Джо Абъркромби
Герои (53)

Тиранията на разстоянието

— Нищо не виждам! — изсъска баща й, пристъпи по-напред и пак погледна през далекогледа, явно със същия ефект. — Ти?

— Не, господине — отвърна сърдито един от щабните му офицери.

Бяха проследили прибързаната атака на Митерик в пълно мълчание. После, с първите лъчи на зората, началото на настъплението на Яленхорм. Тогава започна да ръми. Първо Осранг изчезна в сивата пелена отдясно, после Стената на Клейл отляво, след нея и Старият мост и накрая — безименната странноприемница, където вчера Финри за малко не се прости с живота си. Сега вече дори плитчините приличаха на призрачно видение под сивия покров. Всички стояха, парализирани от тревога, и напрягаха слух за следващия шум, който от време на време успяваше да проникне през приглушения шепот на дъжда. От това, което виждаха в момента, в долината все едно нямаше сражение.

Баща й започна да крачи нервно напред-назад, кършейки нервно пръсти. Спря до нея и се вгледа в сивата пелена отпред.

— Понякога си мисля, че няма по-безпомощен човек на света от главнокомандващия на бойното поле — промърмори той.

— Какво ще кажеш за дъщеря му?

Той й се усмихна сдържано.

— Добре ли си?

Тя понечи да отвърне на усмивката, но се отказа.

— Добре съм — излъга Финри, очевидно доста неубедително. Вратът я болеше при всяко движение на главата, ръката при всяко размърдване на дланта или китката, раната на главата — непрекъснато, но освен реалните болки, имаше чувството, че непрекъснато се задушава от някаква невидима заплаха. Стряскаше се и се оглеждаше като скъперник за изгубена кесия, без да осъзнава какво всъщност търси. — Имаш много по-важни неща, за които да…

Сякаш в подкрепа на думите й, той вече се отдалечаваше към току-що появилия се от изток вестоносец.

— Какви са новините?

— Полковник Брок докладва, че хората му вече са започнали атаката на моста в Осранг! — Значи, Хал вече е влязъл в битка. И естествено, командва от първа редица. Финри усети как започва да се поти. Влагата под шинела на Хал се срещна с тази от дъжда, напираща отгоре, и двете се смесиха в умопомрачително сърбящо кресчендо. — Междувременно полковник Бринт командва атаката над диваците, които вчера… — Очите на мъжа се стрелнаха тревожно към Финри, после обратно към баща й. — Над диваците.

— И?

— Това е всичко, лорд-маршале.

Баща й направи горчива гримаса.

— Благодаря. Върни се с повече новини, когато можеш.

Вестоносецът отдаде чест, извърна коня си и препусна в галоп през дъжда.

— Безспорно сега съпругът ти се отличава неимоверно на бойното поле. — Баяз се подпря на жезъла си до нея. Голото му теме лъщеше от вода. — Командва от първа редица, точно като Харод Велики. Героят на деня! Винаги съм се възхищавал на мъже с подобна натура.

— Може би трябва сам да опиташ някой ден.

— О, опитвал съм. На младини бях доста гореща глава. Но ненаситната жажда за опасности става все по-голяма рядкост с напредване на годините. От героите има полза, но е необходим и някой, който да ги насочва в правилната посока. И да разчиства след тях. Винаги предизвикват овациите на тълпата, но оставят след себе си такава бъркотия. — Баяз се потупа замислено по корема. — Не, чаша чай в тила е доста повече в мой стил. Нека мъже като съпруга ти обират овациите.

— Колко щедро от твоя страна.

— Нали, повечето хора дори не го забелязват.

— Къде ти е чаят тогава?

Баяз се вгледа намръщен в празната си ръка.

— Тази сутрин прислужникът ми има… по-важни задачи за вършене.

— Нима има нещо по-важно от това, да се отзовава на всяка твоя прищявка?

— О, прищевките ми се простират далече отвъд чайника…

Разнесе се конски тропот и по пътеката от запад се зададе конник. Всички притаиха дъх и впериха очи в тъмния силует на ездача. Постепенно от сивата пелена изплува намръщената физиономия на човек със завидна двойна брадичка.

— Фелниг! — викна баща й. — Какво става отляво?

— Митерик тръгна преждевременно, ето това става, мамка му! — изстреля Фелниг с пяна на устата, докато скачаше от седлото. — Изпрати кавалерията си през ечемичното поле в тъмното! Пълно безразсъдство!

Знаейки за отношенията между двамата, Финри подозираше, че полковникът беше прибавил и собственото си отношение в обрисуването на провала на Митерик.

— Видяхме това — процеди баща й през стиснати устни.

Очевидно беше стигнал до същото заключение.

— Този човек трябва да бъде свален от командване!

— Може би по-късно. Резултатът от атаката?

— Все още… не беше ясен, когато тръгнах.

— Значи, нямаш и най-малка представа какво става там, долу?

Фелниг понечи да отговори, но затвори уста.

— Реших, че ще е най-добре да се върна тук колкото може по-бързо… — смотолеви накрая.

— За да докладваш за грешката на генерала, но не и за резултата от атаката му. Благодаря, полковник, но тук не страдаме от липса на неведение. — Той не му остави време да отговори, обърна му гръб, отдалечи се и продължи да се взира безрезултатно на север. — Въобще не трябваше да ги изпращам — чу го да си мърмори под носа Финри, докато минаваше покрай нея. — Въобще не трябваше да ги пращам там.

Баяз издиша тежко и звукът на въздишката му се заби като тирбушон между потните плешки на Финри.

— Най-искрено съчувствам на баща ти.

Финри откри, че възхищението й от Първия магус постепенно се стопява, а омразата й към него се изостря с всяка минута.

— Нима? — каза тя с интонация, подхождаща повече на „млъквай“ и влагайки същия смисъл.

Ако Баяз беше прозрял смисъла зад думите, явно беше избрал да не им обръща внимание.

— Колко жалко, че не можем да видим отгоре как бъхтят малките човечета в ниското. Нищо не може да се сравни с поглед от високо над бойното поле по време на битка, а тази е солидна, дори за човек като мен, видял какво ли не. — Баяз вдигна усмивка към все повече смрачаващите се небеса. — Подобаваща буря! Каква драма, а? Няма по-удачен фон за сблъсъка на две армии.

— Да не би ти да си я предизвикал, ей така, за да ти е по-интересно?

— Ще ми се да можех. Представи си само, ще се появявам навсякъде с гръм и трясък! В Старите времена господарят ми можеше да извиква светкавици с една дума, да кара реките да прииждат с жест, да докара ледена мъгла само с мисъл. Толкова могъщо бе Изкуството му. — Той разпери ръце, вирна лице към дъжда и вдигна жезъл към изливащите се отгоре им облаци. — Но това беше много отдавна. — Ръцете му се спуснаха надолу. — Днес ветровете се обръщат накъдето си поискат. Също като битките. А ние, трябва да действаме с по-… обиколни подходи.

Чу се нов конски тропот и от мътилката отпред изплува млад офицер с раздърпана униформа.

— Докладвай! — кресна гръмогласно Фелниг и Финри се замисли как ли е оцелял толкова дълго, без някой да му размаже мутрата.

— Хората на Яленхорм изтикаха северняците от овощните градини — отвърна запъхтяно вестоносецът — и сега изкачват хълма с всички сили!

— Докъде са стигнали? — попита баща й.

— Последно ги видях почти при по-малките камъни. Децата. Но дали са успели да превземат кръга…

— Съпротивата тежка ли е?

— Става все по-тежка.

— Кога ги остави?

— Яздих с всички сили, господине, което ще рече… може би преди четвърт час.

Баща й изскърца със зъби. Очертанията на Героите бяха размити в сивата мътилка отпред, а хълмът представляваше просто по-тъмно, размазано петно на фона на мрачното небе. Финри можеше да се досети за какво мислеше баща й. В момента можеха да са навсякъде — отдавна славно завзели хълма, в разгара на люта битка или разбити и отблъснати от билото. Всичките живи и здрави или всичките мъртви, победители или победени. Той се извърна рязко.

— Оседлайте коня ми!

Самодоволната усмивка на Баяз угасна като задушения пламък на свещ.

— Не ви съветвам. Там не можете да направите нищо, маршал Крой.

— Със сигурност не мога да направя нищо и оттук, лорд Баяз — отвърна учтиво баща й, докато минаваше покрай него, и тръгна към конете.

Щабът му го последва, заедно с няколко от часовите. Фелниг крещеше заповеди наляво-надясно. Изведнъж насред щаба настана оживление.

— Лорд-маршале! — провикна се към него Баяз. — Не смятам, че е разумно!

Баща й дори не се обърна.

— Тогава вие останете тук.

Той постави крак в стремето и възседна коня си.

— Мътните да го вземат — изсъска под носа си Баяз.

Финри го дари с немощна усмивка.

— Както изглежда, май все пак ще се наложи да слезете долу. Сигурна съм, че оттам се вижда много по-добре как бъхтят малките човечета.

Първия магус не оцени шегата.