Джо Абъркромби
Герои (23)

Успешен ден

— Мъртвите са ми свидетели — изсумтя Гушата.

А наоколо беше пълно с такива.

Беше минал, накуцвайки, покрай тях, целият северен склон беше осеян с трупове. Имаше и ранени, виеха, пищяха — онзи така омразен звук, който от година на година все повече опъваше нервите му. Идеше му да се развика на горките нещастници да млъкнат, после, като си спомни как самият той беше вил и пищял, му стана гузно, че си го помисли. Най-малкото, не знаеше дали утре няма да е на тяхното положение.

Около каменната стена труповете бяха най-много. Достатъчно, че ако тръгнеш по тях, можеш да изкачиш целия проклет хълм и кракът ти да не докосне земята. Мъртвите — някога войници от две страни, сега минали на една. Онази на бледите лица и зяпналите усти, рамо до рамо от другата, студената страна на голямото разделение. Един съюзнически войник лежеше по корем, на колене и с вирнат нагоре задник. Извърнатото му към Гушата лице беше пълно с укор, а може би молба да бъде наместен в малко по-достойна за края му поза.

Гушата не си направи труда. От достойнството за живите почти нямаше полза, та за мъртвите ли?

Гледката по склона се оказа само подготовка за онова, което го очакваше в кръга на Героите. Преди кръга Големият изравнител, какъв шегобиец беше днес, явно просто подготвяше публиката за финалната си, довършителната фраза. Гушата не беше сигурен дали някога беше виждал толкова много мъртви на толкова малко пространство. Бяха цели камари, струпани един връз друг, оплели крайници в последна прегръдка. Гладните птици вече подскачаха нетърпеливо по върховете на камъните наоколо и чакаха своя час. Мухите отдавна се бяха впуснали в работа и жужаха около зяпнали усти, облещени очи и зейнали рани. Откъде се вземат толкова много мухи за толкова кратко време? Мястото вече беше придобило онази „геройска“ смрад — толкова много тела, подуващи се под лъчите на залязващото слънце и изпразващи вътрешностите си.

Гледката беше достойна да те накара да се замислиш за собствената ти преходност на този свят, но дузините селяни от леката пехота, които тършуваха из камарите на бойното поле, не изглеждаха притеснени, ровеха си спокойно, сякаш просто беряха маргаритки по полето. Сваляха дрехи, трупаха на купчини годните за употреба оръжия и щитове. И ако нещо ги притесняваше, това беше фактът, че войниците от първата редица вече бяха опоскали всичко ценно.

— Прекалено стар съм за тия простотии — промърмори Гушата и се наведе да разтрие болното коляно, което го стрелкаше с пронизителна болка надолу до глезена и едновременно с това нагоре до края на бедрото.

— Какво виждат очите ми, Кърнден Гушата! Най-после! — Досега Уирън беше седял облегнат на един от Героите и сега изтупваше прахоляка от дъното на панталоните си. — Почти се бях отказал да те чакам. — Той метна на рамо прибрания в ножницата огромен меч и посочи към долината. — Реших, че си се установил за постоянно в някоя от фермите там долу.

— Де да бях.

— А, но тогава кой ще ми покаже съдбата?

— Би ли се?

— След като питаш, да, бих се. Най-отпред, в средата. Както се пее в песните за мен, голям боец съм. Голям бой падна. — Нищо по него не подкрепяше думите му обаче. Досега Гушата не го беше виждал да излиза от битка дори с драскотина. Той огледа намръщено касапницата и се почеса по главата. Вятърът избра точно този момент да подухне и разроши окъсаните дрехи и чорлавите коси на мъртвите. — Доста трупове, а?

— Ъхъ — отвърна Гушата.

— Камари, цели камари.

— Ъхъ.

— Предимно южняци обаче.

— Ъхъ.

Уирън смъкна Меча от рамо, опря върха на земята и подпря брадичка на топката на дръжката.

— И въпреки че са на другата страна, гледка като тази… ами, кара те да се замислиш заслужава ли си въобще войната.

— Не думай?

Уирън замълча и започна да върти дръжката на Меча в ръце, докато тревата не се омота във върха на ножницата.

— Не знам вече. Агрик е мъртъв. — Гушата зяпна от изненада. — Беше най-отпред в атаката. Убиха го в кръга. Наръгаха го, мисля, с меч, ей тук — той посочи корема си, — точно под ребрата — и май мечът на онзи е излязъл откъм гърба…

— Няма значение как точно е станало, нали? — сряза го Гушата.

— Май не. Пръстта си е пръст. Да ти кажа, откакто брат му умря, сякаш тъмна сянка беше паднала върху него. Виждаше се. Аз поне я виждах. Момчето беше пътник.

„Голямо успокоение“, помисли си Гушата.

— А останалите? — попита.

— Веселяка Йон има няколко драскотини. Кракът на Брак здраво го мъчи, но той не си казва. Като изключим това, всички са наред. Поне колкото бяха преди атаката. Прекрасна реши, че може да е добра идея да погребем Агрик до брат му.

— Ъхъ.

— Ми да се хващаме на работа, значи. Да изкопаем дупката, преди някой друг да е започнал да копае там.

Гушата пое дълбоко дъх и се огледа.

— Давай, ако намериш свободна лопата. Аз ще дойда после да говоря на гроба.

„Подобаващ край на ден като днешния“, помисли си. Не беше се отдалечил и крачка, когато Коул Тръпката застана на пътя му.

— Дау те вика — каза му той.

С този белег, гробовен глас и с тази безизразна физиономия можеше да мине за самия Голям изравнител.

— Хубаво. — Гушата едва се сдържа да не загризе отново нокти. — Кажи на момчетата, че ще се върна скоро — каза той на Уирън. — Ще се върна, нали? — обърна се пак към Тръпката.

Тръпката вдигна рамене.

Гушата може и да не беше много доволен от постигнатото днес, но Дау Черния очевидно се наслаждаваше с пълна сила на резултата. Беше се подпрял на един от Героите и държеше нахапана ябълка в ръка.

— Гуша, дърто копеле! — викна той. Когато се обърна, Гушата видя, че половината му нахилена физиономия беше омазана и опръскана с кръв. — Къде се дяна?

— Да си призная, куцах обратно към върха.

Сцепеното стъпало и неколцина от войниците на Дау се мотаеха наоколо с извадени мечове в ръце и шарещи наоколо очи. Доста оръжие на показ, предвид че вече бяха победили.

— Реших, че може да са те убили — каза Дау.

Гушата направи кисела физиономия, докато наместваше болния крак, и си мислеше, че денят още не е свършил и време за това колкото поискаш.

— Е, ще ми се да можех да тичам достатъчно бързо, за да стигна навреме и да ме убият — отвърна той. — Знаеш ме, ще съм там, където ме искаш, но това със светкавичните нападения е за младите.

— Аз не изостанах.

— Не всички сме така жадни за кръв, главатар.

— Аз съм закърмен с нея. Не мисля, че съм имал друг такъв успешен ден като този.

Дау сложи ръка на рамото му и го поведе между два от каменните блокове. Спряха на билото, на същото място, откъдето Гушата беше видял идването на Съюза. Долината все така се простираше пред очите им. Само дето през последните няколко часа всичко се беше променило.

Каменната стена гъмжеше от хора и лъщящи на отиващата си светлина оръжия. Под нея на склона други копаеха траншеи, побиваха колове — превръщаха Героите в непревземаема крепост. Още по-надолу, цялата южна страна на хълма, чак до овощната градина, беше осеяна с трупове. И „лешоядите“ прескачаха от тяло на тяло — първо хората, после гаргите. Приличаха на пернат хор от оплаквачи. Селяните от леката пехота бяха започнали да събират на камари труповете за изгаряне. Странни купчини — уж много тела, а изглеждат като едно. Умре ли човек в мирно време, следват плач и погребални процесии, приятели и съседи се утешават един друг. Стане ли обаче по време на война, молиш се да имаш достатъчно пръст отгоре, за да не вониш.

— Тръпка — повика го Дау с пръст.

— Главатар.

— Чувам, че в Осранг имаме важен пленник. Офицер или нещо подобно. Защо не го доведеш тук, та да видим няма ли да измъкнем нещо, дето си заслужава чуването?

Металното око на Тръпката проблясваше в оранжево под лъчите на залязващото слънце при всяко кимане на главата му.

— Разбрано — каза той и тръгна надолу, като прескачаше безцеремонно труповете, сякаш бяха просто купчини сухи листа.

— Някои хора, Гуша — загледа се след него Дау, — трябва да държиш постоянно заети с работа, прав ли съм?

— Предполагам — отвърна Гушата, като не спираше да мисли него с какво ли ще го държи ангажиран.

— Хубав ден беше днешният.

Той хвърли настрана огризката на ябълката и потупа доволно корем като човек, който току-що е приключил с най-доброто ядене в живота си, а стотиците тела наоколо бяха само остатъците от него.

— Ъхъ — промърмори Гушата.

Замисли се дали не би трябвало поне малко да се радва на победата. Да изтанцува един танц може би. На един крак, естествено. Да пее с останалите, да блъска чаша с ейл в наздравици. Не, всичко го болеше. Искаше само да легне и да спи. И когато се събуди, да е в къщата край водата и никога повече да не погледне бойно поле. Така няма да се наложи да лъже над пръстта от гроба на Агрик.

— Изтикахме ги до реката. По цялата дължина. — Дау посочи с ръка над долината. Пръстите му бяха почернели около ноктите от засъхнала кръв. — Ричи прехвърли палисадата и изрита южняците от Осранг. Скейл завзе Стария мост. Златния прочисти полето до реката. Там го спрели, но… е, няма да е на добре, ако всичко тръгне да става точно както го искам. — Дау му намигна дружески и Гушата се притесни, че сигурно ей сега ще го наръга в гърба. — Предполагам, хората все за нещо трябва да мрънкат, нали?

— Така е — отвърна Гушата, сякаш и той само за това се беше тревожил. — Тръпката каза, че ти трябвам за нещо.

— Не може ли един стар боец просто да иска да си побъбри с някого след битката?

Ножът в гърба щеше да е по-малка изненада за Гушата.

— Може, предполагам. Само дето не знаех, че ти може да си такъв.

Дау се замисли за момент.

— Аз също. Е, явно и двамата сме изненадани.

— Ъхъ — смънка Гушата, не знаеше какво повече да каже.

— Утре ще оставим Съюза да дойде при нас, а? Да ти отпочинат краката.

— Мислиш ли, че ще дойдат? След това днес?

Усмивката на Дау се разтегли доволно.

— Добър пердах му хвърлихме на Яленхорм, но половината му хора дори не бяха минали реката. А това е само една от трите им дивизии. — Той посочи към Адуейн, където първите блещукащи светлинки на факли очертаваха пътя към долината. — Митерик тепърва влиза с хората си. Свежи, отпочинали и готови за битка. Мид е от другата страна, както чувам. — Пръстът му се премести наляво, към пътя за Олесанд. Гушата видя още светлинки в далечината и съвсем посърна. — Чака ни още куп работа, не бери грижа. — Дау се доближи до него и стисна силно рамото му. — Тепърва започваме.