Бернар Вербер
Върховната тайна (4)

4.

Отваряйки очи, Самюел Финшер вижда пред себе си двайсетина журналисти, които се втурват към него с микрофони и магнетофони в ръце.

— Доктор Финшер, доктор Финшер! Ако обичате!

Организаторът на мача им прави знак да се върнат по местата си и обявява, че Финшер ще говори.

Група инженери се появяват, за да изключат Дийп Блу IV, който, примигвайки с по някой и друг диод, престава да мърка и угасва.

Шахматистът се качва на сцената и застава зад поставената вдясно катедра.

Аплодисментите се усилват.

— Благодаря, благодаря — изрича Самюел Финшер и вдига ръце, за да ги умири.

Жестът предизвиква обратния ефект — овациите се развихрят и след първата вълна нестройни ръкопляскания публиката започва да аплодира в съвършен синхрон.

Шахматистът търпеливо изчаква и попива челото си с бяла носна кърпа.

— Благодаря.

Най-сетне аплодисментите постепенно затихват.

— Ако знаете колко съм щастлив, че победих в този мач! О, Господи, да можехте да разберете само колко съм щастлив! Моята победа се дължи на една тайна пружинка.

Залата слуша внимателно.

— Теоретично компютърът е винаги по-силен от човека, защото е лишен от емоции. Когато печели, компютърът не е нито щастлив, нито горд. Когато губи, не е потиснат, нито разочарован. Компютърът няма его. Не е изпълнен със стремеж за победа, не си задава въпроси, дори не изпитва лична неприязън към противника. Компютърът е винаги съсредоточен, винаги е във върхова форма и не се замисля над предишните си ходове. Затова компютрите-шахматисти винаги побеждаваха хората-шахматисти… поне до днес.

Доктор Финшер се усмихва, като че ли смутен от толкова простичката истина, която формулира.

— Компютърът е лишен от емоции, но… е лишен също и от „мотивация“. Дийп Блу IV знаеше, че ако спечели, няма да получи допълнителна порция електричество или програми.

В залата се чува смях.

— Не изпитваше страх, че ще го изключат от мрежата, ако се провали. Докато аз… бях мо-ти-ви-ран! Исках да отмъстя за поражението, нанесено на шампиона Леонид Камински в същата тази зала миналата година, когато той се изправи срещу Дийп Блу III. Исках да отмъстя и за Гари Каспаров, победен в Ню Йорк през 1997 г. Защото за мен тези поражения са предизвикателства не само към шахматистите, а и към целия човешки род.

Самюел Финшер избърса очилата си, сложи ги и отново се обърна към публиката.

— Страхувах се да не ми се наложи да призная, че ние, хората, винаги ще бъдем по-слаби шахматисти от машините. Но мотивираният човек не познава граници. Одисей е прекосил Средиземно море, преодолявайки хиляди препятствия, защото е бил мотивиран. Именно защото е бил мотивиран, Христофор Колумб е прекосил Атлантика. Защото е бил мотивиран, Армстронг е стъпил на Луната. Човечеството ще бъде обречено в деня, в който хората ще престанат да изпитват желание да надскочат себе си. Затова вие, които ме слушате, си задайте въпроса: „Какво всъщност ме кара да ставам сутрин, да върша разни неща? Какво ме кара да правя усилия? Какво ме кара да действам?“

Самюел Финшер обхожда присъстващите с уморен поглед.

— Кой е главният ви мотив в живота… това е вероятно най-важният въпрос.

Свежда поглед, като че ли да се извини за това, че е говорил толкова разпалено.

— Благодаря за вниманието.

Слиза от естрадата, преминава през тълпата, която се разделя, за да му направи път, и се отправя към годеницата си Наташа Андерсен.

След един последен жест за сбогом към публиката двойката се качва в черна спортна кола и изчезва сред облака прах, превърнал се в стробоскопски прашинки от щракането на фотоапаратите.