Джо Абъркромби
Герои (26)

Тактики

Долината се простираше пред тях като нощно небе със съзвездия от блещукащи оранжеви светлинки — факлите и лагерните огньове на двете страни — от време на време размазани зад пелената на поредния изсипал се по склоновете на ограждащите възвишения ръмеж. Едно от съзвездията беше Адуейн, друго хълмът, който наричаха Героите, а третото Осранг. Мид беше установил щаба си в изоставена странноприемница, южно от града, и първият пристигнал полк от дивизията му се беше окопал пред палисадата, малко извън обсега на стрелците. Хал беше някъде там, в тежка битка за налагане на малко ред в хаоса. Повече от половината дивизия все още се точеше с ругатни и мрачно настроение по пътя, който в началото беше просто една прашна ивица сред нивята, а сега беше кална река. Последните в колоната сигурно нямаше да са пристигнали преди изгрев-слънце.

— Искам да ти благодаря — каза полковник Бринт.

Шапката му беше подгизнала от дъжда и от върха й се отронваха капки.

— На мен? — попита Финри, самата невинност. — Че за какво?

— За това, че се грижи за Алис през всичкото това време. Знам, че не е много възвишена натура…

— За мен беше удоволствие — излъга Финри. — Все пак двамата с Хал сте толкова добри приятели — добави тя, тактичен намек, че от него се очаква да продължи в същия дух.

— Хал е от хората, които няма как да не харесваш.

— Така е, нали?

Минаха покрай предния пост на някое от подразделенията и светлината на газените фенери в ръцете на щабните офицери на Мид се отрази във върховете на копията на четирима войници, увити в подгизнали наметала. Зад тях имаше още мъже, които разтоварваха съсипано от дъжда оборудване от товарните коне, бореха се с опъването на натежалите платнища на палатките, които вятърът бляскаше обратно в лицата им. Една окаяна на вид групичка се редеше на опашка пред един импровизиран навес, от чийто брезент капеше вода. Носеха всякакви по вид и размери тенекиени съдове и чакаха отмерването на порциона.

— Няма ли хляб? — питаше един.

— Съгласно устава, брашното е допустим заместител — отвърна му старшината под навеса, съсредоточен в прецизното отмерване на везните.

— Допустимо? На какво да го печем това брашно?

— Можеш да си го печеш на тлъстия задник, ако питаш… о, моля за извинение, милейди.

Той почтително докосна върха на шапката си, когато забеляза Финри. Все едно гледката на гладни войници не е обида, а думата „задник“ може да накърни деликатната й душа.

Това, което първоначално приличаше на най-обикновена могила в далечината, се оказа схлупена стара постройка, цялата обрасла в брулен от вятъра бръшлян. Имаше вид на нещо средно между къща и хамбар и вероятно служеше и за двете. Мид слезе от коня с цялата царственост на кралица в деня на коронацията си и поведе щаба си през тясната врата. Полковник Бринт спря, за да пусне Финри пред себе си.

Помещението беше претъпкано с подгизнали от дъжда офицери, нямаше таван и гредите на покрива се виждаха. Миришеше на влага и вълна. Атмосферата напомняше на кралско погребение — хората се надпреварваха кой ще изглежда по-сериозен, докато вътрешно умираха от любопитство да узнаят какво им се пада от завещанието. Генерал Митерик стоеше пред една гола каменна стена и гледаше начумерено над мустаците си. Беше пъхнал една ръка между две копчета на куртката си, с щръкнал нагоре палец, сякаш позираше за портрет — непоносимо претенциозен, при това. Недалече от него Финри забеляза масивното безизразно лице на Бремър дан Горст и му се усмихна, на което той отвърна с едва забележимо кимане.

Баща й стоеше пред голяма карта и сочеше отривисто към отделните позиции. Познатият прилив на гордост се надигна като топла вълна в гърдите й, изпитваше го всеки път, когато виждаше баща си да работи. Той беше самото олицетворение на главнокомандващ. Когато чу влизането им, той се обърна, стисна ръката на Мид и когато очите му срещнаха тези на Финри, я дари с бегла усмивка.

— Лорд-губернатор Мид, задължен съм ви за бързия марш на север.

Според Финри, ако Негова Светлост определяше маршрута, дивизията щеше да е още пред Олесанд, в чудене накъде точно е север.

— Лорд-маршал Крой — поздрави сдържано губернаторът.

Взаимоотношенията им бяха доста обтегнати. Като губернатор на Англанд, Мид имаше по-висок статут от този на Крой, но сега, като лорд-маршал с кралска мисия, и във война, баща й го превъзхождаше по ранг.

— Осъзнавам, че ви накарах да оставите обсадата на Олесанд, но имаме нужда от вас тук.

— Виждам — отвърна с обичайната си надменност Мид. — Разбирам, че е имало известни…

— Господа! — застаналите до вратата се отдръпнаха, за да направят място на някого. — Моля да ме извините за закъснението, пътищата са задръстени.

Новодошлият, набит плешив мъж, изтръска реверите на изцапаното си от пътя палто и най-безцеремонно изпръска околните с вода.

Придружаваше го един-единствен, къдрав прислужник с кошница в ръка, но липсата на помпозност не можа да заблуди Финри. Тя се беше постарала да запомни всеки един от управлението на Съюза, всеки един член на Камарата на лордовете и Висшия съвет, а също и степента на влияние, което притежаваха. С две думи, с антураж или без, оттеглил се или не от управлението, Баяз, Първия магус, превъзхождаше по ранг всички присъстващи.

— Лорд Баяз, позволете да ви представя лорд-губернатор Мид — зае се с представянето маршал Крой, — командващ Трета дивизия на Негово Величество.

Първия магус, незнайно как, успя да стисне ръката му и едновременно с това да го игнорира напълно.

— Познавах брат ви. Добър човек. Голяма загуба за всички ни. — Мид понечи да отговори, но Баяз вече бе отклонил вниманието си към къдравия прислужник, който извади от кошницата чаша за чай и му я подаде. — А! Чай! Нищо не е така страшно с чаша чай в ръка, нали? Някой ще желае ли чаша чай? — Желаещи нямаше. Пиенето на чай се смяташе за изключително антипатриотична проява, предвид гуркулският произход на напитката, почти равносилна на държавна измяна. — Никой?

— Аз бих изпила чаша. — Финри се шмугна ловко пред лорд-губернатора, така принуждавайки го да отстъпи назад. — Идеалната напитка за това време.

Тя ненавиждаше вкуса на чая, но ако това означаваше възможност да поговори с един от най-влиятелните мъже в Съюза, беше готова да изпие цял океан от него.

Баяз я стрелна с добре преценяващия поглед на притежател на заложна къща, помолен да оцени стойността на безвкусно бижу. Баща й се покашля и някак неохотно каза.

— Това е дъщеря ми…

— Финри дан Брок, разбира се. Поздравления по случай скорошната ви женитба.

— Виждам, че сте много добре информиран, лорд Баяз — сподави изненадата си Финри. — Не знаех, че съм достойна за вниманието на човек с вашето положение.

Мид изсумтя одобрително зад гърба й, но тя не му обърна внимание.

— Нищо не е недостойно за вниманието на старателния — отвърна Баяз. — Все пак властта се корени в познанието. Съпругът ви ще да е наистина забележителен човек, така добре да успее да излезе от сянката на семейството си и предателството на короната, което тегне над него.

— Такъв е — отвърна без никакво смущение Финри. — Той по нищо не прилича на баща си.

— Много добре. — Баяз продължаваше да се усмихва, но погледът му беше станал по-корав от камък. — Не бих искал да ви видя да страдате, в случай че бъде обесен.

Настъпи неловко мълчание. Финри хвърли бегъл поглед на полковник Бринт и лорд-губернатор Мид, чудейки се дали някой от двамата няма да се застъпи за Хал като отплата за безкрайните му преданост и старание. Бринт прояви благоприличието поне да изглежда виновно. Физиономията на Мид беше самото задоволство.

— В цялата армия на Негово Величество няма да намерите по-всеотдаен и лоялен офицер от съпруга ми — отвърна накрая Финри.

— Радвам се да го чуя. Лоялността е важно нещо по време на война. Победата обаче е друга работа. — Баяз огледа смръщено офицерите. — Лош ден, господа. От най-лошите.

— Генерал Яленхорм се надцени — обади се, без някой да го е питал и без капка съпричастност, Митерик. Типично в свой стил. — В никакъв случай не е трябвало да допуска такова разтегляне на частите си…

— Генерал Яленхорм действа по мое нареждане — сряза го маршал Крой и Митерик замлъкна, гузен от скастрянето. — Да, всички ние надценихме възможностите си и северняците ни изненадаха…

— Чаят ви. — Чашата чай се озова изневиделица в ръката на Финри и очите й срещнаха тези на прислужника на Баяз. Странни очи, едното синьо, другото зелено. — Убеден съм, че съпругът ви е предан, доблестен и усърден офицер — прошепна й той с едва доловима и ни най-малко сервилна усмивка на уста, сякаш двамата бяха единствените наоколо, които биха оценили току-що казана шега.

Думите му я изненадаха, но преди да успее да реагира, той се оттегли с чайник в ръка и се зае да пълни чашата на Баяз. Финри погледна с погнуса в чашата си, огледа се и когато беше сигурна, че никой не я наблюдава, лисна крадешком съдържанието й върху стената.

— … възможностите ни бяха сериозно ограничени — продължаваше в този момент баща й, — предвид нуждата от светкавично разрешение на конфликта, съгласно заповедта на Висшия съвет…

— Нуждата от светкавично разрешение на конфликта, маршал Крой, е факт, пред който сме изправени всички, и това, че е политически, а не физически императив, не го прави с нищо по-незначителен. — Баяз стисна устни и сръбна от чашата. Всички очи се извърнаха и приковаха в него, а в стаята настана такава тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе. Колко само й се искаше на Финри да притежава подобно умение, да може така да говори, че всяка нейна дума да среща пълното внимание на околните. Усвоеше ли го — край на заядливите и шеговити подхвърляния, край на острите забележки. — Когато зидарят строи стена на склон и когато впоследствие тя се срути, може ли да се оплаква, че видите ли, щяла е да стои с векове, ама ако я беше вдигнал на равен терен? — Той поднесе устни към чашата, сръбна и отново присъстващите затаиха дъх. — По време на война няма равен терен, господа.

Финри изпита почти физическа нужда да се притече на помощ на баща си, едва се сдържаше да не скочи. Все едно под роклята й беше влязла оса и тя просто трябваше да я смачка, на мига. Вместо това прехапа устни и замълча. Да се заяждаш с Мид, е едно, да се заяждаш с Първия магус — съвсем друга работа.

— Не възнамерявам да търся оправдания — отвърна гордо баща й. — Поемам цялата отговорност за провала. Вината за понесените загуби е изцяло моя.

— Готовността ви да понесете цялата вина ви прави огромна чест, но от това няма да има никаква полза. — Баяз въздъхна дълбоко, сякаш поучаваше виновен за някоя пакост внук. — Нека се поучим от грешките си, господа. Да сложим вчерашните провали зад гърба си и да гледаме към утрешните победи.

Всички закимаха, сякаш по-голяма мъдрост не бяха чували през живота си, включително баща й. „Ето на това казвам аз власт“, помисли си Финри.

Не знаеше дали има друг на този свят, когото така силно мразеше и на когото същевременно така много се възхищаваше.

 

 

Военният съвет на Дау се беше събрал в средата на каменния кръг на Героите, около голям, бълващ гореща мараня и съскащ от ситния ръмеж огън. Настроението беше леко напрегнато — нещо средно между сватба и обесване. Отблясъците на пламъците придаваха на лицата на насядалите около огъня дяволски вид, но Гушата беше виждал същите тези мъже да се държат като същински дяволи и без огън по средата. Всички бяха там — Ричи, Десетократния, Скейл и Калдер, Желязната глава, Сцепеното стъпало и още неколцина именити войни. Най-големите имена и най-суровите физиономии в Севера, с изключение на неколцината останали по високите долини и онези, които бяха отишли на другата страна.

Както изглеждаше, Глама Златния беше видял доста от битката през деня. И както изглеждаше, някой беше объркал физиономията му с наковалня. Лявата му буза беше една огромна подутина, устата разцепена, подута, с плъзнали нагоре и настрани синини. Желязната глава го гледаше от другата страна на огъня и се хилеше така самодоволно, сякаш по-красива гледка от счупения му нос не беше виждал. Толкова силна беше омразата им един към друг, че почти се предаваше като зараза на околните.

— Какви ги търсиш тук, старче? — попита Калдер, когато Гушата се намести тромаво до него.

— Проклет да съм, ако знам. Очите ми не ги бива вече. — Той се хвана за колана и се огледа, примижал с очи, сякаш недовиждаше в тъмното. — Тук идваме да серем, нали така?

— Точно тук — прихна Калдер. — Вярно, да си серем един на друг по мутрите. Но ако си свалиш панталоните и стовариш малко гореща вакса по ботушите на Десетократния, няма да те виня.

В този момент Дау се появи от тъмнината иззад стола на Скарлинг с кокал в ръка. Разговорите стихнаха и постепенно замряха. Останаха само тихото пращене на огъня и откъслечните песни на мъжете около огньовете по склона на хълма. Дау оглозга бавно кокала и облиза един по един пръсти, докато оглеждаше лицата около огъня. Мълчеше. Умишлено ги караше да чакат. Да се знае кой е най-голямото копеле на този хълм.

— Е — проговори накрая. — Успешен ден, а?

Думите му бяха посрещнати с мощно дрънчене — удари на дръжки на мечове в щитовете и бронирани ръкавици в стоманени нагръдници. Скейл блъскаше шлема си в бронята на единия си крак. Гушата също се включи. Вдигна меч и го разтресе с дрънчене. Неохотно някак, предвид това, че не беше стигнал навреме на хълма, за да го извади от ножницата. Калдер, както забеляза, беше единственият, който не помръдна от място, просто гледаше намусено, докато глъчката стихне.

— Добра работа! — ухили се зловещо от другата страна на огъня Десетократния.

— Ъхъ, успешен ден — обади се Ричи.

— Щеше да е още по-успешен — каза Желязната глава и изгледа с погнуса Златния, — ако бяхме минали плитчините.

Очите на Златния се облещиха, мускулите по челюстите му заиграха, но той си замълча. Може би говоренето му причиняваше твърде много болка.

— Хората не спират да повтарят как вече не било като едно време. — Дау вдигна меч, ухили се и върхът на езика му се подаде между зъбите. — Но някои неща не се променят, а? — Последва нов изблик на овации и толкова размахана насам-натам стомана, че беше цяло чудо как никой не беше наръган погрешка. — На онези, които казват, че клановете от Севера никога няма да се бият като един… — Той се изплю в огъня. — На онези, които казват, че южняците са прекалено много, за да бъдат победени… — Нова плюнка полетя към пламъците. Той вдигна поглед и очите му грейнаха оранжеви на светлината на огъня. — И на онези, които казват, че не съм аз човекът, който ще го направи…

Оголил зловещо зъби, той заби с рязко движение меча си в жаравата и към дръжката му хвръкнаха фонтани ярки искри.

Надигналият се тропот беше по-силен от този в ковачница и Гушата примижа стреснато.

— Дау! — изкрещя с пълно гърло Десетократния и стовари тежко една изподрана длан върху дръжката на меча си. — Дау Черния!

Останалите моментално се присъединиха и започнаха да блъскат в ритъм по щитове и брони и да скандират името на Дау.

— Черния! Дау! Черния! Дау! — крещеше Желязната глава, отсреща Златния смотолевяше през сцепени устни, Ричи викаше, всички викаха.

Гушата мълчеше. Приемай победите тихо и не бързай да се радваш, защото утре може да се наложи да приемаш поражения, така казваше навремето Руд Три дървета. Насреща, през огъня, Гушата зърна бегло лъскавото око на Тръпката. Той също не скандираше.

Дау бавно и тържествено седна на стола на Скарлинг, точно както правеше преди Бетод, наслаждавайки се на овациите, както гущерът се наслаждава на лъчите на слънцето. Накрая махна царствено с ръка и спря виковете на мъжете около огъня.

— Добре, достатъчно. Така, ние държим най-добрите позиции в долината. Сега те трябва или да отстъпят, или да тръгнат към нас, но вече няма много места, откъдето да го направят. Затова няма нужда много да му мислим. Мисленето и бездруго не се удава на повечето от вас. — Няколко човека се изхилиха. — Така че утре ще искам същото, както и днес: кръв, кости и стомана. — Отново се надигнаха овации. — Ричи.

— Главатар?

Възрастният войн стисна здраво устни и пристъпи в светлината на огъня.

— Искам ти и момчетата ти да удържите Осранг. Предполагам, утре ще ви натиснат здраво.

— Не ги виня — сви рамене Ричи. — Ние бая ги натиснахме днес.

— Не ги оставяй да минат моста, Ричи. Желязна глава.

— Главатар?

— Ти ще наглеждаш плитчините. Искам хора в овощната градина, искам хора на Децата, искам хора, готови да умрат, но по-склонни да се бият и трепят наред. Там е единственото място, откъдето могат да дойдат с много войска накуп, и искам, ако го направят, здравата да ги настъпим.

— Това аз го мога — отвърна Желязната глава и отново се подсмихна подигравателно към Златния. — Мен няма кой да ме спре.

— Къфо ифкаш да кажеш с туфа? — озъби му се Златния.

— За всеки ще има от славата — укроти ги още преди да са се сдърпали, Дау. — Златен, днес ти се би здраво, така че утре ще си отзад. Ще покриваш терена между Ричи и Желязната глава и ще си готов да помагаш, ако някой от тях бъде притиснат повече, отколкото му се нрави.

— Ъхъ.

Златния облиза подутата си устна.

— Скейл?

— Главатар.

— Днес ти завзе Стария мост. Утре искам да го удържиш.

— Дадено.

— Ако се наложи да отстъпиш…

— Няма — прекъсна го на мига Скейл, в резултат от прекалено многото младежка жар в кръвта и твърде малкото мозък в главата.

— … ще е добре да имаш втора защитна редица при онази каменна стена. Как й викаха?

— Стената на Клейл — каза Сцепеното стъпало. — Някакъв луд фермер я е вдигнал.

— Може да се окаже добре за нас, че го е направил — каза Дау. — Пред моста и бездруго няма да можеш да използваш всичките си хора, така че остави част от тях при стената.

— Разбрано.

— Десетократен?

— Готов за слава, главатар!

— На теб оставям да наглеждаш склона на Героите и Пръста на Скарлинг, което значи, че първоначално няма да влизаш в битка. Ако Скейл или Желязната глава имат нужда от помощ, може да им пратиш нещо.

Десетократния хвърли един лукав поглед на Скейл и Калдер през огъня. Всъщност и на Гушата, но той се успокои, че е само защото седеше до тях.

— Ще видя какво мога да им заделя — каза той.

— Аз и Сцепеното стъпало ще сме тук на хълма — наведе се напред на стола на Скарлинг Дау, — зад каменната стена. Смятам утре да командвам отдалече, както правят приятелчетата ни от Съюза. — Около огъня се разнесе дрезгав смях. — Та това е. Някой да има по-добри идеи?

Дау обходи бавно лицата около огъня с усмивка на уста. На Гушата никога преди не му се бе искало да мълчи повече и явно и останалите не горяха от желание да стават за посмешище…

— Аз имам — вдигна ръка Калдер, както винаги готов да се прави на шут.

— Каква изненада — присви очи Дау. — И каква е стратегията ти, принц Калдер.

— Да обърнем гръб на Съюза и да побегнем? — обади се Желязната глава и около огъня се разнесе хихикане.

— Да обърнем гръб на Съюза и да се наведем? — обади се на свой ред Десетократния и мъжете отново се изкискаха.

Калдер замълча и усмихнат, изчака смехът да стихне.

— Мир — каза той.

Гушата притвори очи. Това си беше, като да скочиш на масата насред някой бордей и да призовеш за целомъдрие. Изпита острата нужда да се дръпне настрана от Калдер, сякаш беше залят с масло за горене и държеше факла в ръка. Но кой отстъпва от приятел само защото в момента не е на голяма почит сред останалите? Пък било то и с риска ти самият да пламнеш като факла. И Гушата остана, рамо до рамо с него, мислейки каква играе този път хлапето, защото беше повече от сигурен, че Калдер е намислил нещо. Смайването от чутото накара всички да млъкнат и тишината се проточи достатъчно дълго, за да може един внезапен порив на вятъра да изплющи в наметалата на мъжете и да люшне пламъците на факлите, които хвърлиха зловещи отблясъци по начумерените физиономии край огъня.

— Ах, ти, шибан страхливецо!

Пъпчивото лице на Брод Десетократния беше така изкривено от злоба, че изглеждаше като че ли всеки момент ще се разкъса надве.

— Ти брат ми ли наричаш страхливец? — кресна Скейл и облещи очи. — Ще ти извия шибания пъпчив врат!

— Хей, хей — намеси се Дау. — Ако ще се извиват вратове, тук аз казвам чии. Принц Калдер го бива в приказките. Затова го доведох, нали, да чуем какво има да казва. Та да чуем, Калдер. Защо мир?

— Внимавай, Калдер — промърмори Гушата, като внимаваше да не движи много устни. — Внимавай.

Ако Калдер беше чул предупреждението му, явно беше решил да се изпикае отгоре му.

— Защото войната е загуба на време, пари и живот — каза той.

— Шибан страхливец — кресна отново Десетократния и този път дори Скейл не можа да не се съгласи с него и просто зяпна недоумяващо брат си.

Мъжете изригнаха в ругатни, изблици на отвращение, полетяха плюнки в огъня, а шумът надмина по сила овациите за Дау. Но колкото по-силно крещяха останалите, толкова повече Калдер се усмихваше. Както кравешкият тор подхранва цветята, така той сякаш попиваше омразата им.

— Войната е средство за придобиване на неща — каза той. — Ако не ти носи нищо, какъв смисъл от нея? От колко време сме в това положение, поход след поход?

— Ти, копеле, се прибра у дома — подвикна някой.

— Ъхъ, и точно заради такива приказки — добави Желязната глава.

— Хубаво, от колко време ти си на поход след поход? — Калдер посочи Желязната глава. — Или ти? — посочи той Златния. — Или той? — палецът му се изви към Гушата, който се намръщи още повече от споменаването му наред с първите двама. — Месеци? Години? Поход след поход, по цял ден на коня, страх, нощи на открито, болести и рани. Брулени от вятъра, премръзнали от студ, докато през това време нивите, стадата, работилниците, а и жените ви чакат да се върнете у дома. И всичко това за какво? А? За плячка ли? За слава ли? Ако ми покажете повече от петдесет души от цялата тази армия, които са забогатели от това, ще си изям оная работа.

— Приказки на шибан страхливец! — озъби се Десетократния и се обърна на другата страна. — Не искам да слушам повече!

— Страхливците бягат от всичко. Теб от думите ли те е страх, а, Десетократен? Какъв герой, няма що. — Това накара няколко от мъжете да се разсмеят, а Десетократния се извърна обратно към него и отново се наежи. — Днес спечелихме победа! Всеки тук ще остане в песните! — Калдер плесна дръжката на меча си и той издрънча в ножницата. — Но това е малка победа. — Той кимна на юг, където и без да се обръщат, всички знаеха, че цялата долина е светнала от лагерните огньове на Съюза. — Има още много от тях. Утре ни чака още по-тежка битка, с още повече жертви. Много повече. И ако отново победим, това ще е само за да се озовем на същото това място, само дето с още мъртви за компания. Прав ли съм? — Някои поклатиха глави, но повечето слушаха и явно започваха да се замислят над казаното. — А колкото до онези, които казват, че клановете от Севера не могат да се бият като един, или, че южняците са прекалено много, за да бъдат победени, е, аз казвам, че тепърва ще видим дали това е така, или не. — Калдер изкриви уста и запрати една плюнка в огъня на Дау. — А и всеки може да плюе.

— Мир — изсумтя Десетократния, но след като все пак беше изслушал Калдер. — Всички знаем що за миротворец беше баща ти! Не ни ли вкара точно той във война със Съюза?

Калдер не изглеждаше ни най-малко засегнат от чутото.

— Да, и това го довърши. Може би аз съм се поучил от грешката му. Въпросът ми е, вие дали сте се поучили от нея? — попита той и погледна всеки един поотделно в очите. — Защото, ако питате мен, само глупакът е готов да рискува всичко за нещо, което може да получи, ако просто го поиска.

Настъпи тишина. Всички гледаха сърдито, но и някак гузно. Дау се наведе напред и се подпря на дръжката на опряния в земята меч.

— Е, хубава работа свърши, Калдер, добре ми препика огъня — каза той и около огъня отново се разнесе смях. Вече нямаше замислени лица. — Ами ти, Скейл, и ти ли искаш мир?

Двамата братя се спогледаха, а Гушата се дръпна леко назад, за да не е точно пред погледите им.

— Не — отвърна Скейл. — Аз казвам да се бием.

— Тц-тц. Гледай ти. Май дори собствения си брат не си убедил още. — Мъжете отново се разсмяха, този път с тях и Калдер, макар и с известна горчивина. — И все пак, признавам ти го, Калдер, бива те с думите. Един ден може да дойде време да говорим за мир със Съюза. Тогава със сигурност ще те повикам. — Дау се ухили зловещо. — Но няма да е тази вечер.

— На твоите заповеди — Калдер се поклони превзето, — Защитнико на Севера. Ти си главатар.

— Точно така — изръмжа Дау и мъжете закимаха одобрително. — Точно така — повтори той, но Гушата забеляза доста умислени физиономии, докато мъжете започнаха да се разотиват.

Сигурно за нивите си мислеха или за жените си. Май Калдер не беше толкова луд, колкото изглеждаше. Вярно, северняците обичаха битката, но също така обичаха бирата. И точно както при бирата, в един момент човек не може да носи повече на битки.

 

 

— Днес претърпяхме поражение. Но утре ще е различно. — Тонът на лорд-маршал Крой не допускаше съмнение в думите му. Той просто констатираше факти. — Превъзхождаме ги по численост. И ще ги смажем с тежестта на труповете си. Правото е на наша страна. Радвам се за теб. Аз лично отстрани имам само една огромна синина.

Но изтърканите фрази явно постигнаха ефект при останалите офицери. Така типично за идиотите.

Крой се обърна към картата и посочи плитчините на юг. Същото онова място, където Горст се би сутринта.

— Дивизията на генерал Яленхорм има нужда от малко време за прегрупиране, затова утре няма да влиза в действие. Ще демонстрира присъствие в средата на фронта ни, от другата страна на реката, без да я прекосява. Ще атакуваме по двата фланга. — Той пристъпи решително надясно и посочи пътя от Олесанд за Осранг. — Лорд-губернатор Мид, вие ще нанесете удар отдясно. При изгрев-слънце вашата дивизия ще атакува Осранг. Смазвате съпротивата по палисадата, окупирате южната част на града и се подготвяте за настъпление през моста. Северната част е по-гъсто застроена, а северняците имаха достатъчно време да укрепят позициите си.

Изпитото лице на Мид грейна от радостна възбуда, че най-после ще има възможността да се заеме лично с така омразния враг.

— Ще ги изметем от града, ще ги изколим до крак — каза той.

— Добре. Но внимавайте, горите на изток не са добре обследвани, не знаем какво има там. Генерал Митерик, вие ще атакувате отляво. Целта ви е да превземете Стария мост и да се разгърнете на отсрещната страна на реката.

— О, хората ми ще превземат моста, за това не се тревожете, маршале. Ще завземем моста и ще ги изтикаме чак до проклетия Карлеон…

— Завземането на моста ще е достатъчно.

— Един батальон от Първи кавалерийски полк преминава под ваше командване. — Фелниг изгледа гневно генерала, сякаш намираше идеята за предаване на каквото и да било в ръцете на Митерик за крайно неприемлива. — Те успяха да преминат през тресавището и в момента са на позиция в гората зад левия фланг на врага.

Митерик дори не удостои с поглед началник-щаба на Крой.

— Разполагам с доброволци, които ще водят атаката на моста — обяви той. — Освен това хората ми вече строят салове.

— Както разбирам, течението е силно — изгледа го още по-сърдито Фелниг.

— Но си струва да опитаме, нали? — сопна се Митерик. — Могат цяла сутрин да ни удържат на проклетия мост!

— Добре тогава, но не забравяйте, че тръгваме за победа, не за слава. — Суровият поглед на Крой обходи стаята. — Ще разпратя писмени заповеди до всеки. Въпроси?

— Аз имам един, господине — вдигна ръка полковник Бринт. — Ако е възможно, полковник Горст да се въздържи от геройски изяви, за да може и ние да вземем някакво участие в битката.

Чу се смях, но определено несъразмерен с хумора в думите му, някои от мъжете просто сграбчиха рядката възможност да се посмеят на нещо преди утрешната битка. Всички се извърнаха към Горст, който до момента беше изцяло зает с това, да зяпа Финри, без да дава вид, че го прави, и цялото това внимание го накара да се почувства крайно неудобно. Всички му се усмихваха, някой започна да ръкопляска и в следващия момент всички се присъединиха. Ако трябваше да бъде честен, предпочиташе да му се подиграваха. Така поне и аз щях да мога да се включа.

— Аз просто ще наблюдавам — каза той през стиснати зъби.

— Аз също — обади се Баяз. — А също така, може би ще използвам възможността да проведа един малък експеримент на южния бряг на реката.

— Изцяло на ваше разположение, лорд Баяз — почтително склони глава Крой.

Първия магус плесна длани на бедрата си и се надигна от стола, прислужникът му прошепна нещо в ухото и това подейства като команда на офицерите, които започнаха бързо да се разотиват, нетърпеливи да се върнат при частите си и да се подготвят за утрешното нападение. Гледайте да вземете достатъчно ковчези…

— Чух, че днес си спасил цялата армия.

Горст подскочи с цялата грация на стресната в съня си маймуна и когато се обърна, се озова лице в лице, ужасяващо близо при това, с Финри дан Брок. Новината за женитбата й трябваше да сложи край на чувствата му към нея. Трябваше да са отдавна погребани, наред с всички останали чувства. Но ето че бяха по-силни от всякога. Всеки път когато я погледнеше, сякаш някой стискаше в огромни клещи стомаха му, а колкото по-дълго говореха, толкова повече онзи въртеше клещите. Ако това може да се нарече говорене, естествено.

— Ъ… — смотолеви той. Нагазих в потока и убих седем души. За толкова съм сигурен, но безсъмнено раних още кой знае колко. Накълцах ги на парчета с надеждата, че нашият капризен монарх ще чуе за това и ще сложи край на незаслуженото ми изгнание в царството на живите мъртви. Предпочетох да съм виновен за масово убийство, но да бъда оправдан за некадърност. За подобно нещо хората обикновено биват обесвани, но понякога биват аплодирани. — Извадих късмет, че още съм жив.

Тя приближи още малко и Горст почувства как кръвта нахлува в главата му и му се завива свят.

— Имам чувството, че всички извадихме късмет, че си още жив — каза тя.

А аз имам едно чувство там долу, в панталоните. И ако наистина имах късмет, ръката ти сега щеше да е точно там. Много ли искам? След като спасих цялата армия и така нататък? Аз, ъ… Ужасно съжалявам. Обичам те. Защо съжалявам? Нищо не съм казал. Човек трябва ли да съжалява за мислите си? Може би.

Но Финри не дочака отговор. Горст я проследи с поглед, докато отиваше да говори с баща си. Не я винеше. Ако бях на нейно място, не бих се погледнал, камо ли да слушам пискливото ми блудкаво бръщолевене. И все пак боли. Толкова боли, когато си отива. Той тръгна с тежки стъпки към вратата.

Мамка му, каква жалка картинка съм.

 

 

Калдер се изниза от военния съвет на Дау, преди да се наложи да дава обяснения на Скейл. Тръгна с бърза крачка между огньовете, без да обръща внимание на гневните ругатни, които му подхвърляха мъжете около тях. Мина между два осветени от факли каменни блока, забеляза златния проблясък на бронята на един от крачещите надолу по склона и го догони.

— Златен! Златен, трябва да говоря с теб!

Глама Златния го изгледа през рамо. Сигурно се надяваше да докара едно свирепо изражение, но с тази подутина на бузата имаше вид на притеснен от вкуса на хапката в устата си. Калдер едва потисна напушилия го смях. Но тази размазана физиономия представляваше възможност, която не беше за изпускане.

— К’фо, мифлиш, имам да гофоря аж с теб, Калдер? — озъби се Златния и трима от именитите му войни застанаха зад гърба му, наежени, с потрепващи над дръжките на оръжията пръсти.

— Тихо, наблюдават ни! — Калдер се доближи до Златния, почти се притисна в него, сякаш щеше да му казва нещо много тайно. Знаеше, че това действа, че кара другия да направи същото, независимо колко малко му се иска да говори с него. — Реших, че можем да си помогнем един на друг, след като така и така сме в едно и също положение…

— Шъщото ли? — наежи се Златния и посиненото му лице надвисна застрашително над това на Калдер. Той се дръпна, уж изплашен, притеснен, но вътрешно се чувстваше като рибар, усетил клъвването по влакното на въдицата. Думите бяха неговото оръжие, а разговорът — бойно поле. И на него тези глупаци бяха още по-безполезни, отколкото той на истинско такова. — Как тошно го вишдаш като шъщото, миротфоресо?

— Дау си има любимци, прав ли съм? А ние, останалите, бъхтаме за огризките от масата му.

— Лубимтси?

На Златния му беше доста трудно с тези подпухнали устни и колкото повече заваляше думите, толкова повече се изнервяше и фъфленето се засилваше.

— Днес ти води атаката, а други се мотаеха отзад. Ти изложи живота си на риск и пострада в битка, която е на Дау. И за награда какво? Утре други ще са на почетното място в първата редица, докато ти чакаш отзад. Ще седиш и ще чакаш да те повикат, ако си нужен, това ли заслужаваш? — Калдер отново се доближи до него. — Баща ми ти се възхищаваше. Винаги казваше, че си умен, справедлив мъж, надежден, човек, на когото можеш да разчиташ.

Странно, какъв невероятен успех постигаха най-плоските ласкателства. Особено при хора с безгранична суета. Калдер знаеше това от опит. Доскоро беше един от тях.

— На мен не го е казвал — промърмори Златния.

Нямаше вид на убеден, но му личеше колко много му се искаше да е така.

— А можеше ли? Та той беше крал на Севера. Не можеше да си позволи лукса да казва на хората какво наистина мисли за тях. — И по-добре, помисли си Калдер, защото също като него баща му смяташе Златния за самодоволен, надут празноглавец. — Но аз мога — продължи той, но избра да не го прави. — Няма причина двамата с теб да стоим един срещу друг като врагове. Дау точно това иска, да ни раздели. За да може да си подели властта, славата и златото с такива като Сцепеното стъпало, Десетократния… Желязната глава. — Името накара лицето на Златния да потрепери, сякаш някой заби игла в подутата му буза. Идиот, толкова голяма беше враждата му с Желязната глава, че го заслепяваше, не можеше да види нищо от нея. — Не трябва да оставяме това така — прошепна заговорнически Калдер и дори си позволи да сложи ръка на рамото на Златния. — Заедно, двамата с теб можем да постигнем много…

— Штига! — смотолеви Златния и блъсна ръката на Калдер от рамото си. — На друг ги рашправай лъжите ши!

Той се обърна и тръгна обратно по склона, но Калдер със задоволство забеляза съмнението в погледа му, преди да го направи. Той повече и не искаше. Ако не можеш да подмамиш враговете да ти се доверят, поне можеш да засилиш недоверието им един в друг. Сега търпение, така щеше да каже баща му, ако беше жив, търпение. Калдер се усмихна, докато изпращаше с поглед Златния и хората му. Беше посял семената на недоверието. Сега просто трябваше да изчака времето за прибиране на реколтата. Дано само оцелееше достатъчно дълго, за да вземе косата в ръце.

 

 

Лорд-губернатор Мид хвърли поредния начумерен поглед на Финри, преди да си тръгне и да я остави насаме с баща й. Повече от очевидно бе, че не можеше да понесе мисълта за някой с повече власт от него, още по-малко — жена. Но ако си мислеше, че тя просто ще злослови зад гърба му, явно жестоко я беше подценил.

— Мид е натруфен кретен — едва дочака излизането му Финри. — На бойното поле ще е от толкова полза, колкото долнопробна курва — добави през рамо към баща си, все още загледана във вратата. Замисли се. — Не, всъщност не съм права. Курвата поне ще повдигне морала на момчетата. Мид е такова вдъхновение за хората си, колкото и миризмата на плесен от подгизналите им шинели. Извади страхотен късмет, че го отзова от обсадата на Олесанд, преди да я бе превърнал в истинско фиаско.

Когато се обърна, се изненада да види баща си да седи отпуснато на стола зад бюрото, увесил рамене и стиснал глава в ръце. Не приличаше на себе си, сякаш виждаше друг човек. Съсухрен, уморен, стар.

— Днес изгубих хиляда мъже, Фин. И повече от хиляда ранени.

— Яленхорм ги изгуби.

— Всеки мъж в тази армия е моя отговорност. Аз ги изгубих. Хиляда. На пръв поглед просто число. Но представи си ги строени. Десет, по десет, по десет. Представяш ли си колко са? — Той погледна към ъгъла на стаята и лицето му се изкриви в горчива гримаса, сякаш виждаше там труповете им струпани на камара. — Всеки един нечий баща, съпруг, брат, син. Оставил празнина, която никога няма да успея да запълня, дълг, който никога не ще изкупя. — Баща й вдигна глава и зачервените му очи се втренчиха в нея през пръстите на ръцете му. — Финри, изгубих хиляда мъже.

Тя пристъпи бавно към него.

— Яленхорм ги изгуби.

— Яленхорм е добър човек.

— Това не е достатъчно.

— Все пак е нещо.

— Отстрани го от командване.

— Трябва да покажеш доверие в офицерите си, иначе те никога няма да са достойни за него.

— Възможно ли е това да е толкова тъпо, колкото звучи?

Двамата останаха за момент вторачени един в друг, после баща й махна вяло с ръка.

— Яленхорм е стар приятел на краля, а кралят има твърда позиция по отношение на приятелите си от едно време. Единствено Висшият съвет може да го свали от командване.

Финри далече не беше приключила с онова, което имаше да казва.

— Тогава свали Мид. Човекът е заплаха за всеки мъж в тази армия, че и за немалко извън нея. Оставиш ли го да командва достатъчно дълго, днешното бедствие съвсем скоро ще бъде забравено. Погребано под нови, още по-ужасни.

— И с кого да го заменя — въздъхна тежко баща й.

— Сещам се за идеалния кандидат. Чудесен млад офицер.

— С хубави зъби?

— По случайност освен това с безупречно потекло, енергичен, смел, лоялен и усърден.

— Подобни мъже обикновено имат болезнено амбициозни съпруги.

— Особено този.

— Финри, Финри — разтри уморените си очи баща й. — Вече направих всичко по силите си, за да му осигуря този пост. В случай че си забравила, баща му…

— Хал не е баща му. Някои от нас надминаваме бащите си.

Той се направи, че не чу последното, макар че видимо не му беше леко да го пропусне покрай ушите си.

— Бъди реалист, Фин. Висшият съвет няма доверие в аристокрацията, а неговият род беше начело в нея, само на косъм от короната. Бъди търпелива.

— Хм.

На Финри не й се слушаше нито за реализъм, ни за търпение.

— Ако искаш по-висок пост за съпруга си… — Тя отвори уста да го прекъсне, но той повиши тон, — ще ти трябва покровител с повече власт от мен. Но ако искаш един съвет от мен — знам, че не искаш, но ще ти го дам — откажи се от властта. Аз седя във Висшия съвет, в самото сърце на управлението на Съюза и мога да те уверя, че властта е просто един проклет мираж. Колкото повече се приближаваш до нея, толкова по-далече я виждаш. Толкова много изисквания. Толкова много отговорности и напрежение. Всяко последствие от решенията ти тежи като камък на раменете и… каква изненада, че кралят не взема решения. Никога не съм си представял, че ще чакам с нетърпение да се оттегля, но един ден, когато остана встрани от властта, кой знае, може би тогава ще успея да свърша нещо полезно.

Финри не беше готова да се оттегли.

— Наистина ли трябва да гледаме отстрани и да чакаме Мид да сътвори ново бедствие?

— Да. Наистина. А след това ще трябва да чакаме писмено нареждане от Висшия съвет той да бъде свален от командване, а също инструкции от кого да бъде заменен. И това, естествено, ако първо не свалят мен от командване.

— Че кого могат да сложат на твое място?

— Предполагам генерал Митерик не би отказал назначението.

— Митерик е самовлюбен доносник, с цялата вярност и преданост на кукувица.

— Значи, ще е като у дома си във Висшия съвет.

— Не знам как го търпиш.

— На младини и аз си мислех, че знам всички отговори. Днес мога само да съчувствам на онези, които още страдат от подобни заблуди. — Той я погледна многозначително. — А те не са никак малко.

— Да, освен това, предполагам, от жените се очаква да бездействат отстрани, да се усмихват глуповато и да аплодират идиотите, докато те трупат жертви със стотици.

— В даден момент всички сме принудени да аплодираме идиоти, така е устроен животът. Наистина, нямам полза от омраза към подчинените си. Ако човек е достоен за презрението ми, рано или късно, сам ще се довърши, без намесата ми.

— Добре тогава. — Финри не смяташе да чака толкова дълго, но вече беше очевидно, че за тази вечер повече не можеше да постигне. Баща й имаше достатъчно други грижи на главата си и тя всъщност сега трябваше да се опита да повдигне духа му, а не да го смаже напълно. Погледът й попадна на дъската за квадрати, върху която плочките все още стояха както ги бяха оставили при предишната им игра. — Не си прибрал дъската, виждам?

— Естествено.

— В такъв случай…

Финри беше обмисляла часове наред следващия си ход, още от последната им среща, но се престори, че идеята току-що й е хрумнала. Сви небрежно рамене и премести напред една от плочките.

Баща й я погледна с онзи снизходителен поглед, както правеше преди, когато тя беше още дете.

— Абсолютно сигурна ли си, че ще играеш това?

— Ход като ход, нищо особено — въздъхна тя.

Той посегна към дъската и спря. Ръката му увисна над плочките, докато погледът му зашари по дъската. Усмивката му се стопи. Дръпна бавно ръка и докосна с показалец долната си устна. Усмихна се.

— Ах, ти…

— Ето нещо, да ти отвлича мислите от жертвите.

— За това имам Дау Черния. Да не говорим за Първия магус и колегите му от Висшия съвет. — Той поклати натъжено глава. — Ще останеш ли да пренощуваш тук? Мога да ти намеря…

— Трябва да се връщам при Хал.

— Разбира се. Естествено. — Финри се наведе и го целуна по челото. Той стисна рамото й. — Пази се утре. По-скоро бих изгубил десет хиляди мъже, отколкото теб.

— О, няма да се отървеш така лесно от мен. — Тя тръгна към вратата. — Не мисля да умирам, докато не видя как се измъкваш от този ход!

Когато излезе, дъждът беше спрял и всички офицери се бяха разотишли. Освен един.

Бремър дан Горст явно не беше решил коя поза да избере и появата й го беше сварила в онова неловко положение между гордо изправен и небрежно облегнат на дългата греда, за която бяха вързани конете им.

Неловка или не, позата не беше вече от значение — Финри повече не го намираше за безобиден, както някога, докато разменяха по някоя формалност или шега в слънчевите градини на Агрионт. Единственото, което го издаваше, че днес е бил в битка, беше ожулената му буза, но тя беше чула от капитан Хардрик как е атакувал съвсем сам цял легион северняци и собственоръчно е убил шестима от тях. Когато по-късно чу същата история от полковник Бринт, бройката беше нараснала до десет. А кой знаеше колко бяха мъртвите северняци в историите, които сега си разказваха в лагерите на наборната войска? Докато се изправяше, топката на дръжката на сабята му проблесна в тъмното и Финри с ужас осъзна, че с това същото оръжие само преди часове беше убил хора. Поне няколко души, без значение на чия история щеше да повярва. Това по принцип не би го издигнало в очите й, но се оказа точно обратното, при това значително. От него сега сякаш струяха заплаха и насилие.

— Бремър. Баща ми ли чакаш?

— Помислих си… — изписка той с онзи негов смехотворен гласец, после понижи тон, — че може би ще имаш нужда от придружител.

— О, значи, все пак са останали герои на този свят — усмихна се Финри. — Води тогава.

 

 

Калдер седеше сам в тъмното, на влажната земя, на една дълга плюнка разстояние от отходните ями и слушаше как останалите празнуват победата на Дау Черния. Не искаше да си го признае, но Сеф му липсваше. Липсваше му топлината и сигурността на леглото й. А когато вятърът се усили и донесе миризмата на изпражнения откъм ямите, определено му липсваше уханието й. Но в целия този хаос от лагерни огньове, пиянски песни, пиянско перчене и борби, не се сещаше за друго място, където можеше да свари някого насаме. А измяната иска усамотение.

Калдер чу тежки стъпки по посока на ямите. От човека се виждаше само тъмен силует, с очертани в оранжевата светлина на огньовете контури и една идея по-светло петно вместо лице, но той веднага го позна. Малцина бяха мъжете, макар и тук, с такова едро телосложение. Изправи се, раздвижи схванатите си крака и сбърчил нос, застана до новодошлия на края на една от ямите. Дупки, пълни с лайна, и дупки, пълни с трупове. Само това според него оставяше след себе си войната.

— Керм Желязната глава — каза тихо той. — Какво съвпадение.

— Гледай ти, гледай ти — чу до себе си Калдер, после хъркащия звук на храчка в гърлото на онзи и накрая звучно плюене. — Принц Калдер, каква чест. Мислех, че си в лагера на брат ти, на западния край.

— Така е.

— Моите отходни ями миришат по-приятно от неговите, значи, а?

— Не бих казал.

— В такъв случай, дошъл си да си мерим пишките може би? Да знаеш, не е важно колко много имаш там долу, а какво правиш с него.

— Същото може да се каже и за силата.

— Или за коварството.

Последва мълчание. Калдер не обичаше мълчаливите. Нафуканият, като Глама Златния, злобният, като Брод Десетократния, дори дивакът, като Дау Черния, ти дават нещо, за което да се хванеш, нещо, върху което да работиш. Мълчаливият, като Керм Желязната глава, не ти дава нищо. Особено в тази тъмница, където не можеш дори по лицето му да четеш.

— Имам нужда от помощ — каза накрая Калдер.

— Мисли си за течаща вода.

— Не за това.

— За какво тогава?

— Чух приказки, че Дау ме иска мъртъв.

— Чул си повече от мен. Но дори да е вярно, какво ме интересува. Не може всички да те обичаме толкова, колкото ти самият, Калдер.

— Съвсем скоро и ти ще се нуждаеш от съюзник и много добре го знаеш.

— Така ли?

— Хм, глупаците не стигат дотам, където си ти, Желязна глава. Ако питаш мен, Дау не те тачи кой знае колко повече от мен.

— Не ме тачи, а? И затова ли ме сложи на почетното място в битката утре? В средата и най-отпред, момче!

Калдер имаше неприятното усещане, че долавя насмешка в тона на Желязната глава, но това все пак беше възможност и не можеше да си позволи да я изпусне.

— Почетно място? — атакува на мига той с най-ехидното хихикане, на което беше способен. — От Дау Черния? Той се обърна срещу човека, пощадил живота му, и открадна огърлицата на баща ми. Почетно място ли? Направи това, което всеки би направил с човека, от когото се бои най-много. Постави те там, където да отнесеш цялата ярост на врага. Баща ми винаги казваше, че няма по-голям боец от теб в целия Север, и Дау много добре го знае. Знае, че ти никога няма да отстъпиш. Сложи те на място, където собствената ти сила ще те довърши. А кой печели от това? Кой утре ще стои отзад, без да влиза в битка? Десетократния и Златния. — Калдер се надяваше последното име да подейства, но Желязната глава дори не помръдна. — Те двамата ще стоят и гледат отстрани, докато ти, брат ми и бащата на жена ми ще изнесете на рамене цялата битка. Надявам се честта, която ти оказва Дау, да спре нож в гърба, когато дойде време.

— Най-после — изпъшка до него Желязната глава.

— Какво най-после?

— Това. — Калдер чу плискането на пикня в ямата отпред. — Знаеш ли, Калдер, ти сам го каза.

— Какво казах?

— Глупаците не стигат дотам, където съм аз. Много съм далече от мисълта, че Дау Черния ме иска мъртъв, нито пък теб. Но да кажем, че е така, каква помощ можеш да ми предложиш? Похвалите на баща ти ли? Те изгубиха почти целия си смисъл, когато той загуби във Височините, а останалото — когато Кървавия девет му размаза главата пред стените на Карлеон. Опа. — Калдер усети шуртенето по ботушите си. — Ще прощаваш. Май не всички сме така умели с пишките като теб. Колкото и да съм трогнат от предложението ти, мисля засега да остана с Дау.

— Дау Черния няма друго освен тази война и страха на хората от него. Когато умре, нищо от това няма да остане.

Желязната глава замълча, а Калдер се замисли дали не беше отишъл прекалено далече.

— Хм. — Разнесе се подрънкване, докато Желязната глава закопчаваше колана си. — Ми убий го. Но дотогава намери други уши за лъжите си. А също и друга яма, не искаш да се удавиш точно в тази, повярвай ми.

Калдер усети едно здраво пляскане по гърба и размаха ръце, за да запази равновесие на ръба на ямата. Когато най-после се закрепи, Желязната глава си беше тръгнал.

Калдер остана за момент. Ако думите му бяха семена, не знаеше от този разговор каква реколта да чака. Но не всичко беше напразно. Сега поне знаеше, че Керм Желязната глава е доста по-проницателен, отколкото изглеждаше. А дори само това си заслужаваше пикнята по ботушите.

— Един ден аз ще седна на стола на Скарлинг — прошепна в тъмното Калдер. — И ще те накарам да ми ядеш лайната, а ти ще ми казваш как нищо по-вкусно не си ял през живота си.

Това повдигна леко настроението му.

Той изтръска, колкото можа, един по един ботушите си и тръгна.