Джо Абъркромби
Герои (40)

Още един ден

Яздеше по същия маршрут, по който беше минала предишната вечер. По същата виеща се пътека през брулените от ветровете хълмове, към хамбара, в който беше установил щабквартирата си баща й. Долината все така се простираше пред нея като нощно небе със съзвездия от блещукащи оранжеви светлинки — хиляди лагерни огньове, факли и газени фенери — от време на време размазани от сълзите в крайчетата на уморените й очи. Но този път всичко беше различно. Въпреки че Хал беше до нея, само на ръка разстояние, и дрънкаше безспирно, за да запълни с нещо неловкото мълчание по пътя, Финри се чувстваше ужасно самотна.

— … добре, че Кучето се появи точно в този момент, иначе сигурно цялата дивизия щеше да се разпадне. Така стана, че изгубихме северната част на Осранг, но успяхме да изтикаме диваците обратно в гората. Полковник Бринт беше непоклатим като скала. Нямаше да се справим без него. Той ще иска да говори с теб за… да те пита за…

— По-късно. — В момента Финри нямаше силите да се изправи пред подобно изпитание. — Първо трябва да говоря с баща ми.

— Няма ли преди това да се измиеш? Да се преоблечеш? Поне да си отдъхнеш от…

— Дрехите могат да почакат — сряза го тя. — Нося съобщение от Дау Черния, разбираш ли това?

— Разбира се. Ама че съм и аз. Съжалявам.

Той продължи да се лута между твърдостта на бащинската опора и разнежената мекота и Финри не можа да прецени кое от двете я дразнеше повече. Имаше чувството, че вътрешно беше бесен, но нямаше смелостта да го покаже. За това, че беше дошла с него в Севера, въпреки че той не го искаше. На себе си за това, че не беше до нея, когато северняците нападнаха щаба на Мид. На двама им за това, че нямаха идея как да й помогнат в момента. Вероятно дори за това, че беше бесен, вместо да се радва на избавлението й.

Спряха пред хамбара и Хал настоя да й помогне да слезе от седлото. Останаха за момент отпред, на неловкото разстояние от една ръка помежду им и с неловкото мълчание, настанило се по средата. Той беше поставил конфузно ръка на рамото й, но тя не й носеше никаква утеха. Ужасно й се искаше той да намери думи, с които да й помогне да открие някакъв смисъл в случилото се днес. Но в него такъв нямаше и думите бяха излишни.

— Обичам те — каза накрая Хал.

Малко бяха думите, по-излишни и безсмислени от тези.

— И аз те обичам — отвърна тя, но вътрешно изпитваше единствено страх. Чувството, че нещо грозно и зловещо се спотайва някъде из тъмните кътчета на съзнанието й, не й даваше мира. И колкото и да се насилваше да не поглежда натам, знаеше, че неизбежно ще дойде моментът, в който то ще изскочи и ще я смаже с тежестта си. — Сега по-добре се връщай.

— Не! В никакъв случай. Трябва да остана с…

Финри постави ръка на гърдите му. Изненада се колко стабилна беше.

— Сега съм в безопасност. — Кимна към осеяната със светлинки долина. — Те имат повече нужда от теб в момента.

Почти почувства облекчението му. Олекна му при мисълта, че можеше да сложи край на страданието от собственото си безсилие.

— Ами, ако си сигурна, че…

— Сигурна съм.

Хал яхна отново коня, усмихна й се някак припряно, несигурно, после препусна и изчезна в тъмнината. Част от нея искаше той да бе настоявал повече да остане. Останалата се радваше, че си тръгна.

Тръгна към хамбара и се загърна в шинела на Хал, с който беше наметнала раменете си. Мина покрай зяпащия я с любопитство часови отпред и влезе в стаята с ниския таван. За разлика от предишната вечер, сега атмосферата беше доста по-интимна. Вътре бяха само генерал Митерик, генерал Яленхорм, полковник Фелниг и баща й. Когато го видя, коленете й почти се подкосиха от облекчение. Тогава забеляза Баяз, който седеше встрани от останалите, придружен както винаги от прислужника си, почти скрит в сянката до стената. На устните му беше обичайната едва загатната усмивка. При вида им облекчението на Финри се стопи за части от секундата.

Както винаги, Митерик бръщолевеше надлъж и нашир, а Фелниг слушаше с физиономията на човек, вадещ с гола ръка нещо, паднало в септична яма.

— Мостът е в наши ръце и в момента хората ми минават от другата страна на реката. Преди зазоряване ще разполагам със свежи подкрепления на северния бряг, включително кавалерия. Теренът също е на наша страна. Над траншеите на северняците сега се веят знамената на Втори и Трети. Утре ще вкарам в действие Валимир, дори ако трябва лично да го сритам в тлъстия задник, за да мине потока. Ще обърна тия северняшки копелета в бяг, най-късно до…

Очите му спряха на Финри, покашля се смутено и млъкна. Останалите проследиха погледа му един по един и от физиономиите им Финри се досети що за картинка представляваше. Сигурно нямаше да са толкова шокирани, ако бяха видели мъртвец да излиза от гроба си. Всички, освен Баяз, чийто поглед беше както обичайно сдържан и пресметлив.

— Финри. — Баща й отиде бързо до нея и я пое в прегръдките си. Вероятно тя трябваше да избухне в сълзи на облекчение, но вместо това видя него да трие едно око в ръкава си. — Помислих си, че… — Той направи болезнена гримаса, докато докосваше сплъстената й коса, сякаш го болеше само при мисълта да довърши онова, което щеше да каже. — Благодаря на съдбата, че си жива.

— Благодари на Дау Черния. Той ме върна обратно.

— Дау Черния?

— Да. Срещнахме се. Говорих с него. Иска да преговаряте. Да преговаряте за мир. — В стаята се възцари пълна тишина. — Убедих го да пусне част от ранените пленници като жест на добра воля. Шейсет. Повече не успях да направя.

— Убедили сте Дау Черния да освободи пленници? — Яленхорм поклати невярващо глава. — Това е забележително постижение. Да ги изгаря живи, е повече в негов стил.

— Това е моето момиче — каза баща й и на Финри й се догади от гордостта в тона му.

— Опиши ми го.

Баяз се наведе напред на стола си.

— Висок. Здравеняк. Свиреп вид. Лявото му ухо го няма.

— Кой друг беше с него?

— Възрастен мъж, на име Гушата, който по-късно ме доведе обратно с пленниците. Един огромен мъж с обезобразено лице и… и метално око. И… — Това, което се готвеше да каже, й се стори толкова невероятно в момента, че се зачуди дали не си го беше въобразила. — Една тъмнокожа жена.

Баяз присви очи и стисна устни. Финри усети кожата й да настръхва.

— Слаба, тъмнокожа жена, увита в бинтове?

— Да — преглътна тежко тя.

Първия магус се облегна бавно на стола и двамата с прислужника му се спогледаха.

— Те са тук.

— Казах го.

— Не може ли поне веднъж всичко да е ясно и предсказуемо? — тросна се Баяз.

— Почти никога, господине — отвърна прислужникът и различните му очи се преместиха мудно от Финри към баща й, после отново към господаря му.

— Кои са те? — попита озадачен Митерик.

Баяз не сметна за нужно да му отговаря. Беше зает да гледа въпросително баща й, който беше отишъл до писалището си и тъкмо започваше да пише нещо.

— Какво точно правите, лорд-маршале?

— Най-добре веднага да пиша на Дау Черния и да уговорим среща за преговори, да обсъдим условията по примирието…

— Не — каза Баяз.

— Не? — Настъпи гробна тишина. — Но… изглежда, той най-после е готов да прояви разум. Не трябва ли поне да…

— Дау Черния не е човек на разума. А съюзниците му… — Баяз изви презрително устни и Финри се загърна още повече в шинела на Хал. — По-малко и от него. Освен това днес се справихте така добре, лорд-маршале. Прекрасна работа от страна на генерал Митерик, полковник Брок и Кучето. Завзехте терен, бяха дадени саможертви и така нататък. Мисля, че хората ви заслужават на сутринта да опитат отново. Според мен е нужен само още един ден. Какво е един ден?

— Лорд Баяз… — На лицето на баща й се изписа нещо средно между болка и изумление. — Един ден е просто ден. Разбира се, ако това е волята на Негово Величество, ще напрегнем докрай сили и ще вложим всичко от себе си, но има голяма вероятност да не постигнем решителна победа само за един ден…

— Това ще го мислим утре. Всяка война, лорд-маршале, е просто прелюдия към преговори, но е много важно — Първия магус вдигна поглед към гредите на тавана и потри замислено палец и показалец — с кого ги водиш. Ще е най-добре да запазим тази новина само между нас. Подобни вести са пагубни за морала. Ако обичате, лорд-маршале, още един ден.

Баща й склони почтително глава, но когато смачка в юмрук недовършеното писмо, кокалчетата му бяха побелели от напрежение.

— Служа на Негово Величество.

— Аз също — каза Яленхорм. — Хората ми са готови да изпълнят дълга си! Най-смирено моля да ми разрешите да водя атаката към Героите утре и да изкупя вината си на бойното поле.

„Сякаш човек можеше да изкупи каквото и да било на бойното поле“, помисли си Финри. Според нея там човек единствено можеше да умре, нищо повече. Когато тръгна към вратата в дъното на стаята, усещаше краката си пълни с олово.

Преди да излезе, чу Митерик да се впуска в дежурните офицерски баналности.

— Дивизията ми изгаря от нетърпение да влезе в битка, лорд-маршал Крой! Не се тревожете за това, лорд Баяз!

— Не съм и помислял.

— Държим добра позиция на северния бряг. Утре ще прегазим копелетата, ще видите. Само още един ден и…

Финри затвори вратата зад себе си и сложи край на перченето му. Облегна се с гръб на нея. Който и да беше построил този хамбар за стадото си, явно беше живял в тази малка стаичка в дъното на помещението. Сега в нея спеше баща й. Леглото му беше опряно в едната неизмазана стена. Край другите бяха наредени сандъците с багажа му — подредени и спретнати като войници на парад.

Изведнъж всичко я болеше. Вдигна ръкава на шинела и погледна с погнуса дългата резка на предмишницата си. Вероятно имаше нужда от шевове, но Финри нямаше да излезе отново там. Не искаше да се излага на жалостивите им погледи и да слуша помпозните им брътвежи. Чувстваше врата си като прорязан от десет отделни струни на непосилна болка — накъдето и да завъртеше глава, все подръпваше по някоя. Допря внимателно върховете на пръстите си до щипещата рана на главата си. Под мръсната коса напипа голяма коричка. Когато отдръпна ръка, вече не можеше да я спре да трепери. Тресеше се. Почти се разсмя от безсилие, но от гърлото й се откъсна само дрезгаво хриптене. Ще й порасне ли отново косата? Ново хриптене. Какво значение имаше след видяното днес? Сега не можеше да спре да хрипти. Дишането й се накъса и не след дълго се тресеше в ридания. Дъхът й свистеше в гърлото, лицето й се изкриви, устата също, опъвайки прясно разцепените устни. Осъзнаваше каква глупачка е, но тялото й отказваше да се подчини. Свлече се бавно по вратата и седна на пода. Натика юмрук в устата си, за да заглуши хлипането.

Почувства се жалка и смешна. Нещо повече — неблагодарница. Предателка. Сега трябваше да подскача от радост. В края на краищата беше извадила невероятен късмет.