически войници. Точно на десния ни фланг. Исках да тръгна, но не можех. Съжалявам.

Това поне беше вярно. Съжаляваше. Не че имаше кой знае каква полза от съжалението му.

— Е. — Лицето на Скейл беше застинало в гротескна маска, докато прибираше ръката си обратно под наметалото. — Изглежда, ти беше прав. Светът се нуждае от повече мислители и по-малко герои. — Той извърна очи към Калдер само за секунда, но достатъчно, че да сгърчи лицето му в горчива гримаса. — Ти винаги си бил умният.

— Не. Ти беше прав. Понякога човек просто трябва да се бие.

Стигнаха до мястото, където беше жалкият отпор на съюзническите атаки и земята наоколо още носеше следите от битката. Изпотъпкани ечемични стебла, пръснати счупени стрели, парчета от брони и щитове около остатъците от траншеите. Точно пред Стената на Клейл полето беше превърнато в кално тресавище, пресушено впоследствие от слънцето. От мъртвите бяха останали само следите им по земята — размазани отпечатъци от подметки, копита, ръце.

— Постигай своето с приказки — промърмори Калдер, — но думите на въоръжения са къде-къде по-убедителни. Точно както ти каза. И както казваше баща ни.

Не беше ли казал и нещо за семейството? Че нищо не е по-важно от него? И за милостта? Винаги гледай да показваш милост?

— Когато си млад, мислиш, че баща ти знае всичко — каза Скейл. — Сега започвам да си мисля, че не е бил прав за много неща. Виж само как свърши.

— Вярно.

Всяка дума беше по-тежка за изричане от вдигането на канара. Колко години от живота му бяха минали в яд, че тая празноглава камара мускули стои на пътя му? Колко пердах, подигравки и унижение беше отнесъл от него? Пръстите му стиснаха парчетата метал в джоба. Огърлицата на баща му. Неговата огърлица. Наистина ли няма по-важно от семейството? Не е ли то просто товарът, който те тегли надолу?

Оставиха събирачите и изпотъпканата нива зад гърба си. Тръгнаха по пътеката към къщата, където Скейл го беше събудил онази сутрин. Където благодарение на Баяз миналата вечер преживя още по-грубо пробуждане. Беше ли това изпитанието на стария магьосник? Да види дали Калдер е достатъчно безскрупулен? Бяха го обвинявали в какво ли не, но никога в прекалено много скрупули.

От колко време мечтаеше да заеме мястото на баща си? Още отпреди баща му да го освободи. Сега трябваше да преодолее последното препятствие към него — толкова ниска за прескачане ограда. И от него се искаше просто едно кимване. Погледна към развалината, която сега представляваше Скейл. Нищо и никаква ограда за човек с неговите амбиции. Бяха го обвинявали в какво ли не, но никога в липса на амбиции.

— Ти приличаш повече на баща ни — каза Скейл. — Аз опитах, но… не се получаваше. Винаги съм знаел, че от теб ще излезе по-добър крал.

— Може би — прошепна Калдер.

„Определено“, помисли си.

Тръпката яздеше отзад, с една ръка на юздите, другата отпусната на бедрото му. Изглеждаше съвсем спокоен, полюшваше се небрежно в такт с крачките на коня. Но пръстите му почти докосваха дръжката на меча, удобно подпъхнат под ремъка на седлото. Мечът на Дау Черния. Преди това на Кървавия девет. Тръпката повдигна въпросително вежда.

Кръвта бучеше в главата на Калдер. Сега беше моментът. Можеше да има всичко, което някога беше искал.

Баяз беше прав. Човек не става крал, без да направи необходимите жертви.

Калдер пое дълбоко дъх и го задържа. Сега.

Поклати бавно глава.

Ръката на Тръпката се плъзна настрани, конят му забави ход и изостана по-назад.

— Аз може и да съм по-добрият брат — каза Калдер, — но ти си първородният. — Приближи коня си до този на Скейл, извади бащината огърлица и я сложи на врата му. Оправи внимателно бримките по раменете му. Потупа го по гърба и остави ръката си там. Замисли се кога точно беше заобичал толкова глупавото копеле? Кога беше започнал да обича когото и да било повече от себе си? Сведе глава. — Позволи ми да бъда първият, преклонил глава пред новия крал на Севера.

Скейл изгледа невярващо диаманта върху мърлявата си риза.

— Никога не съм си представял, че това ще свърши така.

Калдер можеше да каже същото за себе си. Но се радваше, че беше станало точно така.

— Да свърши ли? — Той се усмихна на брат си. — Това е едва началото.