Бернар Вербер
Върховната тайна (107)

107.

Санкт Петербург, осем часът сутринта. Във въздуха на летището, където се приземи Аерофлотският ИЛ, се рееха дребни снежинки.

В салона един плакат, написан на английски, приканваше пътниците да подкрепят компанията — горда, че е последната, която позволява тютюнопушенето на борда на самолетите си напук на препоръките на властите по света.

От доста време насам доктор Финшер бе спрял цигарите и тази либералност никак не му се нравеше. Всичко наоколо бе обвито в задушлив облак.

Защо трябва щастието на едни задължително да преминава през нещастието на други…

Самолетът бавно се плъзна по пистата, за да стигне до терминала.

На летището не го посрещна никой. Самюел взе такси — една голяма зелена „Лада“, чийто шофьор носеше плетен вълнен пуловер на цветя. Мъжът на всяка цена държеше да му продаде най-различни неща от богатия си асортимент — от кутии хайвер през стекове американски цигари до цели пачки рубли, които обменяше много изгодно.

Докато пътуваше в колата, Самюел Финшер проучи бележките, които му бе предан Мартен. Трепанацията, която позволяваше да се стигне до Върховната тайна, се прилагаше в Центъра за изследване на мозъка от декември 1998 г. Руското здравно министерство съобщаваше, че през 1999 г. в Центъра са били лекувани сто и двайсет пациенти-наркомани.

Таксито спря и след като подложи клиента си на продължителен оглед в огледалото за обратно виждане, шофьорът обяви някаква цифра в долари.

Центърът за изследване на мозъка в Санкт Петербург се помещаваше в стара сграда, строена по Сталиново време, в която бяха лекували своенравни политически затворници. Високата входна врата бе ръждясала, но снегът прикриваше жълтеникавите петна, Финшер пристъпи в голямото преддверие и се представи на рецепцията.

Няколко санитари гледаха телевизия в залата за отдих и се смееха на нещо. Най-сетне му представиха руската му колежка, доктор Черненко.

След като размениха обичайните любезности, тя постави палеца си под окото му и повдигна ръкавите на ризата му, за да му огледа по-обстойно ръцете. Изрази учудването си на доста нескопосен френски, като особено зле се справяше с „р“-то.

— Но вие не сте наркоман! Защо толкова настоявате да ровя из мозъка ви?

Френският невропсихиатър обясни, че целта му била не да се унищожи зоната, а тъкмо обратното — да се стимулира. Изложи й подробно плана си и тя се съгласи да вземе участие в него, като постави няколко условия.

Самюел Финшер бе хоспитализиран като най-обикновен пациент. Дадоха му стая, масичка и зелена пижама с инициалите на болницата.

Щом се настани, Финшер се разговори с някои от пациентите. Повечето бяха младежи, открили лъжовния рай в студентските общежития или в казармите на Червената армия. Най-много за стотина рубли човек можеше да се снабди с долнокачествен хероин, контрабанден внос от Таджикистан, Афганистан или Чечения.

Новият начин да се води война — чрез отравяне на кръвта на децата.

Повечето се бяха подлагали вече на лечение, но безрезултатно. Човек не се отказва лесно от хероина.

Мнозина бяха правили нееднократно опити за самоубийство, преди родителите им да попаднат на вестници с реклами на Центъра за изследване ма мозъци в Санкт Петербург. За десет хиляди долара тук предлагаха операция, която бе последната им възможност.

Следователно болните тук бяха от заможни семейства. Бездействаха, играеха на карти, гледаха телевизия в общата зала, мотаеха се по коридорите. До един бяха с бръснати глави, опасани с окървавени ленти. Някои излагаха на показ белезите си заедно с татуировките си — свидетелство за бурни наркомански преживелици. Ръцете им бяха надупчени от спринцовките.

В съдбовния ден един санитар обръсна черепа на Самюел Финшер и го облече в бяла престилка. С помощта на ядрено-магнитния резонанс — единствения що-годе съвременен метод, използван в болницата, доктор Черненко разгледа картата на мозъка на французина.

Никакви рани, никакви тумори. Всичко изглеждаше наред.

Заведоха го в операционната.

Финшер легна на операционната маса.

Млада сестра с лице, скрито от платнената маска, над която се виждаха само големите й сиви очи, уви над главата му един чаршаф, който зашила с нещо като щипки за пране, придавайки му формата на огромно венчелистче. После разгъна и един параван, за да не вижда операцията.

Асистентите му нахлупиха метална каска, специално създадена за този вид операция и напомняща инструмент за средновековни мъчения. Доктор Черненко я прикрепи плътно към черепа, затягайки подвижните метални болтове.

— Това се прави, за да знаем точно къде да оперираме — обясни тя.

Съобщи на колегата си, че няма да го подлага на обща анестезия, защото искала да разбере какво чувства по време на операцията.

— Ще ви молим от време на време да казвате или да правите нещо, за да проверим дали сте буден.

Той потръпна, когато тя вдигна електрическия циркуляр. Беше очевидно, че в сравнение с европейските и американските, руските болници разполагаха с много по-малко съвременно оборудване. Същото важеше и за течния азот — тя използваше помпа за автомобилни гуми, която задвижваше крачно.

Нямат пари за хирургическа електропомпа!

Застанала зад него, доктор Черненко го помоли да започне обратно броене от двайсет до нула. Той почувства как прекарват по главата му навлажнен памук. Усещане за студено, вероятно породено от обезболяващото или дезинфекциращото средство, с което бе намазан памукът. Той започна да брои.

— Двайсет, деветнайсет.

Последва втори мокър памук. Чу как се задейства трионът и преглътна насъбралата се слюнка.

— Осем… найсет, седем… найсет.

Заради науката. Заради мозъка. След като Мартен понесе да го оперират, и аз на свой ред мога да се подложа на едно изпитание.

— Шестнайсет, петнайсет.

В мига, в който трионът докосна кожата на темето, се включиха кожните рецептори. Усещането беше за нещо остро и режещо.

— Няма да боли — успокои го хирургът.

Да бе, вярвам ти! Всички казваме така. Вече ме боли.

Направи гримаса, не можа да се сдържи и изпъшка: „Ох!“

Доктор Черненко спря.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не, продължавайте. Четиринайсет, тринайсет.

Заради науката.

Стисна челюстите си по-силно. Кожата му бе безчувствена, но усещаше по черепа си някакво механично дърпане. Също както когато му вадеха мъдреца. Местната упойка действаше, но натискът върху костта се разпространяваше по цялото му тяло.

Да мисли за друго. Сестрата. Сивите й очи.

Сега главата му трепереше.

Наистина боли. Да мисли за нещо друго. Да мисли за сестрата.

Долавяйки, че се нуждае от нея, тя хвана ръката му.

Ръката и е хладна. Но не успявам да забравя какво става там горе. ОТВАРЯТ ЧЕРЕПА МИ, МОЖЕ БИ В МОМЕНТА ПРАВЯ ОГРОМНА ГЛУПОСТ. Аз, който се бях зарекъл никога да не лягам под ножа, освен ако не е крайно наложително. В момента не е наложително. И наистина боли много.

Две ръце в ръкавици преместиха главата му върху възглавничката, сякаш не можеха да определят точния ъгъл на рязане.

Колко са несръчни.

Сестрата се наведе и той забеляза едрия й бюст, който се виждаше през отворената престилка. Погледът му се плъзна зад плата и проникна до бялата дантела, която поддържаше нежната плът. Трионът отново заскърца. Звукът напомняше зъболекарско борче.

Болка. Да мисли за друго. Гърдите на сестрата. Любовта и хуморът са две силни обезболяващи. Да си разкаже някои виц. Историята на един луд, който… който кара да му пробият дупка в главата, за да проветри мислите си.

Сестрата със сивите очи почувства погледа, втренчен под шията й, и инстинктивно прихлупи престилката, но не я закопча.

Да продължава да брои.

— Дванайсет, единайсет.

Сестрата хвърли поглед над чаршафа и гледката я накара да направи гримаса.

Другото болезнено усещане бе миризмата на изгоряла кост от триенето на стоманения прегрят нож.

Миризмата на отворената ми глава.

После забеляза нещо като облак прах и си каза, че това е талашът от черепната му кутия. Видя и как долу падат памучни тампони, напоени с кръв.

— Десет, девет, осем.

Миризмата от костния прах ставаше нетърпима. Сестрата престана да се усмихва, толкова бе шокирана от гледката.

Сигурно е отскоро в отделението.

Без съмнение, назначили са я заради хубостта й. Една малка руска „екстра“, за да забравите допотопното оборудване. Може да са я излъчили с конкурс „Мис мокра фланелка“. Оставаше само да пуснат някое изпълнение на балалайка. Сивите очи. Помпата за автомобилни гуми. Напоените памуци. Мис „дълбоко деколте“. И усещането, че разрязват ума ви.

Сестрата се повдигна на пръсти и той огледа още по-добре гърдите й през отворената престилка. Знаеше, че мисълта за някоя красива жена стимулира отделянето на ендорфини и в някои случаи отлично изпълнява ролята на аналгетик. На престилката й бе избродирано на кирилица едно име, което би следвало да се чете „Олга“.

Ще видиш мозъка ми. Олга. Наистина, най-интимната част от мен, която досега не съм показвал на никоя жена. Това е мъжки стриптийз и мога да те уверя, че никой Чипъндейл^[1] не би се осмелил да стигне толкова далеч…

— Седем-шест-пет-четири-три-две-едно-нула — изреди той скоростно.

Парещото усещане бе заменено от усещане за свежест.

Готово, край на работата с триона.

Червените памуци падаха като пурпурен сняг. И отново онова дърпане по черепа. Сигурно поставяха зъбчатите екартьори.

Красива си, Олга. Какво ще правиш довечера, след операцията? Нямаш нищо против онзи с обръснатия череп и с малката бяла превръзка, нали?

Искаше му се да се шегува, за да потисне желанието си да крещи. Сякаш неволно доктор Черненко постави парче от отрязания череп в едно легенче от неръждаема стомана току пред очите му. Това трая само секунда, докато сестрата осъзнае грешката и „го“ премести другаде. Но той бе видял и видяното го порази — парчето представляваше вдлъбнат четириъгълник, пет сантиметра дълъг и три широк, бежов отгоре и бял отдолу, напомнящ каре от бонфиле, набраздено отвътре с червени жилки.

Сестрата се усмихна под маската, което се изрази в присвиване на очите. Сетне се върна, за да наблюдава, неспособна да отклони поглед от това, което се разиграваше на операционната маса.

Черепната му кутия бе отворена и някакви непознати хора, скрити зад хирургически маски, стояха наведени над нея. Какво ли виждаха?