Бернар Вербер
Върховната тайна (9)

9.

През април времето в Кан е хубаво.

Градът се възползва от кратката едноседмична почивка между фестивала на хазарта и филмовия фестивал.

Един вдигащ шум и пушилка мотор с кош лети по булевард „Кроазет“ и оставя зад себе си луксозните хотели, донесли слава на града: „Мартинес“, „Мажестик“, „Карлтън“, „Екселсиор“, „Хилтън“. Младо момиче с червено палто, с лице почти изцяло скрито от авиаторски очила и с кръгла кожена каска на главата язди желязната машина. В коша е седнал едър мъж, натъкмен по същия начин, с тази разлика, че палтото му е черно.

Моторът спира пред хотел „Екселсиор“. Пътниците дълго се отупват от прахта, събличат пътните си одеяния и се насочват към рецепцията. Настаняват се в най-скъпия апартамент с изглед към морето.

Напук на шефката Тенардие.

Движат се досущ като двойка престолонаследници. Без да разменят нито дума стигат до апартамента; пиколото отваря щорите и разкрива прекрасна гледка към морето, плажа и булевард „Кроазет“. Пред очите им водата искри като поръсена със звезди.

Няколко смелчаци вече плуват в още хладните води на Средиземно море.

Люкрес Немрод поръчва два коктейла с плодове.

— Не вярвам във вашата версия за убийство. Щастлива съм да проведа това разследване за вестника, но искрено се надявам да ви докажа, че грешите. Убийство не е имало. Доктор Самюел Финшер всъщност наистина е „умрял от любов“.

Долу се носи оглушителен шум от клаксони.

— Продължавам да съм убеден, че мотивацията е ключът към този случай — твърди Изидор Каценберг, пропускайки нейната забележка. — След последната ни среща проведох собствено малко разследване относно мотивациите и поразпитах няколко души. На всички зададох един-единствен въпрос: „Какво ви подтиква към действие?“ Като правило първата мотивация е: „да премахна страданието“.

Нова поява на пиколото с две чаши, украсени с мъничко чадърче, захаросана черешка и резен ананас.

Люкрес отпива от кехлибарената течност и се старае да не мисли за мъдреца си, който продължава да я безпокои.

— Ами вас, Изидор, какво ви подтиква към действие?

— В настоящия момент желанието да разгадая загадката, много добре знаете, Люкрес.

Тя загризва нокътя си.

— Започвам да ви опознавам. Съществува и друга причина.

Мишлето е хитро.

Той не се обръща и продължава да стои с поглед, зареян към хоризонта.

— Вярно е. Имам втора мотивация и тя е по-лична.

Тя глътва захаросаната черешка.

— Хм… Струва ми се, че понякога паметта ми изневерява. Например когато започна някое изречение и ме прекъснат, често пъти губя нишката и напълно забравям какво съм казал. Също така започвам да се затруднявам в запаметяването на цифрови кодове, без значение дали това е кодът за отваряне на външната врата на жилищния ми блок или този на кредитната ми карта… Това ме притеснява. Вече се плаша, струва ми се, че мозъкът ми е престанал да действа както трябва.

Младата жена се облакътява на прозореца, загледана в морето насреща.

Слонът губи паметта си.

— Може би сте преуморен. Освен това, в наши дни има толкова много кодове за помнене… Има ги вече и в автомобилите, в асансьорите, в компютрите.

— Подложих се на преглед в болницата „Питие-Салпетриер“ в Париж. Не откриха нищо. Надявам се, докато разследваме този случай, да разбера по-добре собствения си мозък. Баба ми по бащина линия страдаше от Алцхаймер. Накрая дори не ме познаваше. Поздравяваше ме и питаше: „Добър ден, господине, вие кой сте?“ А на дядо казваше: „Вие не сте съпругът ми. Той е много по-млад и по-красив от вас.“ Това ужасно го разстройваше. А самата тя след поредната криза много страдаше, осъзнавайки какво се случва с нея. Само като си помисля за това, се ужасявам.

В далечината жълтото слънце става портокалено. В небето преминават сребристи облаци. Двамата журналисти дълго съзерцават хоризонта, щастливи, че са в Кан по това време, докато парижани продължават да тънат в сивотата на столичния град.

Миг на тишина и на отмора.

Люкрес си казва, че хората непрекъснато мислят, което означава загуба на хиляди информации. От мислите им научаваме единствено това, което пожелаят да изразят.

Изведнъж Изидор се стряска и поглежда часовника си.

— Бързо, време е за новините!

— Какво толкова спешно има? — недоумява Люкрес.

— Трябва да знам какво се случва по света.

Заглавията вече са минали и сега е ред на подробностите от различните теми.

„Стачка на гимназиалните учители. Искат увеличение на заплатите.“

На катодния екран преминават кадри от демонстрацията.

— Ето на тези мотивацията е винаги една и съща — разсмива се Люкрес.

— Грешите. Всъщност те не искат пари, а уважение. Преди да бъдеш учител означаваше да си важен човек, докато сега те трябва не само да застанат пред учениците, които не ги уважават, а и на всичкото отгоре министерството иска от тях да водят неблагодарна битка — да заместят отсъстващите родители. Представят ги като жадни за ваканции и за привилегии, а те чисто и просто искат само малко повечко признание. Вярвайте ми, ако можеха, щяха да напишат на транспарантите: „Повече уважение“, а не „Повече пари“. В действителност истинските мотивации на хората невинаги са тези, които излагат на показ.

Коментаторът продължава да изброява:

„В Колумбия, в незаконна лаборатория, финансирана от картелите, е синтезиран нов вид наркотик, способен да доведе до пристрастяване още с първата употреба. Продуктът, много търсен във Флорида, се разпространява на студентски събирания — предлагат го с коктейла от червено вино и плодове. Известно е, че потиска свободната воля на потребителите. Съобщава се за нарастване на броя на жалбите за изнасилване. В Афганистан правителственият съвет на талибаните взе решение да се забрани на жените да посещават училище и да бъдат лекувани в болниците. Забранява им се даже да излизат без чадър, както и да говорят с мъже. Тълпата е убила с камъни жена, която носела светли обувки.“

Люкрес забелязва силното вълнение на Изидор.

— Защо е нужно всяка вечер в осем да гледате тези ужаси?

Изидор не отговаря.

— Какво не е наред, Изидор?

— Прекалено съм чувствителен.

Тя изключва телевизора.

Той отново го включва с жест на раздразнение.

— Така е прекалено лесно. Ще имам чувството, че съм подлец. Истината е, че няма да намеря покой, докато по света се извършва макар и едно-единствено дивашко деяние. Отказвам да се преструвам на щраус.

Тя му шепне на ухото:

— Дойдохме тук, за да водим точно определено криминално разследване.

— Именно това ме кара да се замисля. Разследваме смъртта на един човек, докато всеки ден хиляди други биват убивани при още по-гадни обстоятелства — подчертава той.

— Ако не разследваме този, то тогава към онези хиляди ще се добави още един. И тъкмо защото може би всеки си казва, че така или иначе нещата няма да се променят, броят на убийствата продължава да расте и фактически никой не разследва нито едно от тях.

Убеден от аргумента, Изидор се съгласява да загаси телевизора и затваря очи.

— Питахте ме каква е моята мотивация. Най-общо казано — страхът. Действам, за да изчезне страхът. От дете изпитвам страх от всичко. Никога не съм се чувствал спокоен и вероятно заради това мозъкът ми работи толкова интензивно. За да ме предпази от опасностите — въображаеми или реални, близки или далечни. На моменти ми се струва, че в този свят има само бяс, неправда, насилие и смърт.

— От какво се страхувате?

— От всичко. Страхувам се от диващината, страхувам се от мръсотията, страхувам се от злите кучета, страхувам се от ловците, страхувам се от жените, страхувам се от полицаите и от военните, страхувам се от болестите, страхувам се да не изгубя паметта си, страхувам се от старостта, страхувам се от смъртта, понякога дори се страхувам от самия себе си.

Точно в този момент го стряска някакъв шум. Затръшва се врата. Появява се чистачката и носи шоколадови бонбони — пияни вишни. Вкуснотия, предлагана преди сън. Жената се извинява и бърза да си тръгне, като силно блъсва вратата.

Люкрес Немрод изважда бележник и записва:

„Първа мотивация: премахване на болката. Втора мотивация: премахване на страха.“