Бернар Вербер
Върховната тайна (84)

84.

Притисната от телата на нападателите си, Люкрес Немрод не може да помръдне. Държат я за ръцете и за краката.

— Робер, пусни ме, ще ти дам цигари — вика тя.

Робер обмисля предложението.

— Цели стекове. Без филтър! — настоява младата журналистка.

— Знам, че е вредно за здравето — рецитира пациентът. — Последния път ме наругаха заради теб. Ако не ми беше дала цигари, нямаше да ме ругаят. Мразя да ме ругаят.

— Извинявай, Робер.

Той удря яростно по стената.

— Пукната пара не струват извиненията ти! Пак искаш да ме изкушиш с цигари! Дяволица!

Той върти очи и диша тежко.

— Мислех, че ще ти е приятно.

— Разбира се, че ще ми е приятно. Ужасно ще ми е приятно. Цигарите ме преследват. Сънувам ги нощем, а през деня се правя, че пуша и издишвам огромни кълба дим… Само че…

Той се успокоява и притихва.

— Само че това е нищо в сравнение с желанието ми да ме посветят във Върховната тайна!

По тона, с който произнася думата, човек би си казал, че става въпрос за върховна благодат. Другите също притихват, като че самото й изговаряне им носи успокоение.

— Върховната тайна?

— Това ни дава Никой.

— Кой е този Никой?

Разнася се ропот на недоволство.

— Тя не знае кой е Никой! — повтарят някои от тях.

— Но виж, теб те знаем коя си. Ти си една мръсна шпионка! Дойде тук, за да пишеш лоши работи за болницата и да я затворят. Вие, журналистите, всички до един сте еднакви! Ако видите нещо красиво и чисто, бързате да се изплюете върху него.

Люкрес започва да се притеснява.

— Не. Аз съм на ваша страна.

— Никой ни съобщи, че си се вмъкнала тук. Лично на мен ми направи забележка, че съм те пуснал да влезеш. Затова ще ти направим нещо, което ще те излекува от всякакви желания да ни досаждаш. Съгласни ли сте?

Всички луди одобряват. Някои издават странно грухтене. На други лицата са изкривени от тикове.

Робер деликатно хваща брадичката на младата жена като за преглед. Тя го фиксира с големите си изумруденозелени очи. Обикновено, когато гледа по този начин мъжете, сигурна в красотата си, те губят увереността си.

— Люсиен ще се позанимае с теб!

Люкрес има лошо предчувствие.

— Люсиен! Люсиен! — повтарят останалите.

— Помощ!

— Викай, колкото си щеш — отвръща Робер. — Тук няма кой да дойде, освен да се съберат още хора, за да се позабавляват с теб.

— Люсиен! Люсиен! — скандират болните.

Люсиен е едър мъжага с малка глава, покрита с рядка косица, и крива усмивка, която го обезобразява. Доближава се, криейки нещо зад гърба си. С лявата си ръка хваща журналистката за глезена. Тя се опитва да се откопчи, но другите луди я държат здраво.

Тя ги наблюдава с огромните си зелени уплашени очи. Какво крие зад гърба си? Нож? Клещи? Сигурно е някой садист! В този момент Люсиен показва какво държи в ръка — кокоше перо.

Ох, добре, че е само това…

Тя е успокоена, но оня прави странна гримаса.

— Обичате ли да ви гъделичкат, госпожице? Моята страст е гъделичкането.

Доближава перото до ходилата на Люкрес.

Лекичко докосва с върха му тази деликатна част от тялото й. Нежната кожа на ходилото на младата жена е покрита с две хиляди точки, чувствителни на топлина, с пет хиляди сензорни точки и трийсет нервни нишки, чувствителни на болка. При натискане и при продължителен допир се задействат телцата на Пачини, разположени в подкожните тъкани. Дразнението се придвижва нагоре по крака, ускорява се от правата на бедрения нерв, стига до гръбначния стълб, прониква в гръбначния мозък и оттам — в рептилоидния мозък, който управлява усещанията. Тук свръхвъзбудените неврони започват да отделят ендорфини.

Люкрес усеща как я напушва неудържим смях. В някои зони в мозъка й сякаш става късо съединение. Неспособна да се сдържа повече, тя избухва в смях и едва успява да изрече:

— Не, не това! Нямате право.

Но Люсиен се старае да доведе гъделичкането до съвършенство. Тя не е в състояние да предвиди всеки негов следващ жест. По нежните й стъпала пърхат странни усещания. И тя се смее ли, смее.

Нивото на ендорфини в кръвта й е високо, но след като спада, се получава обратният ефект.

След удоволствието идва болката. Ендорфините се заменят от субстанция Р и от брадикинин — хормон, преносител на усещането за болка. Същевременно, за да задържи ефекта на този хормон, мозъкът й произвежда невротензин.

Тя не подозира за действието на тази вътрешна алхимия, но неконтролируемите й движения стават все по-резки, устата й се мъчи да улови повече въздух и между две кискания избухва в сълзи, с лице, изкривено от болезнена гримаса.

Непоносимо е. Пожелава си да изпита истинска ясна и силна болка вместо тази неописуема смесица от усещания.

Ами ако Финшер е умрял по този начин? От гъдел? Каква ужасна смърт!

Опитва се да се изтръгне от силната хватка на лудите, които стискат още по-немилостиво.

Стига вече, не издържам!

Болните наоколо се смеят, но по доста странен начин. Да гледат тялото на тази сладка млада жена в плен на най-перверзния от тях им дава усещането за реванш над света на „нормалните“, който ги е отритнал.

— Ще я побъркаме — провиква се един дребосък с лукав поглед.

Робер изглежда най-спокоен. Тя долавя това с кортекса си, но сега пък рептилоидният й мозък е вече напълно изваден от строя и е прехвърлил пожара, подпален от невромедиаторите, на лимбичната система.

Гърлото й гори, от очите й текат водопади от сълзи.

Трябва да овладея мозъка си. Няма да се проваля заради някакъв гъдел!

Но и мисълта й е затруднена. Някаква част от кортекса й е готова да се подчини на нуждата от безкраен смях.

В края на краищата, да умреш от смях е хубава смърт.

Люкрес се опитва да се отскубне и бясно се мята в ръцете на лудите.

Друга част от кортекса решава, че е необходимо спешно да намери място за отстъпление на мисълта й. Място, което да не е в плен на гъдела.

Да намеря начин да се измъкна оттук, светва надпис с едри букви на таблото на тази Главна квартира.

Да се сетя за нещо тъжно.

Кристиан Тенардие.

В тилното зрително поле изниква високомерната и самодоволна физиономия.

Най-сетне престава да се кикоти.

Притеснен от това, че е изгубил властта си над нея, Люсиен хваща другия й крак.

Люкрес не помръдва.

Болните се отдръпват, учудени да видят как някой подчинява разума си. Да запазиш разсъдъка си в такъв момент е нещо, което дълбоко ги впечатлява. Люкрес използва момента, за да се откопчи, разблъсквайки изненаданите и колебаещите се.

Но ето че Робер натиска звънеца на алармата.