Джо Абъркромби
Герои (11)

Така е редно

— Вярно ли е? — попита Дрофт.

— Ъ?

— Вярно ли е? — Момчето кимна към Пръста на Скарлинг, щръкнал гордо на малката могила. Наближаваше пладне и сянката му се беше стопила до просто петънце в основата. — Че Скарлинг Качулатия е погребан там?

— Съмнявам се — отвърна Гушата. — Че защо да е.

— Не е ли това причината да го наричат Пръста на Скарлинг?

— А как иначе да му казват? — намеси се Прекрасна. — Чепа на Скарлинг?

Брак повдигна учудено рунтави вежди.

— Сега като го каза, май наистина прилича малко на…

— Не, имам предвид — прекъсна го Дрофт, — защо ще го наричат така, ако не е погребан там?

Прекрасна го изгледа така, сякаш беше най-големият идиот в Севера. Той можеше и да е, кой знае?

— Край фермата на мъжа ми — така де, моята ферма — минава поток, на който му викат Ручея на Скарлинг. И сигурно има още поне петдесет такива из целия Север. Според легендите точно там той спрял да утоли жаждата си, преди да дръпне някоя от речите си, да поведе нападение или да даде отпор на врага — всичките тия неща, дето се пеят в песните за него. В действителност обаче, ако въобще е стигал на един ден езда от потока, най-много да е спрял да се изпикае в него. Това е то да си герой. Всеки иска по малко от славата ти. — Тя кимна към Уирън-от-Блай, който беше коленичил пред Меча, сключил ръце като за молитва и затворил очи. — След петдесет години сигурно ще има една дузина Ручеи на Уирън, пръснати из ферми, в които кракът му не е стъпвал, и идиотите като теб ще сочат с пръст и с насълзени очи ще питат: „Вярно ли е, че Уирън-от-Блай е погребан край този поток?“.

Тя тръгна нанякъде, като не спираше да клати недоумяващо глава.

— Само питах, какво толкова? — увеси рамене Дрофт. — Мислех, че и на Героите им викат така, защото под тях са погребани герои.

— Кой го е грижа кой къде е погребан? — промърмори Гушата и се замисли за всички онези, които той самият бе погребал. — Веднъж легне ли човек в земята, е просто пръст. Пръст и истории за него. А хората и историите за тях малко си приличат.

— И с всяко следващо разказване — още по-малко — кимна Брак.

— Ъ?

— Вземи Бетод например — каза Гушата. — Като слушаш историите за него, ще си речеш, че е бил най-големият злодей, стъпвал в Севера.

— Е, не е ли?

— Зависи кого питаш. Враговете му много не го долюбваха, а мъртвите са ми свидетели, той имаше много. Но виж всичко, което е направил. Много повече е от онова, което Скарлинг е постигнал. Прокара пътищата, по които вървим, половината градове той ги строи. Сложи край на войните между клановете.

— Като започна война със Съюза.

— Е, вярно. Монетата има две страни, но точно това ми е мисълта. Хората обичат простите истории. — Гушата изгледа намръщено изгризаните си до кръв нокти. — Но самите хора не са просто устроени.

Брак тупна здраво Дрофт по гърба.

— С изключение на теб, а, хлапе?

— Гуша!

Нещо в тона на Прекрасна накара всички да извърнат като един глави. Гушата скочи на крака. Не точно, просто най-близкото до скок, на което беше способен в последно време. Забърза към нея, доколкото можа — проклетото коляно пращеше като счупени съчки при всяка крачка и запращаше остри бодежи чак до гърба.

— Какво виждаш?

Той примижа и засенчи очи с длан, в опит да избистри поне малко размазаната долина. Обходи с поглед Стария мост, нивите и синорите, пасищата и реката, хълмовете отвъд.

— Долу, при брода.

Сега ги видя и стомахът му се сви. Просто няколко ситни точици, но със сигурност — хора. Газеха през плитчините и катереха покрития с чакъл бряг. Северният бряг. Неговият бряг.

— Мамка му.

Бяха прекалено малко, за да са войници от Съюза, но идваха от юг — значи, хора на Кучето. А това означаваше, че най-вероятно…

— Сухара се връща. — Дрезгавият шепот на Тръпката беше последното, от което имаше нужда зад гърба си. — И си е намерил нови приятели.

— Хващай оръжието! — извика Прекрасна.

— Ъ? — зяпна Агрик с тенджера в ръце.

— Оръжие, глупако!

— Мамка му!

Агрик и брат му се засуетиха напред-назад, викаха един на друг, отваряха раници и ръсеха вещи по отъпканата трева.

— Как мислиш, колко са? — Гушата потупа джоба си, но далекогледът беше изчезнал. — Къде ми е…

— Двайсет и двама — изръмжа Брак, притиснал далекогледа на Гушата към окото си.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Прекрасна се почеса по дългия белег на остриганата си до кожа глава.

— Двайсет и двама. Двайсет и двама. Двайсет… и двама.

Колкото повече го повтаряше, толкова по-зле ставаше. Изключително гадна бройка. Прекалено много да победиш, без да поемаш сериозен риск, но достатъчно малко, че с терена на тяхна страна и добра поличба от руните на Уирън да е постижимо. Прекалено малко, за да отстъпят, без да се наложи после да дават обяснение на Дау.

— Мамка му.

Гушата хвърли поглед на Тръпката и улови този на здравото му око. Знаеше, че и той обмисля бройката и че е стигнал до същия извод. Само дето него не го беше грижа нито колко кръв ще се пролее, нито колко от момчетата му ще са обратно при пръстта заради проклетия хълм. А Гушата го беше грижа. Може би дори повече от нужното напоследък. В това време хората на Сухара вече бяха минали реката и навлизаха сред пожълтелите ябълкови дървета между плитчините и подножието на хълма. Вървяха към Героите.

Йон се появи между два от каменните блокове с наръч съчки в ръце.

— Отне ми повечко време, но намерих малко… — каза той запъхтян от изкачването. — Какво?

— Оръжие! — изрева насреща му Брак.

— Сухара се връща! — добави Атрок.

— Мамка му.

Йон пусна съчките в краката си и едва не се спъна в купчината, докато тичаше към нещата си.

Тежко решение трябваше да вземе Гушата и без никакво време за колебание. Но това е то да си главатар. Ако беше търсил лесния път, да си беше останал дърводелец. Е, и в този занаят не беше леко, от време на време се налага да изхвърлиш някой опропастен крак на маса или нещо друго, но рядко да изложиш на риск живота на приятел.

През целия си живот беше останал верен на идеята, че човек трябва да постъпва, както е редно, нищо че за нея в последно време никой не даваше пет пари. Избираш главатар, избираш страна, събираш дузина и се държиш за тях, оставаш им верен, пък каквото ще да довее вятърът. Беше стоял зад Три дървета, докато не загуби дуела с Кървавия девет. После стоя зад Бетод до самия край. Сега, за добро или зло, стоеше с Дау Черния, а той искаше от него да държи хълма. Той и момчетата му бяха бойци, с това си вадеха хляба. А в живота на всеки боец, рано или късно, идва време, когато хвърляш руните и тръгваш на бой. Просто така е редно.

— Така е редно — просъска под носа си.

Или пък, дълбоко под тревогите и бръщолевенето за залеза над водата, в него беше останало едно, макар и нищожно малко, но още тлеещо въгленче от онова копеле Кърнден Гушата, което по-скоро би проляло всичката кръв в Севера, отколкото да отстъпи каквото и да било на когото и да е. Онзи млад Кърнден, който навремето беше като заседнала кост в гушата на всички.

— Хващайте оръжието! — изрева той. — Пълно бойно снаряжение!

От това нямаше нужда, но добрият главатар винаги крещеше, така е редно. Йон тършуваше из дисагите на товарния кон и дърпаше навън огромната ризница на Брак. От другата страна Скори изтегли копието си и свали с рязко движение навитата около блестящия му връх непромокаема мушама, като не спираше да си тананика под носа. Прекрасна наниза тетивата на лъка си с добре отработени, сигурни движения, пробва я и тя бръмна напевно. А в това време Уирън не беше помръднал от място, продължаваше да стои на колене пред Меча.

— Главатар.

Скори му хвърли меча, прибран в ножницата, с увит около нея мърляв колан.

— Благодаря — отвърна Гушата и го хвана във въздуха.

В действителност не беше с нищо благодарен за случващото се. Препаса го. Докато закопчаваше токата, в главата му се занизаха спомените за хилядите пъти, когато го беше правил, в други страховити времена. Спомени за други хора, които отдавна бяха при пръстта. Мътните го взели, колко беше остарял.

Дрофт стоеше неподвижно, оглеждаше се и свиваше нервно юмруци. Прекрасна мина покрай него, плесна го по тила и той се заоглежда объркано, докато тя, вече отминала, разхлабваше и пренареждаше с треперещи пръсти стрелите в колчана си.

— Главатар.

Тя подаде на Гушата щита му и той провря ръка в широкия ремък на гърба. Тесният се намести удобно в стиснатия му юмрук — пасваше, гладък и мек като добре познат стар ботуш.

— Благодаря. — Гушата хвърли поглед към Тръпката, който стоеше отстрани със скръстени ръце и гледаше приготовленията на дузината. — Какво ще кажеш, момче? В първата редица?

Тръпката килна назад глава и здравата половина на лицето му се разтегли в усмивка.

— Първата и в средата — отвърна с дрезгав глас и се отправи с небрежна походка към пепелта от огъня.

— Можем да го убием — промърмори Прекрасна. — Не ме интересува колко кораво копеле е, една стрела във врата и готово.

— Не е виновен, просто донесе лошите вести.

— Понякога не е лоша идея да застреляш вестоносеца — пошегува се Прекрасна, но нещо в тона й прозвуча достатъчно сериозно. — Така не може да отнесе вести обратно.

— С него или без него, задачата ни е една и съща. Да държим Героите. Войници сме. Малко бой не е причина да пълним гащите.

Думите почти го задавиха — той самият почти непрекъснато пълнеше гащите, от сутрин до вечер, но най-вече по време на битка.

— Малко бой? — промърмори Прекрасна, докато разхлабваше меча си в ножницата. — Почти три към едно, а? Толкова ли ни е притрябвал този хълм?

— По-скоро две към едно — поправи я Гушата, сякаш това връщаше шансовете на тяхна страна. — Ако Съюзът наистина дойде насам, този хълм ще е ключът към цялата долина. — Осъзна, че убеждава толкова себе си, колкото и нея. — По-добре да се бием за него сега, докато сме на него, вместо после, когато ще трябва да го изкачваме. Освен това така е редно. — Прекрасна отвори уста, сякаш да отвърне, но замълча. — Така е редно! — отсече той и махна с ръка, не искаше да й дава възможност да опита да го разубеждава.

Тя пое дълбоко въздух.

— Добре — отвърна тя и стисна почти до болка ръката му. — Ще се бием. — Обърна се и тръгна към останалите, като през това време надяваше със зъби гарда на лявата си ръка. — Стягайте се, копелета! Ще се бием!

Атрок и Агрик бяха готови. Нахлупили шлемове, двамата блъскаха един в друг щитовете си и ръмжаха в лицата си — надъхваха се за битката. Скори държеше с една ръка копието си малко под върха и го използваше като нож, дялкаше една грудка треперлив корен и тъпчеше стипчивите тънки резенчета в устата си. Уирън най-после беше станал и стоеше с лице към слънцето, притворил очи и усмихнат до уши. Неговите приготовления за битка обикновено започваха и свършваха със събличане на палтото.

— Без броня. — Йон помагаше на Брак да намъкне ризницата си и намръщен, клатеше глава към Уирън. — Що за шибан герой трябва да си, да се биеш без шибана броня?

— Бронята… — поде замислено Уирън, наплюнчи пръст и изтри едно малко петно пръст от топката на дръжката на Меча — е продължение на онова състояние на ума… в което човек допуска възможността… да бъде ударен.

— Какви ги плещиш, мамка му? — Йон дръпна силно един от ремъците на ризницата на Брак и той изпъшка. — Какво въобще значи това?

Прекрасна сложи ръка на рамото на Уирън и се подпря на него.

— Колко години вече, а ти още търсиш смисъл в думите на този тип. Той е луд.

— Всички сме луди, жено! — Брак беше почервенял от сдържане на дъха и гълтане на корема, докато Йон се бореше да закопчае ризницата му на гърба му. — Защо иначе ще се бием за някакъв си хълм и купчина древни камъни на върха му?

— Войната и лудостта си приличат — смотолеви мрачно Скори през сдъвкания на каша корен в устата си.

Йон най-после успя да закопчае последния ремък и вдигна ръце към Брак, за да му помогне с неговата ризница.

— Но това, че си луд, не значи, че не ти трябва броня, прав ли съм?

Сухара и хората му вече излизаха от другата страна на овощната градина. Две групи от по трима се отделиха и тръгнаха да обикалят от двете страни подножието на хълма. Отиваха по фланговете им. Дрофт ги проследи с поглед, после облещи очи към останалите.

— Как могат да се шегуват? Как е възможно да им е до шеги в момента?

— Всеки намира смелост в нещо — отвърна Гушата, но не си направи труда да му казва, че неговият начин бе даването на съвети. Няма нищо по-ужасяващо преди битка от това, да стоиш до някой по-изплашен и от теб. Плесна Дрофт по рамото и го стисна. — Дишай, момче, дишай.

Дрофт пое на пресекулки дъх и издиша тежко.

— Разбрано, главатар. Дишам.

Гушата се обърна към дузината.

— Така! Изпратиха две групи от по трима по фланговете ни, което значи около дузина право отпред. — Умишлено претупа бройката, с надеждата никой да не обърне внимание на грешката. Може би с надеждата и той самият да не го направи. — Атрок, Агрик и Прекрасна, вие почвате първи, Дрофт, ти също. Наръсете ги хубаво със стрели, докато се катерят, опитайте да ги пръснете по склона. Когато наближат камъните… нападаме. — Видя Дрофт да преглъща тежко, явно не му допадна идеята за атака. Мъртвите му бяха свидетели, Гушата също имаше куп по-добри идеи за прекарване на следобеда. — Прекалено малко са да ни обкръжат отвсякъде, а и теренът е на наша страна. Можем да избираме къде да ги ударим и когато го направим — удряме здраво. С малко късмет, ще ги откажем, преди да са се окопитили и събрали на върха. После, ако на онези по фланговете все още им се ще да се бият — измитаме ги и тях от хълма.

— Удряме здраво! — изръмжа Йон и започна да стиска една по една ръцете на останалите.

— Чакайте сигнала и се дръжте един за друг.

— Заедно.

Прекрасна стисна ръката на Йон и го фрасна с юмрук в рамото.

— Аз, Тръпката, Йон и Брак правим първа редица.

— Разбрано, главатар — каза Брак и продължи да се бори с ризницата на гърба на Йон.

— Да, мамка му!

Йон завъртя секирата във въздуха и изтръгна ремъка на ризницата си от ръцете на Брак.

Тръпката се ухили и изплези език.

— Атрок и Агрик, изтегляте се и заставате на фланговете.

— Разбрано — отвърнаха двамата в един глас.

— Скори, ако някой излезе отстрани, преди да сме готови, сръгай го. След като затворим кръга, заставаш зад нас като втора редица.

Скори продължи да си тананика, не отговори, но разбра задачата си.

— Уирън. Ти си ядката в черупката.

— Не. — Той вдигна високо над главата си Меча и топката на дръжката му улови слънчевите лъчи. — Това е ядката. Което значи, че аз съм… просто… люспата между ядката и черупката.

— Абе люспа си, спор няма — промърмори под носа си Прекрасна.

— Бъди която си искаш част от ядката — каза Гушата, — стига да си на вярното място, когато се пропука черупката.

— О, там съм, бъди сигурен. Никъде не мърдам, докато не ми покажеш съдбата ми. — Уирън свали качулката и прокара пръсти през залепналата за главата му коса. — Точно както предрече Шоглинг.

Гушата въздъхна тежко.

— Нямам търпение. Въпроси? — Настъпи мълчание и само вятърът тихо прошумоля в тревата. Нарушиха го пляскането на длани от последните ръкостискания и ръмженето на Брак, когато най-после успя да закопчае последния ремък на ризницата на Йон. — Добре. В случай че не ми се удаде да го кажа после, за мен беше чест да се бия редом с вас. Или поне чест да се влача редом с всички ви из целия Север, в студ, дъжд, виелица и жега. Не забравяйте какво ми каза навремето Руд Три дървета: и нека ние ги избием, не те нас.

— Най-добрият съвет по време на война, който някога съм чувала — ухили се Прекрасна.

Момчетата на Сухара се появиха в подножието на склона — солидна група. Без да бързат, тръгнаха нагоре към Децата. Вече не приличаха на точки. Ни най-малко. Хора, личеше дори отдалече, с цел и посока. Тук-там в групата проблясваше метал. На рамото на Гушата се стовари една тежка длан и той подскочи. Когато се обърна, пред него стоеше Йон.

— Да поговорим, главатар?

— Какво има? — попита Гушата, въпреки че вече знаеше отговора.

— Обичайното. Ако ме убият…

Гушата закима нетърпеливо.

— Да, ще намеря синовете ти и ще им дам дела ти.

— И още?

— И ще им кажа за баща им.

— Всичко?

— Всичко.

— Хубаво. И да не разкрасяваш много, старче, чу ли?

— Така като ме гледаш, напоследък дали разбирам нещо от разкрасяване? — посочи Гушата към мърлявото си палто.

Докато си стискаха ръцете, на Гушата му се стори, че долови едва забележима усмивка на устните на Веселяка.

— Не, главатар, не и напоследък — отвърна Йон и когато се отдалечи, Гушата се замисли кой ли щеше да иска да чуе за него, когато той се върнеше обратно при пръстта. Кърнден Гушата нямаше никого, цялото му семейство беше на върха на този хълм.

— Време за приказки — каза Прекрасна.

Сухара беше оставил хората си назад, при Децата, и сега вървеше към Героите с празни ръце и широка усмивка. Гушата изтегли меча си и тежестта в ръката му, макар и плашеща, му вдъхна известен кураж. Познаваше добре остротата на това острие, постигната с години наред точене край лагерния огън. Само парче стомана, но с живот и смърт, събрани в едно по дължината на острието.

— Дава сили, нали? — Тръпката застана до него и превъртя ръкохватката на секирата в големия си юмрук. Дебелата дръжка на бруталното изделие беше нашарена с къси шипове и завършваше с масивно, нащърбено, но лъщящо от чистота острие. — Човек винаги трябва да е въоръжен. Пък макар и само заради усещането на стоманата в ръцете.

— Мъж без оръжие е като къща без покрив — промърмори Йон.

— Рано или късно, и двете ще протекат — довърши Брак.

Сухара спря на склона. Беше се приближил предостатъчно, за да го стигне коя да е стрела.

— Хе-хей, Гуша! Още си там горе, а?

— За беда, да.

— Добре ли спиш напоследък?

— Не бих отказал една пухена възглавница. Да не би да ми носиш?

— Ще ми се да имах една и за теб. Това там Коул Тръпката ли е?

— Ъхъ. Доведе две дузини със себе си.

Струваше си да пробва, каза си Гушата, но Сухара посрещна това с усмивка.

— Добър опит. Никого не е довел. Отдавна не сме се виждали, Коул. Как я караш?

Тръпката не отвърна, просто сви едва-едва рамене.

— Така значи, само толкова? — повдигна въпросително вежди Сухара.

Последва ново свиване на рамене. И небето да паднеше отгоре му, помисли си Гушата, нямаше да му направи по-голямо впечатление.

— Както искаш — каза Сухара. — Слушай, Гуша, мога ли да си получа обратно хълма?

Гушата намести пръсти около дръжката на меча. Изгризаната кожа около ноктите му пареше от болка.

— Мисля да поостана още няколко дни — каза.

Сухара смръщи вежди. Не му допадна отговорът.

— Виж, Гуша, онази вечер ти ми даде шанс, сега ти връщам услугата. Има си начин как стават нещата и което е редно, редно е. Няма как да не си забелязал, че водя нови приятели. — Той посочи с палец през рамо към Децата. — Та ще те питам пак. Може ли да си получа обратно хълма?

Последен шанс. Гушата пое дълбоко въздух и се провикна срещу вятъра.

— Боя се, че не, Сухар! Боя се, че ще трябва да се качиш тук и да го измъкнеш от ръцете ми!

— Че колко имаш там горе? Девет? Срещу моите две дузини?

— Изправяли сме се срещу такива като теб при по-малки шансове и пак сме се справяли! — отвърна Гушата, но като се замисли, никога по желание.

— Браво на вас, мамка ви! На твое място нямаше да съм толкова доволен! — Сухара понижи тон и продължи с уговорките: — Слушай, няма причина да стигаме дотам, нещата да се оплескат напълно…

— Няма — отвърна Гушата. — Освен тази, че сме в проклета война!

Той осъзна, че несъзнателно беше изревал с пълно гърло последното и в тона му се бе прокраднала повече злоба, отколкото бе възнамерявал.

Доколкото виждаше от това разстояние, усмивката на Сухара съвсем се бе стопила.

— Както кажеш — рече той. — Просто реших да ти върна услугата, нищо повече.

— Хубаво от твоя страна. Оценявам го. Но не мога да мръдна оттук.

— Повече от жалко.

— Ъхъ. Но това е положението.

Сухара пое дъх, сякаш, аха, да заговори, но вместо това млъкна. Но не тръгна обратно, остана на място. Гушата също не помръдна. Не помръднаха и момчетата от дузината му, просто стояха и гледаха надолу от билото. Тези на Сухара пък ги гледаха отдолу. Стана тихо на Героите, чуваха се само тихото свистене на вятъра и от време на време пърхането на птичи криле в небето или жуженето на някоя пчела в тревата. Тишина и спокойствие. Доколкото е възможно по време на война.

Накрая Сухара затвори уста, обърна се и тръгна обратно по стръмния склон към Децата.

— Можех да му пусна една стрела — промърмори Прекрасна.

— Знам, че можеше — отвърна Гушата. — Ти пък знаеше, че не биваше.

— Знам. Просто казвам.

— Може пък да размисли и да се откаже — обади се Брак, но вътрешно май сам не си повярва.

— Не. И на него, колкото и на нас, това никак не му е по вкуса, но веднъж вече отстъпи. Шансът сега е на негова страна дотолкова, че да не може да го стори отново. — Гушата почти прошепна последните думи. — Няма да е редно. — В това време Сухара стигна Децата и изчезна зад един от каменните блокове. — Всички без лъкове, обратно сред Героите. И чакате момента.

Отново стана тихо. Проклетата болка в коляното на Гушата пак го споходи, докато прехвърляше тежестта си от крак на крак. Някъде отзад се разнесоха гласове — Йон и Брак се препираха за нещо, докато сформираха нищо и никаквата си редица от щитове. После пак тихо. Войната е деветдесет и девет дни скука и от дъжд на вятър един — умопомрачителен ужас. Гушата имаше неприятното чувство, че този беше от последните и всеки момент щеше да се стовари отгоре му с всичка сила.

Агрик беше забил няколко стрели в земята пред себе си и перата им потрепваха от вятъра като снопчетата семена по върховете на високата трева. Той се поклащаше на пръсти и пети и потриваше замислено наболата си брада.

— Може пък да изчакат да се стъмни.

— Не. Щом са му изпратили още хора, значи, Кучето иска хълма веднага. Съюзът иска Героите. Сухара няма да рискува с чакане, в случай че и на нас ни дойде помощ.

— Тогава… — промърмори Дрофт.

— Мисля, че ще тръгнат сега.

По някаква злощастна случайност в момента, в който Гушата каза „сега“, от сенките на Децата взеха да излизат хора. Оформиха стегнат ред и тръгнаха с равномерна крачка нагоре. Около дузина вдигнаха първата редица от щитове. Над раменете на тези в средата проблеснаха върховете на копията на мъжете от втората редица, а по фланговете, също така добре скрити зад щитовете, застанаха стрелците.

— Старият стил — каза Прекрасна, докато запъваше първата стрела в тетивата.

— Друго не бих очаквал от Сухара — отвърна Гушата. — Той самият е от старите времена.

„Точно както и аз, — помисли си. — С него сме две древни останки, които незнайно как издаяниха така незаслужено много. И сега се готвим да се изпотрепем. По стария начин, ако не друго. Ще го направим, както едно време, както е редно.“ Той погледна от двете си страни с надеждата да зърне отделилите се групи, но не видя нищо. Или пълзяха във високата трева, или чакаха.

Агрик опъна лъка и опря тетивата в намръщеното си лице.

— Кога да стрелям?

— Когато си сигурен, че ще удариш нещо.

— Някой конкретно?

Гушата прокара език по предните си зъби.

— Когото си сигурен, че ще свалиш. — Не, трябваше да го каже както си беше. И защо не? Най-малкото за това трябваше да му стиска, да го каже както си е. — Когото си сигурен, че ще убиеш.

— Ще дам най-доброто от себе си.

— Ще съм по-доволен, ако дадеш най-лошото.

— Разбрано.

Агрик пусна първата стрела — просто да пробва разстоянието. Тя прелетя над главите на момчетата на Сухара и ги накара да приклекнат зад щитовете. Стрелата на Прекрасна избръмча, след като се заби с глух удар в един от щитовете. Човекът зад него изостана и разтегли редицата. А тя и бездруго беше започнала да се разпокъсва, независимо от виковете на Сухара — едни бързат повече, други се изморяват по-бързо от проклетия склон.

Дрофт пусна своята стрела, но тя мина прекалено високо и отиде почти до каменния кръг на Децата.

— Мамка му! — изруга той и грабна с трепереща ръка нова стрела.

— Кротко, Дрофт, спокойно. Дишай — успокои го Гушата, въпреки че за него самия в момента дишането беше предизвикателство.

Той открай време не си падаше много по стрелите. Особено, това се подразбираше, когато се сипеха отгоре му. Нищо и никаква работа е това стрелата, но колкото и малко да е острието й — докарва ти смъртта като едното нищо. Спомни си пороя от стрели, който се изсипа върху редицата им при Айнуорд, приличаха на ято разгневени птици. Няма къде да бягаш. Просто стоиш и се надяваш.

Сега една от стрелите на момчетата на Сухара полетя право към него и той пристъпи встрани към един от Героите, като едновременно с това приклекна зад щита си. И не му беше никак забавно да я гледа как се върти във въздуха и се спуска над главата му, никога не знаеш дали вятърът няма да я подхване в последния момент и да я отнесе накъдето не трябва. Тя отскочи от каменния блок и отлетя настрани. Но дори в тревата, стрелата си е стрела — носи смърт.

Стрелецът, изстрелял я, коленичи и се засуети с колчана си, но стената от щитове на другарите му не спря заради него и продължи да пълзи нагоре по склона. Миг по-късно стрелата на Атрок се заби в корема му. Гушата го видя да отваря уста от изненада и да изпуска току-що извадената от колчана стрела. В следващия момент чу вика му, който се проточи в пронизителен писък. И независимо че той можеше да означава единствено повече шанс за оцеляване, Гушата не изпита радост да го чуе. Не му допадаше много мисълта, че след някоя и друга минута той самият може да вие така.

Единият край на стената от щитове се разтегли назад, когато мъжете извърнаха глави към пищящия стрелец. Не знаеха да спрат да му помогнат ли, или да продължат нагоре — по-вероятно, дали не ги чака и тях същата участ. Сухара излая някаква команда и изправи редицата, но следващата стрела на Прекрасна прелетя току над главите на мъжете в нея и тя отново се огъна. Височината беше съюзник на Гушата, неговите хора стреляха косо и стрелите им летяха доста по-бързо. Тези на Сухара от своя страна трябваше да вдигат лъковете почти отвесно нагоре, където ветровете носеха стрелите им накъдето си поискат. Но независимо от това опасността оставаше. Днес нищо нямаше да се реши само със стрели.

Гушата остави Дрофт да пусне още една стрела надолу и сграбчи рамото му.

— Връщай се горе при другите.

Момчето се дръпна сърдито и почти изкрещя от гняв. Сигурно бе обладан от духа на битката, кой го знае човек кога ще го хванат бесните и кога не. Сковаващ страх и умопомрачителен бяс — двете страни на листото коприва, не ти трябва да докосваш коя да е. Гушата заби пръсти в рамото на момчето и го придърпа към себе си.

— Казах, обратно при другите!

Дрофт преглътна задавено, явно тежестта на ръката на Гушата успя да му върне мисълта в главата.

— Разбрано.

Той изтича приведен към Героите и изчезна зад един от камъните.

— Изтегляй се, когато се наложи — извика Гушата на Прекрасна. — Без рискове!

— Естествено! — изсъска му през рамо тя, докато запъваше нова стрела в тетивата.

Той тръгна предпазливо назад, като си отваряше очите на четири за стрели. Когато стигна зад Героите, се обърна и забърза към средата на кръга. Обзе го радост от няколкото мига сигурност повече и същевременно се проклинаше наум за малодушието си.

— Стигнаха до… аа!

Стъпи накриво и глезенът му се изкълчи болезнено. Стисна зъби, докуца до другите и застана в оформената редица в средата.

— Голяма гад са тия заешки дупки — прошепна до него Тръпката.

Гушата понечи да отвърне с нещо остроумно, но преди да успее да си събере мислите, Прекрасна се появи тичешком иззад един от Героите и размаха лъка над глава.

— Минаха стената! Оправих още едно от копелетата!

Агрик я следваше по петите. Тъкмо премяташе щита си на гърба, когато една стрела прелетя над каменните блокове и се заби в тревата до крака му.

— Идват! — изкрещя той.

Гушата ги чу. Виковете им се примесваха с вече притихващите писъци на улучения в корема стрелец и шума на вятъра.

— Ти, по-бавно бе! — чу той задъхания крясък на Сухара.

Явно още имаше проблеми с бойния ред на хората си — едни нямат търпение да стигнат горе, други точно обратното — не са свикнали един с друг. А това беше преимущество за него, неговите момчета се биеха заедно от не помнеше вече колко години.

Хвърли бегъл поглед настрани и погледът му срещна този на дъвчещия Скори, който му смигна. Стари приятели, братя. Уирън беше извадил Меча от ножницата. Дългото му острие сивееше мрачно, без никакъв блясък, въпреки яркото слънце. Както бяха предрекли руните, щеше да се лее кръв. Въпросът беше само чия. Това си казаха двамата с очи, от думи нямаше нужда.

Прекрасна приклекна в единия край на късата им редица, прикри се зад щита на Атрок и постави стрела в лъка. С това приключиха приготовленията на дузината.

Първият се прокрадна внимателно иззад един от Героите. На щита му имаше нарисувано нещо, но битките и времето бяха олющили почти напълно боята и вече не личеше какво. В едната му ръка лъщеше меч, на главата му имаше шлем, но това не му придаваше кой знае колко опасен вид. Изглеждаше направо смазан — провесил език, запъхтян от дългото изкачване.

Мъжът зяпна редицата на Гушата, а момчетата в нея зяпнаха него. Гушата долови напрежението в тялото на притиснатия в него Йон — напираше да хукне напред. Чу хриптящия дъх на Тръпката, изпуснат през здраво стиснати зъби. Чу гърленото ръмжене на Брак. Нервите на всеки бяха опънати до скъсване, а това само допълнително напрягаше тези на човека до него.

— Кротко — изсъска Гушата, — дръж редицата.

Знаеше, че в такъв момент най-трудното нещо е да останеш на място. Хората просто не са създадени за това. Отвътре напира желанието или да се втурнеш напред, или да побегнеш назад, но при всички положения — да тръгнеш, да тичаш и крещиш. А вместо това трябва да се чака. За всяко нещо си има подходящият момент, а намирането му — най-важното в битката.

Още един от хората на Сухара се появи иззад камъните. Пристъпяше, приклекнал, едва-едва и надничаше над ръба на щита. На него беше доста зле нарисувана риба. Гушата се замисли дали това не беше името му и макар и само за миг, отвътре го напуши смях.

Не можеха да чакат още дълго. Трябваше да тръгнат, да се възползват от терена. Да ги пресрещнат, преди да са прехвърлили билото. И да ги пръснат обратно надолу. А кога да тръгнат, решаваше той. Как се взема такова решение? Мигът се проточи, изпълнен с най-дребни подробности. Чуваше хриптящия дъх в гърлото си. Долавяше полъха на вятъра по опакото на ръката. Виждаше отчетливо всяко полюшващо се стръкче трева. Устата му беше така пресъхнала, че дори и да знаеше точния момент, не беше сигурен дали щеше да успее да извика командата.

Дрофт пусна стрелата и двамата войници на Сухара приклекнаха зад щитовете си. Бръмченето на тетивата сякаш отприщи нещо в Гушата и преди дори да помисли сега ли бе моментът, вече крещеше с пълно гърло. Не викаше нищо конкретно, но хората му явно схванаха смисъла, защото полетяха напред като глутница кучета, скъсали едновременно синджирите си. Точният момент или не, вече беше късно. Но какво пък, може би този беше точно толкова добър, колкото и всеки друг.

Стъпалата му заблъскаха тежко земята, всяка стъпка тръпнеше в стиснатите му зъби и болното коляно. Зачуди се дали няма да попадне на друга заешка дупка и да се просне по корем. Чудеше се и къде са сега шестимата, които тръгнаха да ги обикалят по фланговете. Мислите му се редяха една след друга. Дали не сбърка, като отказа да отстъпи хълма без бой. Какво мислеха двамата нещастници, вече трима, които връхлиташе дузината му. Какви лъжи да измисли за пред синовете на Йон.

Момчетата от дузината препускаха до него в пълен синхрон, кантовете на щитовете им стържеха в неговия, раменете им блъскаха неговите. От едната страна Веселяка Йон, от другата Тръпката. Все хора, които знаеха как се държи редица. Хрумна му, че може би той беше слабата брънка във веригата. После, че прекалено много мислеше.

С всяка следваща тяхна крачка момчетата на Сухара пристъпяха все по-несигурно. Вече бяха повече и се опитваха да сформират нещо като строй, току пред камъните. Йон нададе пронизителен боен вик. Агрик го поде, а след него и брат му. Накрая всички крещяха и виеха като животни, а подметките им блъскаха древната земя на Героите. Земя, на която може би хората са идвали да се молят, някога, много отдавна. Да се молят за по-добри времена.

Ужасът и вълнението от предстоящата битка изпълниха гърдите му, пареха в гърлото му. Огънатата редица от щитове на момчетата на Сухара се размаза пред очите му. Тук-там проблесна острие на размахано оръжие.

Стигнаха камъните.

— Сега! — изрева с пълно гърло Гушата.

Двамата с Йон тръгнаха наляво, Тръпката и Брак надясно. Уирън се втурна напред през образувалата се пролука. Виеше като някое диво животно. Гушата зърна бегло лицето на един от редицата на Сухара. Човек никога не е само смел или само страхливец. Всичко зависи от това, накъде ще се обърнат нещата. От това, кой стои до него. И дали не е трябвало да катери някой проклет хълм, докато отгоре му се сипят стрели. И онзи направо се смали в опита си да се скрие зад щита си, докато Мечът се стоварваше върху него като планина, огромна, наточена като бръснач планина.

Чу се стържене на метал, после дърво и плът се пръснаха едновременно. Ушите на Гушата кънтяха от рева на мъжете и напиращата в главата му кръв. Той се изви рязко настрани, за да избегне острието на копие, и стовари меча си върху нечий щит. Острието изтропа по дървото и той залитна настрани. Блъсна се в друг щит с такава сила, че чу костите си да пращят. В следващия миг се стовари по гръб на земята и се изпързаля надолу по склона.

Тогава видя Сухара, дългата му посивяла коса се бе оплела в лицето му. Той замахна навреме с меча, но Уирън беше по-бърз — ръката му се стрелна напред и заби топката на дръжката на Меча в устата на Сухара. Ударът отметна главата на възрастния войн назад и той се изтъркаля по гръб на земята. Гушата отмести очи, имаше си свои грижи в момента.

Скочи напред и почти сблъска глава в нечия озъбена физиономия. Зловонният дъх го блъсна в лицето. Мечът му се беше закачил в нещо и той започна да дърпа да го освободи, като същевременно се опитваше да си отвори достатъчно място пред себе си, за да замахне. Натисна здраво с щита и с наклона в своя полза, лесно успя да изтика озъбения достатъчно далече от себе си.

Някъде до него Атрок удари със секирата си нечий щит и в отговор получи удар по своя. Гушата замахна рязко, но лакътят му се закачи в дръжката на копие и острието на меча му успя само да плесне с плоското нечие рамо — дружеско потупване, нищо повече.

През това време Уирън беше в разгара си. Мечът описваше размазани дъги около него и караше хората на Сухара да отскачат с писъци назад. Накрая един не успя да го стори навреме. Оказа се племенникът на Сухара. Момчето не успя дори да извика, преди Мечът да го разсече надве. Горната част на тялото му полетя с размахани във въздуха ръце, а краката му се строполиха на земята. И единственият звук, който издаде огромното сиво острие, беше едно звънтящо „пук“, като разпукал се от топлината на слънцето лед, после продължи по пътя си сред пръски кръв. Гушата ахна от изненада, когато топлите капки опръскаха лицето му. Замахна и острието му срещна друг щит. Беше стиснал така здраво зъби, че имаше чувството, че всеки момент ще се счупят. Процеди някаква ругатня, после в лицето му пръснаха трески. С периферното си зрение долови движение, щитът му се вдигна инстинктивно и нещо тежко изтрополи по него. Ръбът на дървото се заби в брадата му и той залитна силно настрани с изтръпнала от поетия удар ръка.

На синия фон на небето се открои острие и той го пое с меча си, докато продължаваше да се олюлява заднешком. Застърга метал и той изпъшка в нечие, почти долепено до неговото, лице. Приличаше на Джътлан, но нямаше как да е той, беше от години обратно при пръстта. Продължи да залита надолу по склона, с омекнали, изгарящи от болка колене. Не можеше да си поеме дъх и беше на крачка да загуби равновесие. Някъде в мелето зърна металното око на Тръпката и разтеглената по обезобразеното му лице зловеща усмивка. В следващия момент секирата му разцепи главата на Джътлан и разпиля кървава пихтия по щита на Гушата. Той блъсна настрани мъртвото тяло и то се затъркаля надолу по склона. Току до него Мечът разкъса нечия ризница и част от разлетелите се стоманени бримки го жегнаха по опакото на ръката.

Трясък и тропот, стържене и дрънчене, писък, съскане, нов трясък, ругатни и животински крясъци. Стори ли му се, или наистина чу Скори да пее? Насред всичко това? Нещо премрежи погледа му, последва удар през едната буза, който отметна главата му настрани. Кръв, стомана, земя — вече не знаеше кое какво е. Нещо полетя към него, той отскочи настрани и се изпързаля на лакът по тревата. Видя копие и една озъбена физиономия на другия му край. Острието се стрелкаше към него, на лицето имаше рождено петно. Гушата успя някак да избие удара с щита си, докато се опитваше да стане на крака. Скори удари онзи с белега по рамото и той изпусна копието, а от раната бликна кръв.

Зърна Прекрасна. Лицето й беше цялото в кръв — нейна, чужда или по малко от двете. Чу смях. Беше Тръпката. Видя го да размазва физиономията на лежащ по гръб на земята мъж с обкантения с метал ръб на щита си. Чу отчетливо хрущенето на костите — хряс, хряс. Йон крещеше и стоварваше с трясък секирата си върху нещо. Дрофт залиташе, стиснал окървавената си ръка, а на гърба му се поклащаха останките от потрошен лък.

Някой скочи към него с копие и Гушата се хвърли на пътя му. Замахна отстрани с меча и ушите му прокънтяха от собствения му гърлен крясък. Дръжката подскочи в юмрука му при сблъсъка. Видя кожената дреха на онзи да се разцепва и провисва окървавена. Посече го отново с обратния замах и тялото му се превъртя във въздуха, докато падаше към земята, а единият му ръкав се подмяташе като празен насред облак от ситни пръски кръв.

Някой тичаше надолу по склона. Покрай него прелетяха пропуснали целта си стрели. Гушата се втурна след него, но напразно. Сблъска се с Агрик, подхлъзна се и здравата се стовари на земята. Дръжката на меча се заби в ребрата му и той остана за момент проснат по гръб, напълно незащитен. Тичащият обаче явно не се интересуваше от това, защото продължи да препуска надолу, в един момент дори захвърли щита си настрани.

Гушата сграбчи дръжката на меча, а с нея и цяла туфа трева в бързината. Някой изникна наблизо и той едва не го посече, преди да осъзнае, че беше Скори, стиснал копие в ръце. Цялата дузина на Сухара бягаше надолу по склона. Поне онези, които още дишаха. Когато хората ти се пречупят, пречупват се всички накуп. Като срутваща се стена или сриваща се в морето канара. Стори му се, че зърна Сухара да накуцва най-отзад с окървавено лице. От една страна, му олекна, че дъртото копеле беше отървало кожата, от друга, му се прииска да го догони и довърши на място.

— Отзад! Отзад!

Гушата затича нагоре със свит от страх стомах. Между камъните съзря хора. Не можа да различи повече. Слънцето блестеше ярко, ослепително. Чу викове и звън на метал. Осъзна, че тича с всички сили. Озова се между камъните. Щитът му се блъсна в един от Героите и ръката му изтръпна. Беше останал съвсем без дъх. Болеше навсякъде. Давеше се от кашлица, но не спря да тича.

Товарният кон лежеше мъртъв край огъня, с щръкнала от ребрата стрела. Погледът му спря върху щит с изрисувана червена птица. Над него се вдигаше и стоварваше обратно надолу стоманено острие. Прекрасна пусна една стрела, но пропусна целта. Червения гарван извърна глава и хукна да бяга. Зад него изникна друг от дузината на Сухара, с лък в ръка. Стрелата му полетя към Прекрасна. Без да я изпуска от поглед, Гушата застана пред нея, изби я с щита си и я проследи с очи, докато потъваше във високата трева.

Когато вдигна глава, двамата бяха изчезнали. Недалече от огъня Агрик стоеше над нещо на земята. Вторачен в земята, със секира в едната ръка и шлем в другата. Гушата не искаше да знае какво лежеше на тревата в краката му, но вече се досещаше.

Един от хората на Сухара се влачеше по земята и високата трева шумолеше под окървавените му крака. Тръпката отиде до него и разби главата му с тъпия край на секирата си. Не замахна с всичка сила, само колкото трябваше. Точен, премерен удар, като добре обигран копач, който пробва твърдостта на земята. Някъде някой продължаваше да пищи, но Гушата не беше сигурен дали звукът не беше само в неговата глава. Или пък беше собственият му свистящ дъх. Примигна объркано. Защо, мамка му, останаха на хълма? Разтърси глава, сякаш отговорът щеше да изпадне оттам. Не стана, само челюстта го заболя още повече.

— Мърдаш ли го?

Скори беше приклекнал до седналия на земята Брак, притиснал окървавена длан върху бедрото си.

— Мърда, мамка му! Само дето боли, като го мърдам.

Гушата беше плувнал в пот, кожата му пареше, щипеше навсякъде. Брадата му тръпнеше от болка в удареното от ръба на щита място, едната ръка също. Болното коляно и глезенът си боляха постарому, иначе беше невредим. Нито една рана. Не беше сигурен как се отърва така. Тръпката от битката започна да отшумява, а краката му все повече да треперят, като на новородено теле. Очите му се навлажниха и погледът му се премрежи. Сякаш беше взел назаем сила за битката, която сега трябваше да връща, с лихвите при това. Пристъпи към угасналия огън и мъртвия товарен кон. От ездитния нямаше следа. Или беше избягал, или също бе мъртъв някъде. Отпусна се тежко на земята и седна насред Героите.

— Добре ли си? — Уирън се надвеси над него. Държеше огромния меч за острието, под дръжката. Сивата стомана беше опръскана и омазана в червено. Окървавена, както му е редът. Веднъж изваден от ножницата, мечът трябва да бъде окървавен. — Добре ли си?

— Да, мисля.

Пръстите на Гушата бяха вкочанени около ремъка на щита и той не можеше да намери сили да ги разтвори. Накрая успя и пусна щита на тревата до себе си. По него, наред със стотиците стари рани, белееха няколко пресни резки, а матовата желязна топка в центъра се бе сдобила с нова вдлъбнатина.

— Какво стана? — Късо остриганата коса на Прекрасна беше сплъстена от кръв. Тя потърка очи с опакото на ръката си. — Ранена ли съм?

— Драскотина — каза Скори и внимателно опипа с палци мястото на главата й.

До нея, Дрофт беше коленичил и се поклащаше бавно напред-назад. Притискаше с длан ръката си, по която кръвта се беше стекла до върховете на пръстите.

Слънцето проблесна в очите на Гушата и го накара да замига.

— Връщайте се, шибаняци! Елате, проклети страхливци!

Йон се бе изправил между два от Героите и крещеше към Сухара и хората му.

Нямаше смисъл. Всеки е страхливец. Страхливец и герой ведно, зависи как ще се обърнат нещата. Те нямаше да се върнат. Бяха оставили осем трупа след себе си. Нямаше да се върнат. За това се молеше Гушата на старите богове от това свято място.

Скори си тананикаше тихо, тъжно, докато вадеше от кесията на колана си иглата и конците, за да се заеме с шиене на раните. Няма радостни песни след края на битката. Те се пеят преди нея и обикновено преиначават действителността.

Гушата осъзна, че мисли за това, колко добре всъщност се бяха наредили нещата. Повече от добре. Само един мъртъв. Тогава погледът му спря на глуповатото изражение на физиономията на Атрок, на кръстосания му поглед и разпраната от секирата на Червения гарван кожена риза, сякаш сляла се в едно с кървавата пихтия на вътрешностите му. Призля му от самата мисъл, че се чувстваше доволен от изхода на битката. Знаеше, че тази гледка щеше да остане завинаги с него, редом със стотиците други. Всеки носи някакъв товар на плещите си.

Легна на тревата и се загледа в плуващите по небето облаци. Също като спомените му, нижеха се един след друг. Добрият водач не трябва да се вайка за избора, който е направил, така му казваше навремето Три дървета, но добрият водач не може да спре да го прави.

Беше постъпил, както е редно. Може би. А може би такова нещо не съществуваше.