Джо Абъркромби
Герои (47)

Имена

Бек се прегърби напред и се загледа в огъня. Не беше много — няколко струпани на куп, почернели в краищата съчки, малко блещукаща жар в средата и немощен пламък отгоре, лашкан, скубан и тормозен от вятъра. Догаряше. Точно като него самия. От толкова отдавна, ден и нощ, мечтаеше за геройства, че сега, когато от мечтата му бяха останали само въглени и пепел, не знаеше какво иска. Седеше под угасващите звезди, кръстени на велики мъже, епични битки и грандиозни дела, и не знаеше кой е.

— Не можеш да спиш, а?

Дрофт се надигна, седна с кръстосани крака до огъня и се наметна с одеялото си.

Бек изсумтя криво-ляво. Последното, което искаше в момента, бе да говори.

Дрофт му подаде парче лъснало от мазнина месо, останало от вечеря.

— Гладен ли си?

Бек поклати глава. Не беше сигурен кога за последно беше ял. Сигурно когато за последно беше спал, но само от миризмата на месото му се гадеше.

— Ще го запазя за после тогава. — Дрофт пъхна месото в един от джобовете на кожения си елек и кокалът остана да стърчи отгоре. Обърса една в друга длани и ги протегна към оскъдния пламък. Бяха толкова мръсни, че линиите по тях изглеждаха черни на светлината. Беше горе-долу на възрастта на Бек, но по-нисък и с по тъмна коса. Няколко по-тъмни косъмчета бяха избили тук-там по гладката му брада. Седнал така, в тъмното, приличаше малко на Рефт. Бек преглътна тежко и се обърна на другата страна. — Значи, вече имаш име, а?

Бек кимна едва-едва.

— Червения Бек — изхили се тихо Дрофт. — Добро е. Звучи страховито. Трябва да си доволен.

— Доволен? — Всичко отвътре го ръчкаше да каже: „Скрих се в един шкаф и накрая убих един от своите“, но вместо това каза само: — Предполагам.

— Ще ми се и аз да имах име. Е, ще му дойде времето.

Бек се загледа в огъня и наведе глава с надеждата, че това беше краят на разговора. Но Дрофт явно беше от приказливите.

— Имаш ли семейство?

Най-прозаичният, предсказуем и глупав въпрос, който може да хрумне на човек. Трябваше да вади думите си с такъв зор от устата, че почти го болеше.

— Майка. Двама по-малки братя. Единият е чирак на ковач от долината. — Глупав въпрос, но веднъж започнал да говори, мислите му се отнесоха към дома и вече не можеше да спре. — Сигурно сега майка се готви да прибира реколтата. Като тръгвах, тъкмо започваше да зрее. Точи косата и така нататък. Фестен ще върви след нея и ще събира сноповете…

Мътните го взели, как му се искаше да е с тях. Идеше му да се засмее и разплаче едновременно. Млъкна от страх, че щеше да го направи.

— Аз имам седем сестри — каза Дрофт — и съм най-малкият. Все едно да имаш осем майки, които по цял ден да се суетят около теб, да те гълчат и хокат, коя от друга с по-остър език. Няма мъж в къщата и за мъжка работа дори не се говори. Такъв живот е истински ужас, вярвай ми.

Топла къща с осем жени и никакви мечове — в момента не му звучеше като кой знае какъв ужас. Доскоро Бек вярваше, че майчината къща във фермата е истински ужас. Сега знаеше по-добре как точно изглежда ужасът.

— Но сега имам друго семейство — продължаваше да дрънка Дрофт. — Гушата, Прекрасна, Веселяка Йон и останалите. Добри бойци. Добри имена. Държим се един за друг и си гледаме работата. Изгубихме няколко свестни момчета през последните дни. Свестни момчета, но… — Той млъкна, явно също останал без думи. Но това не продължи дълго. — Между другото, Гушата е бил втори на Три дървета навремето. Бил се е във всяка битка, откакто свят светува. Прави нещата постарому. Право острие е. Направо си падна на задника, че дойде в тази дузина.

— Ъхъ.

Бек нямаше чувството, че си е паднал на задника. Само че наистина пада и рано или късно, но по-вероятно рано, щеше да си разбие главата в земята.

— Откъде взе меча?

Бек примига изненадан при вида на дръжката до себе си, почти беше забравил, че го имаше.

— Беше на баща ми.

— Бил е боец, а?

— Именит войн. Известен, предполагам — Ах, как само обичаше да се перчи навремето с него. Сега името горчеше в устата му. — Шама Безсърдечни.

— Какво? Онзи, който се е бил в дуел с Кървавия девет? Онзи, който…

Загубил.

— Да. Кървавия девет донесъл секира в кръга, а баща ми — този меч. Завъртели щита, Кървавия девет спечелил и избрал меча. — Бек го избута настрана. Страхуваше се, че когато пак го извадеше, щеше да наръга някого погрешка. Само за един ден беше придобил особено страхопочитание към острия метал. — Били се и Кървавия девет разпорил корема на баща ми.

Сега му изглеждаше направо глупаво, как беше мечтал да тръгне по стъпките му. Стъпките на човек, когото не познаваше, водещи право към разпилени черва.

— Искаш да кажеш… че Кървавия девет е държал този меч?

— Ще трябва да е.

— Може ли?

Довчера Бек щеше да му каже да върви на майната си, но сега знаеше, че да се правиш на коравия самотник, не води до нищо добро за никого. Затова реши да опита този път да завърже някое и друго приятелство. Взе меча и го подаде на Дрофт с дръжката напред.

— Мътните го взели, страхотен меч — зяпна го ококорен Дрофт. — Още има кръв по него.

— Ъхъ — измънка пресипнало Бек.

— Я да видим какво става тук? — Прекрасна се зададе с ръце на кръста, замислено изплезила върха на езика си между зъбите. — Две момчета си играят един на друг с мечовете край лагерния огън. Не се тревожете, знам как стават тия работи. Мислиш си, че никой не гледа, предстои битка и може да нямаш друг шанс да опиташ. Съвсем нормални са тия неща.

Дрофт се покашля и подаде обратно меча на Бек.

— Просто си говорим за… знаеш, имена. Ти как се сдоби с твоето?

— Името ми ли? — троснато отвърна Прекрасна и ги изгледа през присвити клепачи. Бек не знаеше какво да мисли за жена войн, още по-малко за водач на дузина. И негов главатар. Честно казано, тя малко го плашеше. С този пронизващ поглед и остригана глава, цялата в цицини, със стария белег от едната страна и пресния от другата. Някога би се засрамил, че го е страх от жена, но вече не — сега се страхуваше от всичко. — Дадоха ми го, защото обичам да раздавам прекрасни ритници на любопитни хлапета.

— Получи го от Три дървета. — Веселяка Йон се претърколи по гръб и се надигна на лакът. Отвори леко едно око към огъня. Почеса се по гъстата прошарена брада. — Семейството й имаше ферма на север от Уфрит. Поправи ме, ако бъркам.

— Ще го направя, не се безпокой.

— Тогава тъкмо започваха неприятностите с Бетод. Няколко от момчетата му слезли в долината и тя си остригала главата.

— Остригах я няколко месеца преди това. Все ми се завираше в очите, докато вървях след ралото.

— Добре де, сбърках. Искаш ли ти да продължиш?

— Не, справяш се.

— Та така, нямало нужда да се стриже, но взела оръжие, събрала неколцина селяни от долината със себе си и им устроили засада.

Очите на Прекрасна просветнаха на светлината на огъня.

— Това съм направила, значи.

— Малко по-късно Три дървета дойде, а с него и аз, и Гушата. Очаквахме да видим долината в пламъци, а селяните прокудени от фермите, но вместо това заварихме част от момчетата на Бетод избесени, останалите пленници. И ей това момиче ги пазеше, с ей такава усмивка на уста. И чакай, как точно го каза тогава?

— Не си спомням вече — изръмжа Прекрасна.

— Прекрасна гледка, да видиш жена главатар — избоботи Йон с престорен глас. — В продължение на седмица-две й викаше Прекрасна гледка, после „гледка“ отпадна и така.

Прекрасна кимна, загледана с мрачно изражение в огъня.

— А месец по-късно Бетод дойде отново, този път както си трябва, и долината, така или иначе, свърши в пламъци.

— Е, ама засадата ви си я биваше — сви рамене Йон.

— Ами ти, Веселяко Йон Къмбър?

Йон отметна одеялото и седна.

— За моето име няма много за разказване.

— Недей да скромничиш. В началото му викахме Веселяка съвсем заслужено, защото беше голям шегаджия нашият Йон. Но тогава, в битката при Айнуорд се случи голяма трагедия — отрязаха му оная работа. Повечето женоря в Севера оплакваха тая загуба повече, отколкото онази на всички мъже, бащи и синове, които паднаха в битката. И оттогава веднъж не се е усмихнал.

— Гнусна лъжа. — Йон размаха един дебел показалец към Бек. — Просто никога не съм имал чувство за хумор. А това при Айнуорд беше само драскотина, на бедрото. Много кръв, но никакви сериозни поражения. Уверявам те, там долу всичко си е на мястото.

Застанала зад гърба му, Прекрасна посочи към чатала си и разряза въздуха с ръка.

— И топките — изрече безмълвно тя. — Оная работа и топ…

Йон се обърна назад и тя се престори, че гледа нещо по ноктите си.

— Станахте ли вече?

Потопа се зададе през огньовете и налягалите покрай тях мъже. С него вървеше слаб мъж с рошава прошарена коса.

— Новият ни събуди — изсумтя Прекрасна. — Заварих ги с Дрофт да си пипат оръжията.

— Знаеш, стават такива работи… — каза Йон.

— Ако искате, може да пипнете и моето. — Потопа хвана провесения на колана му боздуган и го изправи напред. — Вижте само каква голяма топка има отпред! — Дрофт се разхили, но на останалите явно не им беше до смях. На Бек със сигурност. — Не искате ли? — Той ги погледна подканващо. — Защото съм стар, нали, за това е? Знам, че е за това.

— Млад, стар, радвам се, че си тук — изгледа го ехидно Прекрасна. — С вас двамата тук, южняците няма да посмеят да ни нападнат.

— Така си е, нямат шанс. Но сега отивам да пикая.

— За трети път тази нощ? — попита Йон.

Потопа се замисли.

— За четвърти, мисля.

— В случай че се чудиш защо му викаме Потопа — промърмори под носа си Прекрасна, — сега знаеш.

— По път насам се натъкнах на Скори Тихата стъпка.

Потопа посочи с палец слабия мъж до себе си.

Тихата стъпка сякаш премисля надълго и нашироко какво да каже и накрая рече просто.

— Оглеждах наоколо.

— И откри ли нещо? — попита Прекрасна.

Той кимна бавно, тържествено, сякаш бе разгадал всички тайни на живота.

— Ще има битка. — Намести се до Бек, кръстоса крака и му подаде ръка. — Скори Тихата стъпка.

— Заради това, как се промъква — каза Дрофт. — Предимно е съгледвач. В битката е втора редица, с копие.

Бек стисна някак неуверено ръката.

— Бек.

— Червения Бек — поправи го Дрофт. — Това му е името. Получи го вчера. От Ричи. След битката за Осранг. И сега е… с нас… та така…

Бек и Скори го изгледаха намръщено и той млъкна и се уви в одеялото си.

— Гушата дръпна ли ти речта? — попита Скори.

— Речта?

— Има си начин как стават нещата и което е редно, редно си е и така нататък.

— Спомена нещо такова.

— На твое място не бих му се връзвал много.

— Защо?

Скори сви рамене.

— Кое е редно и кое не е, зависи от човека.

Скори извади един по един ножовете си и ги нареди на земята пред себе си. Много и всякакви, от огромно парче стомана с кокалена дръжка и размерите на къс меч до едно извито острие, не по-дълго от кутре. Нямаше дори дръжка, само две метални халки за пръстите.

— Това за белене на ябълки ли е? — попита Бек.

Прекрасна прокара пръст по жилестия си врат.

— За прерязване на гърла.

Бек си помисли, че сигурно се шегуваше, но тогава Скори се изплю на камъка за точене, кривото острие проблесна заплашително и той вече не беше убеден, че ставаше дума за шега. Скори го прокара с две резки движения по камъка — сък, сък — и в този момент един от спящите подскочи под одеялото и започна да рита с крака, за да се изправи.

— Стомана! — изкрещя Уирън, изправи се с Меча в ръка и залитна на една страна. — Чувам звън на стомана!

— Млъквай бе — извика някой отзад.

Уирън успя да освободи оплелата се в одеялото дръжка на Меча и надигна качулката от очите си.

— Буден съм! Съмна ли се? — Май историите за това, как Уирън-от-Блай бил винаги в готовност, бяха силно преувеличени. — Защо е тъмно? Не бойте се, деца мои, Уирън е тук, готов за бой!

— Слава на небесата — изсумтя Прекрасна. — Спасени сме.

— Точно така, жено! — Уирън свали качулката. От едната страна косата беше залепнала за темето му, а от другата стърчеше щръкнала нагоре. Огледа се и когато видя само налягали край угасващите огньове спящи мъже, приседна до огъня и се прозя. — Спасени сте от скучни разговори. Добре ли чух, че говорите за имена?

— Ъхъ — смотолеви Бек.

Не смееше да каже повече, все едно говореше със самия Скарлинг. Беше израснал с историите за великите дела на Уирън-от-Блай. Колко вечери беше слушал стария пиян Скави да ги разказва, и никога не му омръзнаха. Колко беше мечтал един ден да стои до него като равен и да заслужи място в песните за него. И сега седеше до него, но не като равен — като измамник, страхливец и убиец на свои. Придърпа около раменете си майчиното наметало и усети нещо твърдо под пръстите си. Осъзна, че беше засъхналата кръв на Рефт, и потрепери. Червения Бек. Да, сега наистина имаше кръв по ръцете. Но не беше, както си го бе представял.

— Имена, значи? — Уирън вдигна Меча и го опря в земята на върха на ножницата. Изглеждаше прекалено дълъг и тежък, за да върши работа като оръжие. — Това е Мечът. Хората го наричат със стотици други имена. — Йон притвори очи и се излегна по гръб. Прекрасна извъртя нейните към небето, но Уирън продължи да нарежда монотонно, с дълбок патос, като държана многократно реч. — Бръсначът на зората. Гробокопачът. Кървавият жетвар. Доброто и злото. Скак-анг-Гейок, което на езика на планинците от високите долини означава Разцепващ света. Битката, започнала преди зората на човечеството и която няма да свърши с края му. Той е моята награда и моето наказание. Моята благословия и проклятие. Предаде ми го Дагуф Кол, преди да умре, а той го е получил от Йорвийл Планината, който от своя страна го е наследил от Четирите лица, а той от Лийф-рийф-Оканг, и така чак до времето, когато светът бил млад. Когато се сбъдне предсказанието на Шоглинг и аз лежа, потънал в кръв, аз ще го предам на онзи, когото сметна за най-достоен. Който ще му донесе слава и който ще добави името си до тези на великите мъже, които са го държали и умрели с него в ръце. И списъкът с велики имена, започнат в незапомнени времена, ще порасне с още едно. В долината, в която израснах, го наричат Божия меч. Хората вярват, че самият Бог го е хвърлил от рая.

— Хората, ами ти? — попита Потопа.

— Вече не.

Уирън изчопли нещо от гарда на дръжката.

— Защо?

— Бог е създател, нали? Той е фермер. Занаятчия. Старата жена, която изражда бебета. Той дава живот. — Уирън вдигна глава и се вгледа в небето. — За какво му е на него меч?

Прекрасна сложи ръка на гърдите си.

— О, Уирън, каква мъдрост струи от теб? Мога с часове да те слушам и пак да не разбера какво точно казваш.

— Уирън-от-Блай не е кой знае какво име — каза Бек и моментално съжали, когато всички се обърнаха към него, особено когато Уирън го стори.

— Нима?

— Ми… ти си от Блай, предполагам, нали?

— Никога не съм бил там.

— Тогава…

— Ще ти кажа цялата истина за това, откъде идва. Просто Блай е единственото място в планините, за което хората тук са чували. — Той сви рамене. — Но това няма никакво значение. Името само по себе си не значи нищо. Важно е какво прави човек с него. Хората не пълнят гащите, като чуят Кървавия девет, заради името му. Пълнят гащите заради човека, който го носи.

— Ами Уирън Перкото? — попита Дрофт.

— Повече от ясно. Един старец от Устред ме научи на един номер — мога да счупя орех с едно перване на ръката. Виж сега, хващаш го…

— Не ти викат така заради това — прихна Прекрасна.

— Ъ?

— Не, не за това — каза Йон.

— Викат ти Перкото по същата причина, поради която казват така на Лийф Перкото. — Прекрасна почука с показалец остриганата си глава. — Защото всеки знае, че си изперкал напълно.

— Така ли? — погледна я смръщено Уирън. — Това никак не е хубаво, шибаняци такива. Следващия път като чуя някой да ми казва така, ще се разправям с него. А, всичко развали!

— Дарба, какво да правиш? — разпери ръце Прекрасна.

— Добро утро, хора.

Кърнден Гушата вървеше бавно към огъня, запъхтян, с развята от вятъра коса. Изглеждаше изморен. Имаше тъмни кръгове под очите, а ноздрите му бяха зачервени.

— На колене! — викна Прекрасна. — Поклон пред дясната ръка на Дау Черния!

Гушата махна престорено с ръка.

— Няма нужда, няма нужда.

Зад него се появи друг. Коул Тръпката, позна го Бек и стомахът му се сви.

— Добре ли си, главатар?

Дрофт измъкна месото от джоба си и му го подаде.

Гушата седна с изкривено от болка лице до огъня, притисна с пръст едната си ноздра и се изсекна шумно през другата. Взе месото и отхапа.

— Определението за добре се мени с всяка следваща зима. Предвид обстоятелствата, съм почти добре. Ако ме беше питал преди двайсет години, щях да ти кажа, че вече съм умрял.

— На война сме, нали? — нахили се до уши Уирън. — Големият изравнител ни диша във врата.

— Много успокоителна мисъл — каза Гушата и размърда рамене, сякаш нещо наистина дишаше във врата му. — Дрофт.

— Да, главатар?

— Ако южняците нападнат, а според мен това е повече от сигурно… ще е по-добре днес да стоиш настрана.

— Да стоя настрана ли?

— Ще бъде тежка битка. Знам, че не ти липсва кураж, но нямаш достатъчно оръжие и броня. Какво, с една брадвичка и един лък ли ще се биеш? А те имат здрави брони, сериозни оръжия и всичко останало… — Гушата поклати глава. — Ще ти намеря място някъде отзад.

— Главатар, не, искам да се бия! — Дрофт погледна към Бек с пълни с молба за помощ очи. Бек нямаше с какво да му помогне. Той лично не би имал нищо против да остане някъде отзад. — Искам да си спечеля име. Дай ми шанс!

Гушата направи кисела физиономия.

— С име или не, оставаш си все същият човек. С име няма да ти е по-добре. По-скоро зле.

— Така е — изпусна се Бек.

— Лесно им е на онези, дето вече имат имена — отвърна троснато Дрофт и се загледа намусен в огъня.

— Щом иска да се бие, нека се бие — каза Прекрасна.

Гушата вдигна стреснат глава, като човек осъзнал, че не е където си мисли, че е. После се изтегна назад и протегна един крак към пламъка.

— Е, сега това е твоята дузина.

— Точно така. — Тя подритна крака му настрана. — Всички ще се бият. — Йон шляпна Дрофт по рамото и той грейна от щастие, че му даваха шанс да се сдобие със слава. — Освен това не ти трябва нещо огромно — тя чукна с пръст по топката на дръжката на Меча в ръката на Уирън, — за да си спечелиш име. Ти твоето си спечелил със зъби, права ли съм, Гуша?

— Да не си разкъсал някому гърлото със зъби? — попита Дрофт.

— Не съвсем. — Той се отнесе в мисли. — Първата истинска битка, в която участвах, ми донесе много кървав ден. Бях най-отпред, в средата. По онова време жадувах за битки. Исках име. Вечерта насядахме край огъня и аз очаквах да получа нещо страховито. — Той погледна изпод вежди. — Като Червения Бек например. И докато Три дървета се чудеше какво име да ми даде, отхапах голямо парче месо. И бях пиян, предполагам. В гърлото ми заседна кост. Мина цяла минута, кой ли не ме тупа по гърба, а аз не можех да си поема въздух. Накрая се наложи едно от по-едрите момчета да ме обърне надолу с главата и да ме тресе, докато кокалът не изпадна. Няколко дни след това не можех да говоря. И Три дървета ми даде името Гушата.

— Шоглинг рече — обади се Уирън, докато, извил гръб, се взираше в небето, — че мъж с кокал в гърлото… ще ми покаже съдбата.

— Умирам си от радост — изсумтя Гушата. — Бях бесен, когато получих такова име. Сега разбирам, че Три дървета ми е направил услуга. Искал е да ме научи на малко смирение.

— И явно е успял — изхриптя Тръпката. — Право острие си, нали така?

— Ъхъ. — Гушата прокара език по зъбите си и се намръщи. — Самото олицетворение на право острие.

Скори прокара за последно камъка по правото острие на ножа в ръката си, остави го на земята и взе нов.

— Тръпка, запозна ли се с новия? — Той посочи с палец към Бек. — Червения Бек.

— Срещнахме се. — Тръпката го погледна в очите от другата страна на огъня. — В Осранг. Вчера.

Бек имаше чувството, че това метално око го пронизваше с погледа си и той знаеше що за лъжец и измамник е. Зачуди се как така никой от останалите не го виждаше. Беше изписано на челото му. По гърба му пробяга тръпка и той се загърна в изцапаното със засъхнала кръв наметало.

— Вчера беше голям ден — промърмори.

— А днес — Уирън се изправи и се протегна към небето, вдигнал Меча високо над главата си, — с малко късмет, ни чака още един.