Бернар Вербер
Върховната тайна (18)

18.

Жан-Луи Мартен постепенно бе обзет от ужас, от паника, от пълно объркване. Гласът продължаваше да се излива тихо в ухото му.

— Знам, че не е леко. Но тук сте в добри ръце. Намирате се в болницата „Света Маргарита“. А ние сме сред най-добрите в областта на изследването на мозъка и на нервната система.

Едва сега си даде сметка за величината на катастрофата. Жан-Луи Мартен, бивш чиновник в Кредитната банка в Ница, мислеше, виждаше с едно око и чуваше с едно ухо, но не можеше да вдигне кутрето си, за да се почеше. Още повече, че не чувстваше никакъв сърбеж… Точно в този миг в главата му се появи една-единствена мисъл: да се сложи край на всичко това.

Доктор Самюел Финшер прекара ръка по челото му, което не почувства допира.

— Знам за какво си мислите. Искате да умрете. Искате да се самоубиете, а в същия миг осъзнавате, че пълната парализа не ви позволява да го направите. Нали не греша?

Жан-Луи Мартен отново направи опит да помръдне нещо някъде в тялото си, но единственото, което успя, бе пак да примигне. Наложи си да се примири с мисълта, че само този мускул бе останал незасегнат.

— Животът… Всеки организъм се стреми да живее възможно най-дълго. И бактерията, и червеят, и насекомото, всички искат това. Още няколко секунди живот, още малко, още малко.

Финшер седна.

— Знам какво мислите: „Не и аз. Аз вече не.“ Не сте прав.

Жълтеникавият ирис на здравото око на Жан-Луи Мартен се разшири, превръщайки се в черна питаща бездна. Никога не се бе готвил за подобна ситуация.

Спукана ми е работата. Какво съм направил, та да заслужа такова наказание? Никои не е в състояние да понесе подобно нещо. Да не мога да се движа! Да не говоря! Да не чувствам околния свят! Дори да не ме боли! Завиждам на сакатите, те поне са само сакати! Завиждали на обгорелите! Завиждам на безногите, които поне имат ръце! Завиждам на слепите, те поне чувстват тялото си! Аз съм най-наказаният човек в историята на света! В миналото щяха да ме оставят да умра. Но сега, заради дяволския им прогрес, живея пряко волята си. Ужасно.

Окото му се завъртя, после застина.

Ами тоя? Кой е той? Колко спокоен изглежда докторът! Като че ли отлично знае как да се справи с този кошмар. Казва ми нещо. Освенлекараз…

— Освен лекар аз съм и човек. Постъпвам така, както ми диктува съвестта; на второ място слагам професионалния дълг и страха от проблеми с правосъдието. Най-високо поставям свободната воля на поверените ми човешки същества. Затова на вас оставям възможността да избирате. Ако сте решили да живеете, мигнете един път. Ако сте решили да се откажете от живота, мигнете два пъти със здравия клепач.

Мога да издирам! Значи все още имам връзка със света. Искам да умра, очевидно.

Как трябваше да изразя избора си? А, да, да примигва два пъти с клепача, единствения действащ мускул.

— Не бързайте…

Жан-Луи Мартен се замисли за „преди“.

Преди бях щастлив.

Трябва ли човек да изгуби всичко, за да види, че е притежавал ценни неща?

Доктор Финшер прехапа устни.

До този момент всички страдащи от LIS, на които бе предоставил възможността да избират, бяха предпочели смъртта.

Окото на Жан-Луи Мартен оставаше странно втренчено. Зеницата се бе присвила, за да разгадае изражението на лицето на лекаря.

Той не е длъжен да прави това. Поема риск. Заради мен. Ако ме убие, рискува някой ден да дава обяснения. Някой друг щеше да ме пощади, без да се интересува от мнението ми. В името на Хипократовата клетва, която ги задължава да спасяват живота на всяка цена. Това е най-странният момент в живота ми и най-трудното за вземане решение.

Видимо изтощен, лекарят намести с пръст очилата си на носа си и свеждайки поглед, за да не повлияе на болния, заключи:

— Решението е ваше. Но трябва да ви предупредя за нещо: ако решите да живеете, никога повече няма да ви предложа да умрете и ще се боря с всички средства, за да ви запазя жив възможно най-дълго. Добре размислете. Едно мигване за „да“, две — за „не“. Какво избирате?