Джо Абъркромби
Герои (69)

Просто заслуги

Скъпи мой, верен приятелю,

С огромно удоволствие мога да ти съобщя, че обстоятелствата се промениха и сега имам възможността да те поканя да се върнеш в Адуа, за да заемеш отново мястото си на командир на Дворцовата стража и полагащия ти се пост на мой телохранител.

Ужасно ми липсваше. По време на отсъствието ти писмата ти бяха извор на утеха и радост. За всяка грешка от твоя страна аз отдавна съм ти простил. За всяка грешка от моя страна най-искрено се надявам да намериш сили да направиш същото. Моля те, кажи ми, че си готов да се върнеш и да продължим както преди Сипани.

Твой суверен,

Върховен крал на Англанд, Старикланд и Мидърланд, Покровител на Уестпорт и Дагоска, Негово Кралско Величество…

Горст не можа да продължи нататък. Затвори очи и сълзите щипеха клепачите му. Притисна писмото към гърдите си, както човек притиска любимия. Колко често горкият, презрян, отритнат в изгнание Бремър дан Горст беше сънувал този момент. Това просто поредният сън ли е? Прехапа език и сладкият вкус на кръв дойде като огромно облекчение. Отвори очи и сълзите бликнаха навън. Погледна отново писмото, думите, размазани от сълзите.

Скъпи мой, верен приятелю… полагащия ти се пост на мой телохранител… извор на утеха и радост… както преди Сипани. Както преди Сипани…

Намръщи се. Изтри сълзите с опакото на ръката си и погледна датата. Писмото беше изпратено преди шест дни. Преди битката при плитчините, преди тази на моста, преди Героите. Преди въобще да дойдем в тази долина. Не знаеше да се смее ли, или да плаче, затова направи и двете — разтърси се в хлипове, примесени с кикот, изпръска писмото със слюнка.

Какво значение имаше защо? Получих си заслуженото.

Изхвърча навън от палатката и сякаш никога допреди не бе усещал слънцето по кожата си. Обзе го радост от самата животворяща топлина по лицето му, от милувките на вятъра. Огледа се смаян, с навлажнени очи. Калната земя, която се спускаше плавно към реката, това осеяно с боклуци сиво бунище, през което се бе дотътрил на влизане в палатката, сега беше прекрасна градина, изпълнена с цветове. С обнадеждени лица и жизнерадостна глъч. Със смях и птичи песни.

— Добре ли си?

От това, което видя през замъглените си от сълзи очи, лицето на Рюрген имаше тревожен вид.

— Имам писмо от краля — викна Горст, нехаещ колко изтънял бе гласът му.

— Какво пише? — попита Млад. — Лоши новини?

— Добри новини. — Горст сграбчи Млад през раменете и той изпъшка, когато го стисна в прегръдката си. — Най-добрите. — С другата ръка придърпа Рюрген, вдигна ги и двамата от земята и ги стиска ли, стиска в прегръдките си, като любящ баща синовете си. — Прибираме се у дома.

Крачеше с нетипична за него бодра походка. Беше свалил бронята и чувстваше такава лекота, че имаше чувството, че ако скочи, ще полети във ведрото синьо небе. Самият въздух сякаш беше станал по-сладък, когато напълни дробове с него, въпреки все още доловимата миризма на отходни ями. Всичките му наранявания, всичките болежки и горчиви разочарования се бяха стопили и наоколо всичко грееше.

Прероден съм.

Пътят към Осранг — или по-скоро към овъглените останки от това, което довчера беше град, на име Осранг — гъмжеше от усмихнати лица. Няколко курви му изпратиха въздушни целувки от пейката на задния край на един фургон и той изпрати по една на всяка. Едно сакато момче викна въодушевено при вида му и Горст разроши игриво косата му. Насреща се зададоха колона ранени. Един войник с патерици му кимна и Горст го прегърна, целуна го по челото и продължи усмихнат нататък.

— Горст! Това е Горст! — разнесоха се одобрителни подвиквания и той, нахилен до уши, размаха победоносно юмрук във въздуха.

Бремър дан Горст, героят на бойното поле. Бремър дан Горст, довереник на краля! Командир на Дворцовата стража и личен телохранител на Върховния крал на Съюза, благороден, справедлив, обичан от всички! Сега беше способен на всичко. Можеше да има каквото си пожелаеше.

Накъдето се обърнеше, виждаше само радост и веселие. Мъж със сержантски нашивки биваше венчаван от командира на полка си за някаква жена с пухкаво лице и цветя в косите, под окуражителните подсвирвания на другарите му. Някакъв младши лейтенант, смехотворно млад за званието, грееше от щастие под знамето на полка си, докато го произвеждаха в ранг, а златното слънце на Съюза плющеше гордо над главата му. Дали не е едно от знамената, които Митерик така лековато загуби преди ден-два? Колко бързо биват забравени прегрешенията. И как некадърните биват възнаградени покрай заслужилите.

Сякаш в подкрепа на мислите си, Горст зърна край пътя Фелниг, в новата му униформа. Тълпа от щабните му офицери триеха сол на главата на един почти разплакан лейтенант заради прекатурен на пътя фургон, чието съдържание — екипировка, оръжия и незнайно откъде взела се сред тях арфа — се беше изсипало в калта, като разпилените вътрешности на мъртво животно.

— Генерал Фелниг! — провикна се бодро Горст. — Поздравления по случай повишението ви!

Никой друг педантичен пияница не го заслужаваше повече. За момент обмисли идеята да го предизвика на дуел, нещото, за което не намери смелост преди няколко вечери. А също и тази да го фрасне с опакото на ръката, докато минава покрай него, и да го просне в канавката. Но сега имам друга работа.

— Благодаря ви, полковник Горст. Искам да знаете какво огромно възхищение изпитвам към вас и…

Горст не си направи труда да се извини подобаващо, докато отминаваше. Просто се вряза сред щабните му офицери — мнозина от тях доскоро щабни офицери на маршал Крой — като рало в калта и ги остави да кудкудякат и пуфтят възмутено зад гърба му. Мамка ви на всичките, аз съм свободен. Свободен! Скочи и нанесе удар с юмрук във въздуха.

Дори ранените край овъглените порти на Осранг изглеждаха щастливи, докато минаваше покрай тях, потупваше раменете им и плямпаше изтъркани окуражения. Споделете радостта ми, осакатени и умиращи! Имам в изобилие, ще стигне за всички ви!

И ето я и нея, сред ранените, раздава вода. Богиня на милосърдието. О, богиньо, облекчи болката ми. Сега не изпитваше страх. Знаеше какво точно трябва да направи.

— Финри! — извика Горст, покашля се и опита отново, с по-плътен и нисък глас. — Финри.

— Бремър. Изглеждаш… щастлив.

Тя повдигна озадачено една вежда, сякаш усмивката изглеждаше по-подозрително на лицето му, отколкото на това на кон или на скала, или на труп. Свиквай с тази усмивка, защото тя повече никога няма да изчезне!

— Така е, много щастлив. Исках да ти кажа… че те обичам. Довиждане. Довечера заминавам за Адуа.

— Наистина ли? Аз също. — Сърцето му подскочи от радост. — Е, не веднага, в момента, в който съпругът ми се оправи достатъчно, че да пътува. — И пак полетя към дъното. — Но лекарите казват, че ще е скоро.

И тя изглеждаше така досадно доволна от факта.

— Чудесно. Чудесно. — Майната му на съпруга ти. Горст осъзна, че беше стиснал юмрук, и се насили да отпусне пръсти. Не, не, забрави го. Той е едно нищо. Аз съм победителят. Това е моят момент на радост. — Тази сутрин получих писмо от краля.

— Така ли? Ние също — избълва нетърпеливо тя с блеснали от възбуда очи и сграбчи ръката му над лакътя. Сърцето му отново подскочи, сякаш допирът на ръката й беше второ писмо от Негово Величество. — Хал получава обратно мястото на баща си в Камарата на лордовете. — Финри се озърна потайно и прошепна, задъхана от нетърпение. — Правят го лорд-губернатор на Англанд!

Възцари се дълго, неловко мълчание, докато Горст бавно попиваше чутото. Като гъба, натопена в пикня.

— Лорд… губернатор?

Слънцето изведнъж се скри зад облак и той вече не усещаше топлината му по лицето си.

— Да! Ще има парад в негова чест, както изглежда.

— Парад. — От кретени и шибаняци. Подухна хладен ветрец и изду разкопчаната му риза. — Той го заслужава. Води атаката на един издухан във въздуха мост и за това заслужава парад? Ти също. А къде е моят шибан парад?

— Ами твоето писмо?

— Моето писмо ли? Моето жалко подобие на писмо? О… кралят иска да се върна на стария ми пост, командир на Дворцовата стража.

Вече не намираше ентусиазма, който го обзе, когато четеше писмото по-рано тази сутрин. О, не, не, не и лорд-губернатор, нищо такова. Просто бавачка на краля. И негов пръв гъзоблизец. Не, моля ви, Ваше Величество, не си правете труда да си бършете сам задника, оставете на мен!

— Това е чудесна новина. — Финри се усмихна, сякаш всичко се беше наредило от добре по-добре. — Колкото и да е ужасна войната, все пак е пълна с възможности.

— Чудесна? Не, това е най-обикновена новина. Триумфът ми е помрачен. Цветните венци изгниха. Помислих… — Лицето му потрепна. Повече не можеше да продължава с престорената усмивка. — Май успехът ми изглежда доста мижав на фона на твоя.

— Мижав? Не, разбира се, че не. Не исках да…

— Никога няма да имам нещо свястно на този свят, нали?

— Ъ… — примига стреснато Финри.

— Никога няма да имам теб или някоя като теб. — Покритите й с лунички бузи пламнаха огненочервени. — Затова нека бъда откровен с теб. Войната е ужасна, казваш? — Горст се наведе и изсъска право в ужасеното й лице. — Майната му, казвам аз! Обичам шибаната война! — Всичко неизказано досега напираше навън и той не можеше да го спре, не искаше да го спира. — На великолепните площади, във великолепните всекидневни и в красивите паркове на Адуа аз съм просто един писклив смешник. Жалка картинка. Смехотворен шут. — Доближи още повече лице към нейното и се зарадва да я види как подскача от уплаха. Явно само така осъзнава съществуването му. Така да е тогава. — Но на бойното поле? На бойното поле съм бог. Обичам войната. Стоманата, миризмата, труповете. Ще ми се да бяха повече. В първия ден от сражението сам отблъснах северняците от плитчините. Сам! Във втория превзех мост! Аз! На третия стигнах до самото било на Героите! Обичам войната! Аз… иска ми се да не беше свършвала. Иска ми се… искам…

Доста по-рано, отколкото очакваше, кладенецът с насъбрани емоции пресъхна. Осъзна, че продължава да стои надвесен над нея, задъхан, вторачен в лицето й, но останал без думи. Като мъж, стиснал жена си за гушата, изведнъж осъзнал какво е направил, но без всякаква идея какво да прави оттук нататък. Понечи да си тръгне, но ръката на Финри продължаваше да държи неговата и пръстите й се впиха в ръката му и я дръпнаха обратно.

Руменината по бузите й беше изчезнала и лицето й се изкривяваше в яростна гримаса.

— Какво стана в Сипани?

Сега неговите бузи пламнаха. Самото име беше като плесница.

— Бях предаден. — Горст натърти на последната дума. Искаше тя да я прониже като нож, точно както пронизваше него, но гласът му бе загубил силата си. — Бях използван за назидание, принесена в жертва коза. — И точно като такава изблея жално, докато го казваше. — Въпреки предаността ми… въпреки усърдието…

Затърси още думи, но не ги намери. Гласът му не беше свикнал да ги произнася и изтъня още повече, и се провлачи жалостиво, преди да заглъхне.

— Чух, че когато са дошли за краля, са те открили в несвяст, пиян, с курва. — Горст преглътна тежко. Не можеше да го отрече. Почувства се отново като в онази вечер — залита на излизане от стаята, замаян, опитва се да извади сабя от ножницата и едновременно с това да препаше колана на кръста си. — Чух също, че това не е бил първият път, когато си се излагал така, но кралят винаги ти прощавал. Този път обаче Висшият съвет не му позволил да го направи отново. — Финри го изгледа от глава до пети и устните й се извиха от погнуса. — Бог на бойното поле, а? Богове и демони си приличат като две капки вода за нас, малките хора. Прегазил си някакви плитчини, казваш, минал си по мост, изкачил си хълм и какво направи там, освен да убиваш? Какво сътвори? На кого помогна?

Горст стоеше пред нея. Всичката му решителност изтичаше бавно навън. Права е. И никой не знае това по-добре от самия мен.

— Нищо. На никого — прошепна той.

— Обичаш войната, значи. До днес те смятах за свестен човек. Но сега виждам колко съм бъркала. — Тя заби показалец в гърдите му. — Ти си герой.

Последен поглед, изпълнен с презрение, и тя му обърна гръб. Тръгна си и го остави сам сред ранените. А те вече не му изглеждаха толкова щастливи, както на идване. Всъщност изглеждаха точно като хора, които страдат и които ги боли. Птичите песни отново бяха просто приглушено грачене в далечината. Радостта му — прекрасен пясъчен замък — току-що бе отнесена от безмилостния прилив на реалността. Усещаше краката си пълни с олово.

Обречен ли съм да се чувствам така завинаги? Споходи го изключително неприятна мисъл. Чувствах ли се така… преди Сипани? Проследи с поглед Финри, която влизаше в една от шатрите на лечебницата. Обратно при онзи красив глупак и лорд-губернатор. Хрумна му, прекалено късно, че трябваше да й припомни кой спаси съпруга й. Човек никога не казва точно каквото трябва, точно когато трябва. По-меко казано от това нямаше накъде. Въздъхна тежко, дрезгаво. Ето затова си затварям шибаната уста.

Тръгна обратно, навел глава, стиснал юмруци и влачейки крака. Погледна начумерено към Героите — черни зъби на фона на сивото небе — върху мрачния хълм.

Мътните го взели, искам да се бия с някого. С който и да е.

Но войната беше свършила.