Джо Абъркромби
Герои (61)

Краят на пътя

— Вътре ли е?

Тръпката кимна бавно.

— Вътре е.

— Сам ли е? — попита Гушата и сложи ръка на прогнилата дръжка на вратата.

— Беше, като влезе.

Разбирай, най-вероятно е с вещицата. Гушата не гореше от желание да се среща отново с нея, особено след като вече знаеше на какви изненади бе способна, но утрото беше на път и беше крайно време той самият също да хваща пътя. От има-няма десет години беше време. Но първо трябваше да каже на главатаря си. Така е редно. Издиша тежко през издути бузи, направи болезнена гримаса, когато прясно шитото му лице го заболя, завъртя дръжката на вратата и влезе.

Ишри стоеше в средата на пръстения под, с ръце на кръста и увиснала на една страна глава. Единият край на дългото й палто и единият му ръкав бяха обгорели, част от яката му направо липсваше, а бинтовете под нея бяха почернели. Но кожата й си беше все така съвършена, толкова, че светлината на факлата се отразяваше като в черно огледало от бузата й.

— Защо ти е да се биеш с този глупак? — гледаше подигравателно тя и сочеше с дълъг показалец към Героите. — Не печелиш нищо от това. Влезеш ли в онзи кръг, няма да мога да те пазя.

— Мен ли да пазиш? — Дау седеше пред тъмния прозорец, прегърбил рамене, хванал небрежно дръжката на секирата си, малко под острието. Лицето му беше изцяло скрито в сянка. — Справял съм се в кръга с мъже, десет пъти по-корави от шибания принц Калдер.

Той прокара камъка за точене по стоманения ръб.

— Хм, Калдер — изсумтя Ишри. — Тук са замесени други сили. Такива, които ти не разбираш.

— Бих казал, че ги разбирам. Ти имаш вражда с този Пръв магус и използваш моята вражда със Съюза, за да се биеш с него. Близко ли съм до истината? Вие, вещици, магьосници и каквото там още, си мислите, че живеете в друг свят, но ако питаш мен, и двата ви крака са в този.

— Където има остър метал, има рискове — вирна непреклонно брадичка Ишри.

— Естествено. Това му е хубавото.

Камъкът изстърга отново по острието на секирата.

Ишри присви очи и изви презрително устни.

— Не мога да ви разбера вас, глупави бели хора, с проклетите ви битки и проклетата ви гордост.

Дау се ухили и зъбите му проблеснаха, когато лицето му излезе от сянката.

— О, ти си умна жена, няма спор, знаеш какви ли не полезни неща. — Прокара още веднъж камъка по острието и вдигна секирата, за да огледа на светлината лъщящата стомана. — Но за Севера не знаеш абсолютно нищо. Простих се с гордостта си още преди години. Не ми прилягаше. Всичкото това е заради името ми. — Той прокара лекичко палец по острието, сякаш галеше шията на жена, и сви рамене. — Аз съм Дау Черния. Колкото ти можеш да литнеш до луната, толкова аз мога да се измъкна от това.

— След всичките ми усилия… — поклати с погнуса глава Ишри.

— Хубаво, ако умра, ще си изплача очите от мъка за пропилените ти усилия, така по-добре ли е?

Тя изгледа навъсено Гушата, после Дау, докато той подпираше до прозореца секирата си.

— Никак няма да ми липсва времето в Севера — изсъска гневно Ишри, хвана единия край на опърленото си палто, заметна го с яростно движение нагоре към главата си, платът изплющя и тя изчезна.

На мястото, където бе стояла, остана да се спуска плавно към земята малко парченце овъглен бинт.

Дау го хвана с два пръста във въздуха.

— Предполагам, тя спокойно може да използва вратата, но няма да е така… драматично. — Той духна почернялото парченце плат и го проследи с поглед, докато се премяташе бавно във въздуха към пода. — Понякога искало ли ти се е да можеш просто да изчезнеш, Гуша?

„Кажи-речи, всеки ден от последните двайсет години“, помисли си Гушата.

— Може би тя е права — изпъшка той. — Знаеш. За кръга.

— И ти ли?

— Нищо не печелиш. Бетод винаги казваше, че нищо не демонстрира повече сила от…

— Майната й на милостта — изръмжа Дау и измъкна с рязко движение и съскане на стомана меча си. Гушата преглътна тежко и едва се сдържа да не тръгне назад. — Дадох на това момче какви ли не шансове, а той ме направи на пълен глупак. Знаеш, че трябва да го убия. — Дау започна да лъска с парцал сивото матово острие и нещо по слепоочието му заигра. — Трябва да го убия, и то гадно. Трябва така да го убия, че през следващите сто години на никой да не му хрумне да ме прави пак на глупак. Трябва да послужи за урок. Така стават нещата. — Той вдигна поглед и Гушата не намери сили да срещне очите му. Зяпна в пода и замълча. — Да разбирам ли, че няма да останеш да държиш щит за мен?

— Казах, че ще остана до края на битката.

— Каза го.

— Битката свърши.

— Битката никога не свършва, Гуша, знаеш го.

Дау продължи да го гледа изпитателно, с наполовина скрито в сянка лице. И Гушата започна да изрежда причините, не че някой го беше поискал от него.

— Има по-подходящи за мястото ми. По-млади мъже. С по-здрави колене, по-силни ръце и по-големи имена. — Дау просто продължи да го гледа. — Изгубих много приятели през последните няколко дни. Прекалено много. Уирън е мъртъв. Брак си отиде. — Отчаяно се надяваше да не се наложи да стига до това, че не можеше да понесе гледката на това, как Дау кълца Калдер в кръга. Отчаян, че верността му към главатаря можеше и да не издържи на нея. — Времената се промениха. Хора като Златния и Желязната глава нямат уважение към мен, не че аз имам към тях. Всичкото това, а също… също…

— Ти дойде до гуша — каза Дау.

Гушата увеси рамене. Болеше да го чуе, но това на практика обобщаваше напълно чувствата му.

— Дойде ми до гуша.

Стисна зъби, сгърчи устни, но спря сълзите. Сега като го каза, сякаш всичко се стовари наведнъж отгоре му. Уирън, Брак и Дрофт, и Атрок, и Агрик, и всички преди тях. Дългата опашка от мъртви с недоволни лица се проточи назад, към най-тъмните кътчета на спомените му. А с тях и една камара битки, спечелени и загубени. И направените избори също, добри и лоши, и те добавиха своята тежест.

Дау кимна и плъзна бавно меча в ножницата.

— Всеки си има граница. Човек с твоя опит не трябва да се срамува. Никога.

Гушата изскърца със зъби, преглътна сълзите и каза:

— Сигурен съм, че скоро ще намериш кой да ме смени…

— Вече го намерих. — Дау кимна към вратата. — Чака отвън.

— Хубаво.

Тръпката щеше да се справи по-добре от него, помисли си Гушата. Човекът не беше чак толкова безнадежден случай, както говореха хората.

— Дръж. — Дау му хвърли нещо и Гушата го хвана във въздуха. Отвътре подрънкваха монети. — Двойна надница и малко отгоре. Да имаш с какво да започнеш наново.

— Благодаря, главатар — отвърна Гушата.

И беше съвсем искрен, като го каза. Беше очаквал нож в гърба, не кесия в шепата.

Дау подпря на пода върха на ножницата и изправи меча нагоре.

— Какво ще правиш оттук нататък?

— Бях дърводелец. Преди хиляда години, имам чувството. Мислех си да се върна отново към тая работа. Е, и там се налага да сковеш някой и друг ковчег, но поне не погребваш много приятели.

— Хм. — Дау завъртя топката на дръжката и върхът на ножницата се зарови в пръстта. — Аз моите отдавна ги погребах. Освен онези, които превърнах във врагове. Май натам води пътят на всеки войн, а?

— Ако вървиш достатъчно дълго по него.

Гушата зачака отговор, но Дау мълчеше. Накрая пое дълбоко дъх и се обърна да си върви.

— При мен бяха грънците.

Гушата спря с ръка на дръжката на вратата и космите по тила му настръхнаха. Но Дау просто си стоеше и гледаше замислено ръката си. Белязаната си, цялата надрана, мазолеста ръка.

— Бях чирак на грънчар — продължи Дау. — Преди хиляда години, струва ми се. Тогава почнаха войните и аз хванах меча. Все си мислех, че един ден ще се върна, но… все ставаше нещо. — Той присви очи и потри с палец върховете на пръстите си. — От глината… така ми омекваха ръцете. Представи си само. — Вдигна поглед и се усмихна. — Късмет, Гуша.

— Ъхъ — измънка Гушата, излезе, затръшна вратата и издиша с облекчение. Малко приказки и всичко свърши. Понякога нещо ти се струва непосилен скок, а после, като го направиш, виждаш, че е било просто крачка напред. Тръпката беше там, където го беше оставил на влизане, със скръстени на гърдите ръце. Гушата го потупа по рамото. — Е, сега ти си наред.

— Дали?

Някой излезе от тъмното. Гушата видя една остригана до кожа глава и дълъг белег от едната й страна.

— Прекрасна — промърмори Гушата.

— Хей, хей — поздрави тя.

Донякъде се изненада да я види тук, но това поне щеше да му спести малко време. Тя беше следващият, на когото трябваше да каже.

— Как е дузината?

— И четиримата са много добре.

Гушата направи кисела физиономия.

— Е. Ами. Трябва да ти кажа нещо. — Тя повдигна една вежда и зачака. Не му оставаше нищо друго, освен да скочи с главата напред. — Приключих. Оттеглям се.

— Знам.

— Така ли?

— Как иначе щях да ти заема мястото?

— Мястото ми?

— Втори на Дау.

Гушата ококори очи. Зяпна Прекрасна, после Тръпката, после пак нея.

— Ти?

— Че защо не аз?

— Ами просто си мислех, че…

— Че ти като се оттеглиш, и слънцето ще спре да изгрява за останалите? Съжалявам, но ще те разочаровам.

— Ами мъжът ти тогава? Синовете ти? Мислех, че ще се върнеш…

— Последният път когато се върнах във фермата, беше преди четири години. — Тя отпусна назад глава и Гушата видя в погледа й особена острота, каквато не беше виждал преди. — Бяха си тръгнали. Нямам представа къде са отишли.

— Но ти се връща миналия месец.

— Повървях един ден. Седнах край реката и лових риба. После се върнах при дузината. Не намерих сили да ти кажа. Не исках съжаление. За хора като нас друго няма. Сам ще се увериш. — Тя взе ръката му и я стисна, но неговата не помръдна в шепата й. — Беше чест да се бия редом с теб, Гуша. Грижи се за себе си.

Прекрасна мина покрай него, натисна вратата и влезе. Тя изтропа зад гърба й, а Гушата остана навън да мига на парцали и да зяпа учудено в дървото.

— Мислиш си, че познаваш някого, а то… — Тръпката цъкна с език. — Никой никого не познава. Не и истински.

— Животът е пълен с изненади, спор няма — преглътна Гушата.

Обърна се и тръгна в тъмното.

 

 

Много пъти беше мечтал за голямото сбогуване. Как върви през събралите се да го изпратят именити войни към едно по-добро утре, с изтръпнал от тупане гръб. Крачи уверено под шпалир от мечове, а слънцето блести във върховете им. Язди, вдигнал за поздрав юмрук, войниците скандират името му, а жените ридаят от мъка. Това, откъде щяха да се вземат жените, оставаше огромна загадка.

Сега се изнизваше тихомълком в мразовитото утро, незабелязан от никого и забравен от всички — жалка работа. Но именно защото животът е какъвто е, човек има нужда от мечти.

Всеки с що-годе някакво име беше на Героите и чакаше да види как Дау ще накълца Калдер. Само Веселяка Йон, Скори Тихата стъпка и Потопа бяха останали да го изпратят. Остатъкът от дузината му. И Бек, с тъмни кръгове под очите, стиснал Меча в побелелия си юмрук. Гушата видя болката по лицата им, колкото и да се опитваха да я замажат с усмивки. Сякаш ги изоставяше. А може би именно това правеше.

Открай време се гордееше, че е харесван от всички. Право острие и така нататък. При все това отдавна мъртвите му приятели превъзхождаха с много живите, предимство, което бяха затвърдили значително през последните няколко дни. Трима от онези, които биха го изпратили най-горещо, бяха заровени на Героите, а останалите двама бяха отзад в каруцата.

Опита се да опъне колкото може старото одеяло, но колкото и да дърпа краищата, то все не се опъваше достатъчно. Брадичката на Уирън, тази на Дрофт, носовете и стъпалата им стърчаха като малки унили могили по протритата вълна. Ама че геройски покров. Но за живите здравото одеяло е от повече полза. За мъртвите стопляне няма.

— Не мога да повярвам, че тръгваш — каза Скори.

— Повтарям го от години.

— Именно. Но така и не тръгна.

Гушата вдигна рамене.

— Е, сега тръгвам.

В мечтите му сбогуването с дузината винаги беше като стискането на ръце преди битка. С онзи див прилив на другарски чувства. Дори по-силен, защото знаят, не само се страхуват, че този път наистина е за последно. Освен усещането на плътта в ръката, нищо друго не беше така, както си го бе представял. Чувстваше ги почти непознати. Може би пък за тях той беше трупът на мъртъв другар. И сега бързаха да го заровят, за да продължат нататък. Само дето за него дори нямаше да го има изтъркания ритуал с наведените глави край прясно насипаната пръст. Просто сбогуване, което и той, и те чувстваха по-скоро като предателство.

— Значи, няма да останеш за представлението, а?

— Дуелът ли? — „По-скоро убийството“, помисли си Гушата. — Нагледал съм се на кръв. Дузината е твоя, Йон.

Йон повдигна многозначително вежда и изгледа един по един Скори, Потопа и Бек.

— Всичките ли?

— Ще дойдат други. Винаги идват. Няколко дни и ще си забравил, че някой липсва.

Тъжната истина беше, че това бе самата истина. Не можеш да си представиш, че един ден забравеният ще си ти, но помни ли езерото хвърления в него камък? Малко вълнички по повърхността и край. Така е устроен човек, забравя.

Йон гледаше намръщено одеялото и онова под него.

— А аз като умра — промърмори той, — кой ще намери синовете ми…

— Може би сам трябва да ги намериш, за това замислял ли си се? Ти ги намери, Йон, кажи им какъв си и опитай да оправиш нещата, докато още дишаш и имаш силите да го направиш.

Йон заби поглед в краката си.

— Ъхъ. Може би. — После млъкна. Неловкото мълчание се оказа приятно и удобно като шип в задника. — Е, така. Хайде, че ни чака държане на щитове горе, с Прекрасна.

— Дадено, главатар — каза Скори.

Йон се обърна и тръгна нагоре по склона, като не спираше да клати глава. Скори кимна и тръгна след него.

— Сбогом, главатар — каза Потопа.

— Вече не съм ничий главатар.

— Винаги ще бъдеш моят.

Той закуца след Йон и Скори и остави Гушата и Бек сами край каруцата. С момчето, което допреди два дни дори не познаваше и с което сега щеше да се сбогува.

Гушата въздъхна и се покатери на капрата, мижейки от всичките болежки, с които се беше сдобил през последните няколко дни. Бек застана отстрани, стиснал с две ръце пред себе си ножницата на Меча, опрял върха й в земята.

— Ще държа щит за Дау — каза той. — Аз. Някога правил ли си го?

— Неведнъж. Нищо особено не е. Просто дръж затворен кръга и гледай никой да не излезе. Застани зад главатаря си. Постъпи, както е редно, както направи вчера.

— Вчера — промърмори Бек и заби поглед в колелото на каруцата. Сякаш гледаше през него, през земята от другата му страна и онова, което виждаше там, никак не му харесваше. — Не ти казах всичко вчера. Исках, но…

Гушата се извърна и изгледа намръщено през рамо двете тела под одеялото. Можеше да мине, без да слуша изповеди. Влачеше зад гърба си достатъчно товар от собствени грешки. Но Бек заговори. Монотонно, като жужаща пчела, затворена в гореща стая.

— Убих човек в Осранг. Но не южняк. От нашите. Момче, на име Рефт. Той остана и се би, а аз избягах и се скрих, а после го убих. — Момчето продължаваше да гледа в колелото, с навлажнени очи. — Пронизах го с бащиния си меч. Взех го за южняк.

Гушата искаше просто да плесне с юздите и да потегли. Но какво, ако можеше да помогне и дългите му пропилени години да бъдат от полза някому? Затова стисна зъби, наведе се от капрата и сложи длан на рамото на Бек.

— Знам, че те яде отвътре. И може би никога няма да спре. Но тъжната истина е, че досега съм чул сигурно дузина подобни истории. Двайсет дори. Никой, който е виждал битка, няма да му мигне окото от тях. Това е черна работа. Пекарите правят хляб, дърводелците правят къщи, а ние — трупове. Няма какво друго да направиш, освен да живееш ден за ден. Опитай да правиш добро с каквото имаш. Може и невинаги да успееш да постъпиш, както е редно, но поне ще си опитал. И следващия път пак опитай. Освен това гледай да не те убият.

Бек поклати глава.

— Аз убих човек. Не трябва ли да си платя за това?

— Убил си човек, така ли? — Гушата вдигна безпомощно ръце, после ги остави да паднат надолу. — Ми битка е. Всички са в нея. Едни оцеляват, други умират, едни си плащат, други не. Измъкнал ли си се невредим, радвай се. И гледай да си заслужиш живота.

— Аз съм един шибан страхливец.

— Може би. — Гушата посочи с палец трупа на Уирън зад гърба си. — А тоя е герой. Кажи ми сега кой от двама ви е по-добре в момента?

Бек потрепери и въздъхна тежко.

— Хубаво. Предполагам. — Той вдигна Меча, Гушата го пое и го пъхна внимателно под одеялото до тялото на Уирън. — Вземаш го, нали? Значи, на теб го е предал?

— Предаде го на земята. — Гушата оправи одеялото, така че от Меча да не се подава нищо. — Каза ми да го погреба с него.

— Защо? Нали е Божият меч, паднал от небето? Мислех, че трябва да бъде предаден някому. Да не е прокълнат?

Гушата взе юздите в ръце и обърна гръб на север.

— Всеки меч е проклятие, момче.

Плесна юздите, каруцата се люшна напред и потегли.

По пътя.

Далече от Героите.