Бернар Вербер
Върховната тайна (108)

108.

Мозък с каперси, с лук и подправен със специален ароматизиран оцет. Келнерът носи поръчката на сребърен поднос. Изидор не откъсва очи от парчето лъскава розова плът и отвратен, отмества чинията.

— Това е овчи мозък. Сметнах за уместно да го поръчам — казва Жером Бержерак. — За да се върнем на темата, нали така?

— Аз си падам малко вегетарианец — оправдава се Изидор.

— На мен пък ми навява прекалено много спомени — обажда се Умберто, който също се отказва от ястието.

Единствено Люкрес си похапва с удоволствие.

— Съжалявам, но всички тези емоции ми отвориха апетита. Умирам от глад.

Отрязва солидно парче и дъвче с охота. Жером Бержерак налива в кристалните чаши затоплено до стайна температура вино „Мутон-Ротшилд“, реколта 1989 г.

— Хайде, Умберто, разкажете ни всичко.

Умберто върти чашата и преценява с поглед на експерт цвета на виното.

— Познавач сте, нали? — осведомява се Жером Бержерак, поглаждайки десния си мустак.

— Не, бях пияница.

Люкрес ги връща на темата.

— Е, хайде, какво се случи?

Умберто се решава да заговори.

— Както вече знаете, след инцидента с майка ми напуснах болницата. После пропаднах, станах бездомник и впоследствие бях нает от Финшер да карам морското такси. Една вечер, докато го чаках да приключи работа, за да го върна в Кан, той се забави ужасно дълго. Казах си, че е потънал в експериментите си и не е забелязал кое време е станало. Затова реших да отида да го потърся.

Умберто си придава загадъчен вид.

— Нямаше го в кабинета му. Нямаше го и в лабораторията. Аз обаче се задържах там, защото забелязах, че бяха направени разни промени. Имаше клетки с мишки с надписани на тях имена: Юнг, Павлов, Адлер, Бернхайм, Шарко, Куе, Бабински, и т.н. От главичките на всички опитни животинчета стърчеше по една малка антена. Доближих ръката си до тях и по поведението им разбрах, че не са нормални. Бяха ужасно нервни. Държаха се като наркомани. Страхотно жизнени и същевременно прекалено параноични. Като че ли възприемаха нещата по-ясно и много по-бързо от обикновените мишки. За да се убедя, взех една от тях и я пъхнах в един лабиринт, който автоматично променя всеки път посоката на движение. Обикновено те се справят успешно с теста за няколко минути, но този път на мишката й бяха нужни едва десетина секунди, за да се добере до центъра, където започна трескаво да натиска едно лостче. Естествено, бях ужасно заинтригуван. Точно тогава се появи Финшер. Знаех, че преди известно време е ходил на семинар в Русия. Изглеждаше „странно“.