Бернар Вербер
Върховната тайна (47)

47.

Благодарение на интернет и на новия си бърз интерфейс Жан-Луи Мартен можа да види какво става с жена му и децата му. Достатъчно бе да се включи към камерите за наблюдение пред училището и пред работата на жена си. Бяха го изоставили, но той продължаваше да мисли за тях. „Забележителният човек“ прощава и все така обича семейството си. Почувства се ободрен, сякаш отново взимаше в ръце съдбата си.

Жена му Изабел бе споменала името на агенция, от която била наета блъсналата го кола. Станал експерт в сърфирането из интернет, Жан-Луи Мартен намери сайта на агенцията и откри номера на шофьорската книжка, а после и името на своя „убиец“: Умберто Роси, бивш лекар в „Света Маргарита“. Жан-Луи Мартен си каза, че светът е малък и че някои срещи са може би многозначителни. Но Роси бе напуснал. Потърси адреса му и установи, че вече няма дом.

Накрая го откри в полицейско досие, в което се изброяваха бездомниците. След като напуснал болницата, Умберто Роси постепенно съвсем пропаднал. Понастоящем бил истинска отрепка, която проспивала махмурлука си на плажа в Кан, когато полицията не го прибирала, за да го подложи на обезвъшляване и на принудителна дезинтоксикация. В досието се съобщаваше, че Роси държи нещата си под третата пейка покрай булевард „Кроазет“. Благодарение на една камера за наблюдение, а в Кан имаше предостатъчно такива, успя да изчака и да види бившия неврохирург, брадясал и въшлив, с бутилка евтино вино в ръка.

Жан-Луи Мартен добре разгледа скитника. Значи заради този нещастник не можеше да си служи с тялото си. Обзе го неудържимо желание да го унищожи.

Благодарение на могъществото на ума си, на който хилядите уебкамери по света служеха за очи, а ръцете на твърдите дискове, свързани с роботи — за ръце, знаеше, че е способен да убива. Можеше да премаже врага си с някоя автоматична врата. Можеше да скалъпи полицейско досие, в което да го изкара най-опасния извратен тип. Палачът беше на разположение на разрушителната воля на жертвата си.

Но една мисъл го възпря.

Притежавам свръхум, нужен ми е свръхморал.

Проведе дълъг разговор с Финшер. От диалога им излезе, че вероятно би било разумно да се обогати умът на Мартен с програма, предназначена за изкуствен интелект, която ще му позволи не само да мисли по-бързо и в по-голяма перспектива, но и да изработи „нов морал“ за човека на бъдещето.

Болният от LIS се спря на програмата, използвана от авиодиспечерите, за да избегнат самолетните катастрофи. Това беше най-съвършената и най-сигурната програма. След това Финшер и Мартен заедно програмираха компютъра, като качиха експертна система, която разбираше „човешките ценности“. Най-напред въведоха десетте Божи заповеди от Стария завет: „… не убивай, не кради, не пожелавай“ и пр.

Премахнаха обаче заповедите, свързани с подчинението на Бог. За момента понятието „Бог“ беше на границата на компетентността на компютрите. Заместиха го с ценностите, свързани с подчинението на човека.

Към заповедите на Стария завет прибавиха заповедта от Новия — „обичайте се едни други“. После, за да допълнят цялото, въведоха и цитат от Тао Те Кинг^[1]: „Който се привежда, ще бъде изправен, който е празен, ще се напълни, който е износен, ще се поднови.“ Плюс стихотворението „Ако“ от Ръдиард Киплинг: „Ако мечтаеш, без да си мечтател / ако си умен, без да си умник /, ако посрещаш краха — зъл предател / еднакво със триумфа — стар циник…“. Добавиха и подходящите според тях понятия от големите течения на мисълта от петте континента.

В крайна сметка програмата за изкуствен интелект се оказа сборник с умотворения, насочени към бъдещето. Мартен и Финшер прибавиха няколко свои постулата, предназначени за бъдещия човек: отвореност на духа, приемане на различието, любознателност, диалогичност.

Така обогатената програма стана електронното подсъзнание на Мартен.

Самюел Финшер предложи да я кръстят Атина на името на богинята на мъдростта, съветвала Одисей.

Вече снабден със своя „компютърно създаден морал“, болният от LIS се върна към образа на Умберто Роси. Още преди да зададе въпроса си, Атина вече му подшушваше съвета си, нежен като перо, което гали мозъчната му кора: „Ако някой ти е причинил зло, седни на брега на реката и изчакай да мине трупът му“, е казал Лао Дзъ.

Жан-Луи Мартен знаеше, че животът е наказал Роси далеч по-сурово, отколкото би могъл да го стори той.

Внезапно осъзна, че наказанието на Умберто Роси е по-лошо от смъртта. Неврохирургът се бе превърнал в отпадък, който се срамуваше от себе си и за когото всяка секунда бе мъчение.

Вече не му се сърдя. Алкохолът е може би по-страшен от пълната парализа. На мен поне главата ми е в ред. Имам воля, която мога да изразя. Мога да разсъждавам и съм запазил достойнството си. Аз съм свестен човек.

Кръгозорът му се разширяваше.

Дълго размишлява над думите „свестен човек“.

Атина, помогни ми да се сетя: какво би направил свестният човек в моето положение?

Атина му отговори.

Добре. Прощавам му — помисли той.

Но това не бе достатъчно за новата представа, която искаше да има за себе си.

А кое е по-добро от „свестен човек“?

Колелото на добродетелите се бе завъртяло и не можеше да спре.

Какво би направил забележителният човек?

Той не би се задоволил да прости. Би направил нещо повече. Той… ай… май го беше страх да изрази тази мисъл. Той… ще спаси човека, който му е причинил зло.

Не. Чак това няма да мога. Прекалено е.

Сети се за Финшер. За фразата „Знаете ли, че ме впечатлявате.“ Бе започнал да го впечатлява. Трябваше да стигне по-далеч. Да го впечатли още повече. Като прости. И… спаси най-злия си враг. Това би било впечатляващо.

„Ако някой ти е причинил зло, седни на брега на реката и изчакай да мине трупът му“, е казал Лао Дзъ.

„… а ако все още агонизира, спаси го от удавяне“ — добави той.

Мислите се блъскаха в главата му, умът на Атина се сливаше с неговия.

„Спасяването на Умберто Роси ще докаже, че съм способен да овладявам гнева и емоциите си. С тази прошка ще стана господар на себе си и на съдбата си“ — мислонаписа той.

Жан-Луи Мартен поговори за Умберто Роси с Финшер.

„Би трябвало да му намерим работа. Бил е добър неврохирург. Струпали са му се беди, загубил е достойнството си, загубил е разума си. Може би дори и други неща му тежат на съвестта. Моля ви, Сами, направете нещо за него.“

Самюел Финшер не пожела да научи имало ли е и други неща, но разбра, че това бе важно за пациента му.

От този момент нататък, освободен от товара на отмъщението си, Жан-Луи Мартен, който вече се смяташе за „забележителен човек“, реши да стане изследовател на интелекта. След като стана победител на полето на емоциите, пожела да победи Финшер на собствения му терен: познанието за най-прекрасния и най-деликатен бисер на природата — човешката мисъл.