Джо Абъркромби
Герои (62)

По закона на меча

Калдер седеше и гледаше угасващия огън.

Както изглеждаше, всичката му находчивост беше отишла в името на още няколко часа живот. При това часове на студ, глад, сърбеж и нарастващ ужас. Седеше и гледаше през огъня към Тръпката. Вързаните му китки сърбяха под ремъците, коленете му се бяха схванали от дългото седене. Влагата се просмукваше през дъното на панталоните му и задникът му беше мокър и измръзнал.

Но когато ти остават само още няколко часа живот, правиш всичко възможно да си струват. Сигурно в момента би дал всичко за няколко повече. Стига някой да му дадеше възможност за това. Но такъв нямаше. Също като амбициите му, искрящите звезди на небето избледняха и изчезнаха, смазани под безмилостния юмрук на деня, чиито първи признаци изпълзяха иззад Героите от изток. Последният му ден.

— Колко остава до зазоряване?

— Колкото, толкова — отвърна Тръпката.

Калдер протегна врат и разкърши скованите си от прегърбване рамене. Беше прекарал нощта така, вързан, в полусън. Потрепваше от един кошмар в друг, после подскачаше и се събуждаше, с нещо почти като копнеж да се върне отново в съня.

— Дали не би ми развързал поне ръцете?

— Като му дойде времето.

Мамка му, какво разочарование. Какви огромни надежди имаше баща му. „Всичко правя за вас — казваше той с една ръка на рамото му, другата на това на Скейл. — Един ден вие ще управлявате Севера.“ Какъв край за човека, с цял един живот от мечти как един ден ще стане крал. О, ще бъде запомнен. С най-кървавата смърт в кървавата история на Севера.

Калдер изпусна дълга дрезгава въздишка.

— Нещата не стават така, както си ги представяме, а?

Тръпката почука с пръстена си по металното око и в тъмното се чу едно тихо „дзън-дзън“.

— Обикновено не.

— Животът е една гнусна гад.

— Най-добре дръж очакванията си ниско. Така един ден може да останеш приятно изненадан.

Очакванията на Калдер бяха потънали вдън земя, но приятната изненада пак не изглеждаше много вероятна. Спомените за дуелите на Кървавия девет, в които се беше бил за баща му, го накараха да потрепери. Писъкът на обезумялата за кръв тълпа. Кръгът от щитове. Кръгът от мрачни лица на именитите войни зад щитовете. Готови на всичко да не излезе никой от него, без преди това да е пролята достатъчно кръв. Не си беше представял, че някога ще се бие в дуел. Че ще умре в дуел.

— Кой ще държи щит за мен? — промърмори Калдер, просто ей така, да запълни с нещо тягостното мълчание.

— Чух, че Бледоликия е предложил, Хансул Бялото око също. И Коул Ричи.

— Не че той може да се измъкне от това, нали, женен съм за дъщеря му.

— Така е, не може да се измъкне от това.

— Сигурно са поискали щита само за да има с какво да се предпазят да не ги опръскам с кръв.

— Сигурно.

— Странно нещо, а, кръвта? Неприятна досада за онзи, по когото изпръска, и огромна загуба за онзи, който я пролива. Къде е положителното във всичко това, питам аз? Кажи де.

Тръпката вдигна рамене. Калдер размърда китки, за да раздвижи кръвта в изтръпналите си длани и пръсти. Ще е истинско чудо, ако успее да задържи достатъчно дълго меча, та ако не друго, поне да умре с оръжие в ръка.

— Някакъв съвет да ми дадеш?

— Съвет ли?

— Ъхъ, ти си сериозен войн.

— Падне ли ти възможност, не се колебай. — Тръпката сведе намръщен поглед към рубина на пръстена. — Милост и малодушие са едно и също.

— Баща ми винаги казваше, че нищо не показва повече сила от проявата на милост.

— Не и в кръга.

Тръпката стана.

Калдер вдигна към него ръце.

— Стана ли време?

Острието на ножа проблесна в розово с първите цветове на зората и преряза връвта.

— Време е.

 

 

— Значи, просто чакаме, така ли? — изръмжа Бек.

Прекрасна го изгледа навъсено.

— Освен ако не искаш да влезеш в кръга и да изтанцуваш един танц. Да поразвеселиш тълпата преди началото.

Бек не искаше. Кръгът от подравнена гола земя му се струваше самотно място. Голо и празно, очертано с тънка линия от насипан речен чакъл и струпани около него хора. В такъв кръг баща му се беше бил с Кървавия девет. И беше умрял в него. Гадно, при това.

Около този държаха щитове доста големи имена. Освен остатъците от дузината на Гушата, от страната на Дау стояха Брод Десетократния, Керм Желязната глава, Глама Златния и куп от именитите войни от личните им дузини.

На отсрещната страна стоеше Коул Ричи, с още няколко възрастни войни — всичките с доста нещастен вид от това. Щяха да изглеждат отчайващо жалка картинка в сравнение с хората на Дау, ако сред тях не беше най-огромното копеле, което Бек някога беше виждал. Стърчеше над останалите като планински връх над хълмчета и могили.

— Кой е чудовището? — прошепна Бек.

— Странник-на-портата — отвърна, също шепнешком, Потопа. — Главатар на племената отвъд Крина. Проклети диваци живеят там, от това, което знам аз, а той е най-дивият от всичките.

И наистина, тълпа от истински диваци имаше зад гърба си гигантът. Мъже с чорлави коси, стрелкащи, животински очи, свирепи лица, целите набодени с кости и намазани с боя, облечени в дрипи и накичени с черепи. Хора, излезли от старите песни, като онази, в която се разказваше как Шубал Колелото отвлякъл дъщерята на скалния лорд. Какво се пееше нататък?

— Идват — изръмжа Йон.

Чу се малко недоволно мърморене, тук-там някоя по-рязка дума, но като цяло мъжете мълчаха. Отсреща кръгът се отвори и Тръпката влезе. Беше стиснал Калдер под мишницата и го влачеше до себе си.

Сега той не изглеждаше така наперен, както в деня, в който Бек го видя за пръв път в лагера на Ричи, яхнал хубавия си кон, но въпреки това се усмихваше. Тръпката пусна ръката му, прекоси мълчаливо седемте крачки кал на кръга, оставяйки плитки отпечатъци от стъпки, които веднага се запълниха с вода. Застана до Прекрасна и взе щита, който му подаде някой отзад.

Калдер закима на мъжете в кръга, сякаш му бяха първи приятели. Кимна и на Бек. Когато видя за пръв път тази усмивка, тя излъчваше гордост, насмешка, но кой знае, може би и двамата се бяха променили оттогава. Ако сега Калдер се присмиваше някому, изглеждаше така, сякаш се присмиваше само на себе си. И Бек му кимна в отговор, със сериозно изражение на лицето. Знаеше какво е усещането да се изправиш лице в лице със смъртта си и разбираше, че се иска известен кураж да се усмихваш в такъв момент. Доста кураж.

 

 

Калдер беше толкова изплашен, че не можеше да различи едно от друго лицата в кръга — бяха просто едно дълго, размазано петно. Но беше решил, че ще посрещне Големия изравнител като баща си и като брат си. С гордост. Затова издигна гордостта си отпред като щит, вкопчи се с всички сили в усмивката и продължи да кима на прекалено неясните, за да бъдат разпознати, лица, все едно бяха дошли на сватбата, а не на погребението му.

Трябваше и да говори нещо. Да запълни тишината с бръщолевене. Каквото и да е, само да не мисли. Грабна ръката на Ричи, свободната, не тази с олющения, надран щит в нея, и я разтърси.

— Дошъл си все пак!

Възрастният мъж извърна поглед почти моментално.

— Най-малкото, което можех да направя.

— Най-многото, което можеше да направиш, ако питаш мен. Кажи на Сеф, че… ъ, кажи й, че съжалявам.

— Ще й кажа.

— И горе главата, ей. Никой не е умрял, нали така? — Той сръчка закачливо с лакът възрастния войн. — Още. — Смехът, който се надигна, отвлече малко мислите му от това, че всеки момент щеше да напълни гащите от страх. Сред смеха се открои нечий приятен, почти нежен глас. Идваше някъде отгоре. Оказа се Странник-на-портата, при това стоеше от неговата страна на кръга. — Ще държиш щит за мен?

Гигантът почука с един голям като боздуган показалец по дървения щит, който в ръката му изглеждаше смехотворно малък.

— Точно така — каза той.

— Какъв интерес имаш да го правиш?

— Какъв интерес ли? От сблъсъка на отмъстителна стомана и напоена от кръв земя? От рева на победителя и предсмъртния писък на победения? Има ли нещо по-вълнуващо от гледката на мъже, които дават всичко и отнемат всичко, от живот и смърт в съвършен баланс от двете страни на острието?

Калдер преглътна тежко.

— Исках да кажа, защо на моя страна?

— Тук имаше място в кръга.

— Ясно. — Повече от това Калдер не можеше да предложи в момента. Добро място, откъдето човек да види смъртта му. — И ти ли заради свободното място? — обърна се той към Бледоликия.

— Аз дойдох заради теб, също заради Скейл и баща ти.

— Аз също — каза Хансул Бялото око.

След всичката омраза, която понесе с лекота, тази проява на преданост почти изтри усмивката от лицето му.

— Означава много за мен — изграчи задавено Калдер. И наистина го мислеше. Тупна с юмрук по щита на Хансул, стисна рамото на Бледоликия. — Много.

Времето за прегръдки и просълзени очи изтичаше. Над тълпата от другата страна на кръга се разнесе шум, имаше движение, накрая щитоносците пристъпиха настрани и отвориха кръга. Защитника на Севера влезе с уверената походка на комарджия, спечелил големия залог. Черното му знаме се развя зад гърба му, сякаш самата смърт витаеше като сянка над раменете му. Свали дрехите си и остана само по кожен елек. Ръцете и раменете му бяха само издути мускули, нашарени от изпъкнали вени. На гърдите му висеше огърлицата, която някога носеше бащата на Калдер, и диамантът й сякаш му намигаше.

Запляскаха ръце, задрънчаха оръжия, звънтеше метал, хората напираха да зърнат и да бъдат зърнати от човека, победил Съюза. Всички скандираха за Дау, дори онези, които държаха щит за Калдер. Но той не ги винеше. След като Дау го накълцаше на парчета, те все някак трябваше да продължат да оцеляват.

— Ха, жив си, значи. — Дау кимна към Тръпката. — Тревожех се кучето ми да не те изяде през нощта. — Шегата бе посрещната с повече смях, отколкото заслужаваше, а Тръпката дори не трепна, белязаното му лице остана безизразно като камък. Дау огледа с широка усмивка покритите с лишеи върхове на Героите над главите на хората и разпери ръце. — И кръг си имаме, специално за целта, а? Подобаваща сцена!

— Ъхъ — каза Калдер, повече не можа да се изперчи.

— Сега, както му редът, трябва да следваме ритуала. — Дау завъртя пръст до главата си. — Да обявим спора, който имаме да разрешаваме, да изредим заслугите и постиженията на първенците в кръга, но си мисля да го пропуснем. Всички знаем какво имаме да разрешаваме. Всички знаем, че ти нямаш заслуги и постижения. — Мъжете отново се разсмяха и Дау пак разпери ръце. — А ако аз тръгна да изброявам хората, които съм пратил при пръстта, никога няма да почнем!

Настана едно пляскане по бедрата, едно веселие. Явно Дау беше решил да се докаже не само като по-добрия боец, но и като по-остроумния от двамата. Несправедливо съревнование. Победителят винаги обира смеха на публиката, а и като никога, на Калдер не му идваше и една шега наум. Мъртвите май не са много забавни. За това просто зачака тълпата да утихне и над калния кръг да останат само тихото шумолене на вятъра, плющенето на черното знаме и чуруликането на птиците, накацали по Героите.

— Съжалявам, че трябваше да изпратя да доведат жена ти от Калдерон — въздъхна Дау. — Тя стоеше в залог за теб, нали така?

— Остави я на мира, копеле такова! — кресна Калдер, задавен от пристъп на ярост. — Тя няма нищо общо с това!

— Не можеш да ми казваш какво да правя, дребно лайно такова. — Дау извърна глава и се изплю в калта. — Първоначално бях решил да я подпаля. Да й тегля кървавия кръст, ей така, за назидание. Нали така правеше баща ти в доброто старо време? — Той вдигна ръка с отворена длан. — Но после си казах, че мога да си позволя малко щедрост. Реших да й се размине. От уважение към Коул Ричи, който е един от малкото останали мъже в Севера, който още държи на думата си.

— Хиляди благодарности за което — изръмжа Ричи, но не погледна към Калдер.

— Въпреки славата, която ми се носи, не си падам много по бесенето на жени. Ако взема да се размекна още малко, ще почнат да ми викат Дау Белия, а? — Мъжете отново се разсмяха, а Дау разкърши рамене, като нанесе няколко светкавични удара с юмруци във въздуха — толкова бързи, че Калдер дори не успя да ги преброи. — Та затова сега теб ще трябва да те убия дважди по-гадно, за да компенсирам това, че ще оставя жена ти на мира.

Нещо сръчка Калдер в ребрата. Топката на дръжката на меча му. Бледоликия му го подаваше, с навит около ножницата колан. Посърналото му лице сякаш казваше „съжалявам за което“.

— О, да — промърмори Калдер. — Някакъв съвет?

Надяваше се възрастният войн да премрежи поглед и да занарежда наблюденията си как Дау замахва прекалено широко, как сваля рамото прекалено ниско или как е изключително уязвим за посичане през средата.

Но вместо това той просто изду бузи и изпуфтя.

— Това е шибаният Дау Черния.

— Ясно. — Калдер преглътна надигналата се горчилка в устата му. — Благодаря ти.

Изтегли меча, остана за момент с ножницата в другата ръка, после я подаде обратно на Бледоликия. Не виждаше с какво би му била от полза. Нямаше и как да се измъкне с приказки. Понякога просто трябва да се биеш. Пое дълбоко дъх и стъпи в кръга. Протритите му ботуши от стириянска кожа изжвакаха в калта. Просто крачка над насипаните обли речни камъчета, с които беше очертан кръгът, но сигурно по-трудна досега не беше правил.

Дау опъна врат на една страна, после на другата и изтегли меча си от ножницата, бавно и спокойно, с тих звън на стомана.

— Това беше мечът на Кървавия девет. Аз го победих, в честен двубой. Но ти знаеш това. Беше там. Та какви, мислиш, са твоите шансове? — Гледайки дългото сиво острие, Калдер не мислеше, че бяха кой знае какви. — Не те ли предупредих? Че ако продължаваш с малките си игрички, нещата ще загрубеят и ще стане грозно. — Дау обходи с поглед и намръщена физиономия кръга от лица. Вярно беше, сред тях нямаше много красавци. — Но ти просто трябваше да продължиш да нареждаш за мир. Да продължиш да сееш малките си лъжи наоколо. Да…

— Затваряй си шибаната уста и почвай! — изкрещя Калдер. — Шибано дърто копеле!

Чу се мърморене, после смях, накрая смразяващото кръвта дрънчене на оръжия. Дау повдигна рамене и на свой ред пристъпи в кръга. Щитоносците пристъпиха напред, щитовете им изтропаха и престъргаха един в друг, когато скопчиха кантовете им. Затвориха кръга. Кръгла стена от изрисувано дърво. Зелени дървета, драконови глави, течащи реки, летящи орли, някои с пресни драскотини от последните битки. Над тях — кръг от жадни лица, озъбени, нахилени усти и блеснали от нетърпение очи. А вътре само Калдер и Дау Черния. И никакъв изход, освен кръв.

Сигурно сега трябваше да мисли как да излезе жив от дуела, въпреки нищожно малките си шансове. Начална атака, откъде да удари, откъде да финтира, работата с краката и така нататък. Вместо това мислеше единствено за лицето на Сеф и за това, колко красиво беше то. Искаше му се да го види за последно. Да й каже, че я обича, да не се тревожи, или да го забрави и продължи напред, или някаква друга безсмислица. „Истинската същност на човека се проявява единствено когато е изправен пред лицето на смъртта“, така казваше баща му. Явно той беше просто един разнежен лигльо. А може би, когато дойде краят, всички са такива.

Калдер изнесе меча назад и изпъна напред свободната си ръка, с разперени пръсти, както си спомняше от тренировките едно време. Трябваше да атакува. Това би му казал Скейл. Не нападаш ли, губиш. Прекалено късно осъзна, че ръката му трепереше.

Дау беше отпуснал небрежно меча покрай крака си. Изгледа го от глава до пети и прихна, но в смеха му нямаше радост.

— Е, май не всеки дуел си заслужава да се възпее.

Скочи напред и замахна отдолу, с рязко движение от китката.

Калдер определено не би трябвало да е изненадан от летящ към него меч. Все пак това беше неизменна част от всеки дуел. При все това се оказа напълно неподготвен. Отскочи назад и парира острието на Дау, но то се стовари с такава сила, че ръката му изтръпна и той почти изпусна дръжката на меча. Собственото му острие отлетя настрани и той залитна назад, размахвайки свободната си ръка в опит да запази равновесие. Всяка идея за атака бе избита от главата му, изхвърлена от непобедимата нужда да оцелее още поне миг в кръга.

За късмет, щитът на Хансул Бялото око го подпря в гърба и му спести срама от падане по гръб. Изправи го на крака тъкмо навреме, за да се хвърли в другата посока и избегне следващата атака на Дау. Матовото острие отново срещна със звън неговото и изкриви китката му на другата страна. Надигна се вълна от окуражителни викове. Калдер се запрепъва заднешком. Опитваше се да сложи колкото можеше повече разстояние между него и Дау, но кръгът от щитове не беше безкраен. Това му беше и предназначението.

Двамата с Дау запристъпяха настрани покрай щитовете. Дау пристъпяше бодро, въртеше меча с лекота. Чувстваше се в свои води в този дуел до смърт, точно както Калдер би бил, ако се намираше в спалнята си. За разлика от него, той пълзеше едва, като току-що проходило дете, със зейнала от усилие уста. Два удара и вече се беше задъхал. Сепваше се и залиташе при всяко лъжливо движение на ръката на Дау. Шумът беше оглушителен. Дъхът излизаше на кълба пара от устите на мъжете, които ревяха, съскаха, подвикваха одобрително, изливаха омразата си към него…

Калдер примига, беше заслепен. Дау го беше изтикал от другата страна на кръга, където слънцето се прокрадваше над единия оръфан ръб на знамето и се забиваше право в очите му. Забеляза нещо да проблясва, вдигна отчаяно меч и усети нещо да го удря здраво в лявото рамо и да го завърта на една страна. Калдер извика сподавено и зачака болката. Изправи се, но за негова най-голяма изненада, кръвта му не шуртеше от рамото. Дау просто го беше плеснал с плоската страна на острието. Играеше си с него. Забавляваше тълпата.

А тя избухна в смях и Калдер побесня. Стисна зъби и намести дръжката на меча в ръката си. Не нападаш ли, губиш. Хвърли се към Дау, но в кръга така се хлъзгаше, че атаката му нямаше никаква острота. Дау просто се извъртя настрани, пое с меча си несигурно поклащащото се към него острие на Калдер, докато той се носеше, залитайки, след него, стоманата изстърга и гардовете на двата меча се скопчиха един в друг.

— Жалък слабак — изсъска Дау и го запрати назад, със същата досада, с която човек прогонва муха.

Калдер полетя заднешком, пързаляйки крака в хлъзгавата кал.

Щитоносците на Дау се оказаха не така състрадателни към него, както Хансул Бялото око. Металният кант на нечий щит го фрасна в тила и го просна по очи на земята. В първия момент не виждаше нищо, не можеше да си поеме дъх дори, беше целият изтръпнал. Тръгна да се надига, но ръцете и краката му тежаха като наковални, а калният кръг се люлееше бясно пред очите му. Гласовете се смесиха в неразбираема какофония, кънтяха в ушите му.

Меча му го нямаше. Протегна ръка и заопипва. Отнякъде се стовари ботуш, смачка и натика ръката му в студената кал, хвърляйки черни пръски в лицето му. Той извика, по-скоро от изненада, отколкото от болка. Вторият вик обаче определено беше заради болката, която прониза ръката му. Токът на ботуша се въртеше бавно настрани и сплескваше пръстите му в калта.

— Принцът на Севера, а? — Върхът на меча на Дау го бодна във врата, изви главата му нагоре, към яркото небе и го принуди да се надигне на четири крака. — Жалко посмешище си ти, момче.

Калдер извика отново, когато върхът се стрелна на другата страна и остави пареща резка през средата на брадичката му.

В следващия момент Дау се отдалечаваше с бодра крачка, вдигнал победоносно ръце. Удължаваше забавлението. Зад него, над полукръга от щитове лицата бяха разкривени в злобни, подигравателни усмивки.

— Дау… Черния… Дау… Черния — скандираха радостно мъжете.

Калдер разпозна сред тях Желязната Глава и Златния. Погледът му попадна на Тръпката. Оръжията се стрелкаха нагоре-надолу зад гърба му в такт със скандирането, но той мълчеше и гледаше намръщено пред себе си.

Калдер измъкна трепереща ръка от калта. От лицето му по нея покапаха черни и червени капчици и от това, което видя, не всички стави на пръстите му бяха като преди.

— Ставай! — Викаше настойчиво някой зад него. Бледоликия, може би. — Ставай!

— Защо? — промърмори под носа си Калдер, забил поглед в калта.

Какъв край. Да бъде заклан от някакъв дърт главорез, за развлечение на виеща от радост тълпа кретени. Естествено, не можеше да каже, че е напълно незаслужен, но от това не ставаше нито по-лек, нито по-малко болезнен. Зашари из кръга, търсейки отчаяно някакъв изход. Но такъв нямаше, видя само трамбоващи крака, размахани юмруци, разкривени от ярост лица и тракащи един в друг щитове. Никакъв изход, освен кръв.

Пое въздух и издиша, после пак, докато спре да му се вие свят. Измъкна с лявата ръка меча си от калта и се изправи бавно на крака. Замисли се дали да не се престори на изтощен, но не знаеше как да го направи — не беше възможно да си придаде по-отпаднал вид от това, което вече представляваше. Отърси се от замайването. Имаше шанс, нали? Трябва да нападне. Но мътните го взели, колко уморен беше. Вече. Мамка му, как само го болеше ръката, счупена, премръзнала и изтръпнала чак до рамото.

Дау подхвърли с добре отработено движение меча и той се превъртя около оста си във въздуха, после разпери ръце и се остави открит за нападение — проява на арогантност от самоуверен в способностите си войн. Това е. Сега беше моментът Калдер да действа, да се спаси, че защо не и да си заслужи място в песните. Напрегна натежалите си крака за скок, но в този момент Дау улови с лявата си ръка меча и застана, готов за действие. Явно арогантността му беше съвсем оправдана. Двамата застанаха един срещу друг и тълпата постепенно утихна. Кръвта от порязаната брадичка на Калдер се стичаше и гъделичкаше шията му.

— Баща ти умря доста грозно, доколкото си спомням — провикна се Дау. — С разбита на пихтия глава в кръга. — Калдер не отговори. Мълчеше, събираше сили за нов скок и се опитваше да прецени разстоянието между него и Дау. — След като Кървавия девет приключи с него, не му беше останало лице. — Една широка крачка и замах. Сега, докато Дау е зает с перчене. Двубой означава шанс и за двамата. Дау се ухили. — Гадна смърт, но ти не се безпокой…

Калдер скочи напред и зъбите му изтракаха, когато левият му крак се стовари мощно на земята и вдигна пръски кал. Мечът му се издигна високо и полетя стремително към главата на Дау. Нещо изплющя и Калдер видя Дау да хваща неговата лява ръка със своята дясна. Той премаза в юмрука си пръстите му към дръжката на меча, изви китката му и острието увисна безпомощно отстрани.

— … ще се погрижа твоята да е още по-противна — довърши Дау.

Калдер се вкопчи със свободната си ръка по рамото му, но счупените му пръсти просто се пързаляха и драскаха безобидно по бащината огърлица. Палецът му обаче още работеше и той задра с нокът грапавата кожа по бузата на Дау и от драскотината бликна капка кръв. Калдер изръмжа и напрегна всички сили, теглейки нагоре пръста към дупката, останала на мястото на ухото на Дау. Вложи цялото си разочарование от живота, отчаянието и обзелата го ярост, върхът на палеца напипа остатъка от хрущяла на ухото, Калдер оголи зъби и…

Дръжката на меча на Дау се заби с глух удар в ребрата му и болката го преряза през цялото тяло. Сигурно щеше да изкрещи, ако му бе останал някакъв дъх, но той току-що бе изсвистял рязко от гърдите му и Калдер усети стомахът му да се надига. Затътри крака заднешком, превит надве, с пълна с парещото съдържание на стомаха си уста и проточени от разкървавените си устни лиги.

— Мислеше се за големия мислител. — Дау го сграбчи със свободната си ръка и го изправи, за да може да изсъска думите право в лицето му. — Мислеше си, че можеш да ме победиш. В кръга? Май не си много умен, а? — Тъкмо когато Калдер си поемаше, разтреперан, дъх, топката на дръжката се заби отново в ребрата му. Дъхът излетя със скимтене от гърдите му и той увисна в ръцете на Дау като прясно одрана овча кожа. — Май не е, а? — подхвърли Дау към тълпата и тя избухна в кикот. Мъжете плюеха, крещяха, искаха кръв. — Дръж. — Дау хвърли меча си и Тръпката го улови във въздуха за дръжката. — Ставай, шибаняк такъв. — Свободната вече ръка на Дау сграбчи гърлото на Калдер с мълниеносната бързина на щракващ вълчи капан. — Веднъж поне застани като мъж. — И ръката вдигна нагоре увесения Калдер и го изправи. Вече не можеше да помръдне нито счупената ръка, нито тази, прикована в юмрука на Дау, смазана към дръжката на собствения му меч, който продължаваше да се поклаща безобидно във въздуха. Не можеше и да диша. Крайно неприятно и напълно невъзможно, със стиснато в силните пръсти на Дау гърло. Сгърчи се като червей в ръцете му. Усещаше вкуса на повръщано в устата си. Лицето му пламтеше. Винаги те изненадва смъртта, дори когато знаеш, че идва. Все си мислиш, че си с нещо по-специален от останалите, че заслужаваш помилване. Само дето никой не е с нищо по-специален от другите. Дау стисна още по-силно врата му и нещо изпука. Имаше чувството, че очите му ще изскочат. Стана много светло. — Мислиш си, че това е краят, а? — Дау се ухили, повдигна Калдер и краката му почти се отделиха от калта. — Тепърва започвам, ши…

Нещо изчатка остро и на фона на ясното небе се откроиха черни пръски кръв. Калдер залитна назад, ръката и гърлото му отново бяха свободни и той пое задавено дъх. Почти се подхлъзна назад, когато тялото на Дау полетя към него и се просна по очи на земята.

От разцепения му череп бликна кръв и плисна по протритите ботуши на Калдер.

Времето спря.

Гласовете секнаха, замряха и в кръга се възцари пълна тишина. Всички очи бяха приковани в зейналата рана на тила на Дау Черния и бликащата от нея кръв. В кръга, насред морето от зяпнали лица, стоеше Коул Тръпката. Сивото матово острие на меча на Кървавия девет в ръката му беше омазано и опръскано с кръвта на Дау.

— Не съм куче — каза той.

Очите на Калдер се стрелнаха към Десетократния и той видя неговите в същия момент да се стрелкат към него. Изгледаха се един друг със зяпнали усти, прехвърляйки наум възможностите. Десетократния беше човек на Дау Черния. Но Дау Черния беше мъртъв и това променяше всичко. Лявото око на Десетократния потрепна.

Падне ли ти шанс, не се колебай. Калдер полетя напред, в нещо средно между скок и просто падане. Десетократния се ококори и посегна към меча си, но този на Калдер вече летеше към главата му. Опита да вдигне щита си, но той се беше заклещил в този на човека до него. Острието на Калдер се вкопа в пъпчивата му глава, почти до носа и пръсналата кръв окъпа мъжете от двете му страни.

Ето ти пример за това, как най-некадърният боец може да победи най-добрия, дори с лява ръка. Естествено, при положение че той е единственият с изваден меч.

 

 

Бек забеляза Тръпката да тръгва и се огледа. Видя острието да полита надолу и целият настръхна, когато Дау се строполи на земята. Посегна към меча си, но ръката на Прекрасна сграбчи китката му на половината път към дръжката.

— Не.

Бек примижа, когато Калдер скочи към него с меч в ръка. Нещо изчатка глухо и наоколо пръсна кръв, няколко капки по неговото собствено лице. Опита да се отскубне от ръката на Прекрасна, но в това време Скори го беше хванал за другата и го теглеше назад.

— Кое е редно, е различно нещо за всеки — изсъска в ухото му той.

 

 

Калдер се олюляваше, със зяпнала уста, сърцето му блъскаше така силно в гърдите, че имаше чувството, че главата му всеки момент ще се пръсне. Погледът му зашари от едно смаяно лице на друго. Опръсканите с кръв войници на Десетократния. Златния, Желязната глава и техните именити войни. Хората от личната дузина на Дау. Тръпката, все още с меча, разцепил главата на Дау, в ръка. Всеки момент кръгът щеше да се превърне в кърваво меле, от което не се знаеше кой ще излезе жив и кой не. Единственото сигурно беше, че Калдер нямаше да е от първите.

— Хайде де! — изграчи дрезгаво той и залитна към хората на Десетократния.

Искаше да приключва вече с това. Да се свърши веднъж завинаги.

Но те отстъпиха назад, сякаш не Калдер, а самият Скарлинг Качулатия стоеше пред тях. Не разбра защо. До момента, в който не видя сянката да пада отгоре му и не усети нещо тежко на рамото си. Толкова тежко, че коленете му почти омекнаха.

Беше ръката на Странник-на-портата.

— Добра работа — каза гигантът. — И честна, защото във войната всичко, което върши работа, е честно и справедливо, а най-великата победа е онази, която е спечелена с най-малко удари. Бетод беше крал на северняците. Такъв ще е и неговият син. Аз, Странник-на-портата, главатар на Стоте племена, заставам до Калдер Черния.

Дали защото си мислеше, че който е на власт, получаваше „Черния“ към името си, дали защото си мислеше, че след като беше победител, Калдер щеше да го поиска за себе си, или просто защото беше решил, че името ще му подхожда, кой го знаеше този гигантски дивак? Но името наистина си дойде на мястото.

— Аз също. — Ръката на Ричи се стовари на другото рамо на Калдер и усмихнатото му посивяло лице изникна до него. — Заставам до сина си. До Калдер Черния.

Как ненадейно беше станал гордият баща, самото олицетворение на подкрепа и закрила. Дау беше мъртъв и всичко се беше променило.

— И аз.

Бледоликия излезе напред и застана от другата страна. Изведнъж всички казани думи, които Калдер беше отписал като пропилени на вятъра, всички семена, които беше помислил за мъртви и забравени, поникнаха за секунди и разцъфтяха пред очите му.

— Аз също.

Желязната глава излезе пред хората си и кимна сдържано на Калдер.

— И аз. — Златния не можеше да си позволи да остане по-назад от върлия си враг. — И аз съм с Калдер Черния!

— Калдер Черния! — викаха хората, подканвани от главатарите си. — Калдер Черния! — надпреварваха се те да крещят с пълно гърло, сякаш верността към този нов ред вече се доказваше с това, кой колко силно може да вика. — Калдер Черния!

Сякаш през цялото време именно това са искали. И точно това са чакали.

Тръпката клекна и прехвърли огърлицата през разцепената глава на Дау. Подаде я на Калдер, окачена на върха на показалеца му, и диамантът, някога носен от баща му, блестеше наполовина червен като рубин от полепналата по него кръв.

— Изглежда, ти победи — каза Тръпката.

Въпреки болката, Калдер намери сили за усмивка.

— Дали така изглежда?

 

 

Остатъкът от дузината на Гушата се изниза тихомълком през напиращата в противоположната посока тълпа.

Прекрасна продължаваше да тегли за ръка Бек, а Скори го тикаше откъм гърба. Изблъскаха го далече от кръга, покрай няколко мъже с обезумели от ярост очи, които вече смъкваха черното знаме на Дау и го разкъсваха, всеки хванал по един край. Йон и Потопа вървяха най-отзад. Дузината им не бяха единствените, които се изнизваха. Докато някогашните старши главатари на Дау прескачаха трупа му, за да целунат задника на Калдер, хората се отдалечаваха от Героите. Хора, доловили откъде задухва вятърът и преценили, че ако останат, може да ги издуха право при пръстта. Хора, близки на Дау или врагове на Бетод, неизгарящи от нетърпение да видят докъде ще стигне милостта на сина му.

Спряха в сянката на един от Героите. Прекрасна свали щита от ръката си, подпря го на камъка и се огледа предпазливо. Никой не ги гледаше — хората си имаха свои тревоги в момента.

Тя бръкна в палтото си, извади нещо и го плесна в дланта на Йон.

— Това е твоят. — На лицето на Йон се появи нещо почти като усмивка, когато стисна юмрук и нещото издрънка в него. Прекрасна пъхна нещо в ръката и на Скори, после на Потопа. Тогава се обърна и подаде едно на Бек. Кесия. Доста пълна, при това, съдейки по издутините на кожата. Той стоя и я зяпа неразбиращо, докато Прекрасна не издържа и я навря в лицето му. — Получаваш половин дял.

— Не — каза Бек.

— Нов си, момче. Половин дял е повече от справедливо…

— Не го искам.

Останалите го зяпнаха учудени.

— Не го иска — промърмори Скори.

— Трябваше да постъпим… — Бек не беше сигурен какво точно трябваше да направят. — Както е редно — довърши криво-ляво.

— Както… какво? — Лицето на Йон се изкриви в презрителна гримаса. — Мислех си, че повече няма да слушам подобни простотии! Като изкараш двайсет години в черната работа, като събереш един куп белези и нищо повече, с което да се похвалиш, тогава ме поучавай кое е редно и кое не, дребно копеленце такова!

Той тръгна към Бек, но Прекрасна го спря с ръка.

— Кое е това редно нещо, което свършва с повече мъртви, отколкото живи? — заговори тихо тя, без яд или злоба. — Е? Знаеш ли колко приятели загубих през последните няколко дни? Къде е редното в това? С Дау беше свършено. По един или друг начин, с него беше свършено. Казваш, че трябваше да се бием заради него ли? Защо? За мен той е нищо? Ни по-добър, ни по-лош от Калдер или който и да е друг. Това ли ми казваш, Червени Бек, че трябваше да умрем за него?

Бек понечи да отговори, но замлъкна с отворена уста.

— Не знам — каза накрая. — Но не искам златото. Всъщност чие е?

— Наше.

Прекрасна го погледна право в очите.

— Това не е редно.

— Право острие, а? — Тя кимна бавно и извърна уморени очи. — Е. Успех с това. Ще ти трябва.

Потопа имаше леко виновен вид, но явно не чак толкова, че да върне златото. Скори свали щита си, седна с кръстосани крака на него и усмихнат, затананика мелодията на песен, в която се пееше за нечии велики дела. Йон ровеше с намръщена физиономия в кесията, пресмятайки спечеленото.

— Какво щеше да каже за това Гушата? — промърмори Бек.

— Кой го е грижа? — сви рамене Прекрасна. — Гушата го няма. Сега всеки решава сам за себе си.

— Ъхъ. — Бек обходи с поглед едно по едно лицата им. — Да.

Обърна се и тръгна.

— Къде отиваш? — провикна се след него Потопа.

Бек не отговори.

Отърка рамо в един от Героите и продължи нататък. Прескочи каменната стена и тръгна надолу по склона на север. Свали щита от ръката си и го хвърли във високата трева. Наоколо стояха хора и говореха оживено. Препираха се. Един извади нож, друг заотстъпва назад с вдигнати ръце. Новините се бяха разпространили, а с тях и паниката. Паника и гняв, страх и радост.

— Какво стана? — подръпна го някой за наметалото. — Победи ли Дау?

Бек се отскубна от ръката му.

— Не знам.

Продължи надолу, като едва се сдържаше да не хукне по склона, далече от Героите. Знаеше само едно. Този живот не беше за него. Песните може и да бяха пълни с герои, но единствените такива наоколо бяха от камък.