Бернар Вербер
Върховната тайна (109)

109.

Мозъкът пулсираше през зеещата дупка. Вените туптяха.

— Как сте, доктор Финшер?

— Ужасно ме боли кратуната… — опита се да се пошегува френският невропсихиатър.

— Олга.

Сестрата измери пулса му, след което отиде да провери апаратурата. Всичко изглеждаше в нормата.

Дърпа ме. Боли ме. Мога ли да кажа, че ме боли? А какво ще промени това? Няма да възкликнат: „В такъв случай спираме дотук и утре ще продължим.“

Регулираха екартьорите така, че да разширят още малко дупката. Кървавите компреси образуваха малка камара от лявата му страна, а отдясно сестрата продължаваше да го държи за ръката.

Доктор Черненко извади дългата метална сонда. На мястото на двете тръбички, през които изтичаше ацетонът, тя закрепи миниатюрното приспособление, донесено от френския пациент.

Поиска снимката на мозъка на Финшер и една асистентка отиде да я донесе. Върна се след няколко минути и със знаци обясни, че не е успяла да я открие. Търсила навсякъде. Размяна на груби думи на руски — доказателство за бъркотията в болниците, пренаселени с некомпетентен и назначаван с връзки персонал. Усетила се, че караницата на чужд език прави лошо впечатление, още повече пред пациент в съзнание, доктор Черненко реши да импровизира. Да отлагат операцията на човек с отворен мозък е пълен абсурд… В такъв случай щеше да замени знанието със спомена. Къде се намираше въпросната зона? Струваше й се, че си спомня точните й координати.

Бавно вкара сондата. Първо през менингите — трите пласта ципеста тъкан, предпазващи главния мозък. Направи срез на дура матер — външната, най-плътната обвивка. Премина през арахноида^[1], наречен така, защото е тънък като паяжина. Арахноидът е съставен от два пласта и съдържа сто и петдесет кубически сантиметра гръбначномозъчна течност.

Малко от течността потече по челото на Финшер. За момент помисли, че хладката струйка е пот, но не — разпозна ликвора. Знаеше, че той неутрализира действието на земното притегляне и предпазва мозъка от удари.

Мозъкът ни плува в течност, за да се предпазва. Вътрешната ни планета е оградена от море.

Сестрата сръчно го попи.

— Спасибо — промълви той.

Единствената дума на руски, която знаеше.

„Благодаря“ се оказва всъщност най-полезната дума във всички езици.

Хирургът продължи да се спуска във вътрешността на мозъка. Проби най-дълбоката и най-меката обвивка. Сега сондата се намираше на два милиметра дълбочина. Насред сивото вещество на кортекса.

— Добре ли сте?

Той успя да промълви:

— Дотук всичко е наред.

Сондата проникна още няколко сантиметра навътре, преминавайки през розовото мозъчно вещество, за да стигне до бялото вещество, свързващо двете полукълба. Финшер сравни движението й с вкарване на помпа в петролен кладенец.

Да мисли за друго. Ако Земята е жива, ако Земята — Гея, е същество, надарено със съзнание (както са твърдели древните гърци), то тя чувства това, което чувствам в момента, всеки път, когато продупчват кожата й, за да изсмучат кръвта й (нефта)… Ние, хората, сме вампири, които пием кръвта на земята, за да напълним резервоарите на автомобилите си.

Сондата продължаваше да прониква милиметър след милиметър. Сега се намираше в мазолестото тяло.

— Много добре. За да съм сигурна, че съм я поставила където трябва, ще ви помоля да ми казвате какво изпитвате.

Доктор Черненко провери замерванията по каската, снабдена с метална градуирана скала. Отбеляза мястото, на което се намираше сондата. После натисна един електрически ключ, който много приличаше на този в спалнята му. Засърбя го.

— Какво изпитвате?

— Усещане за гъдел в ръката. Не е неприятно.

По дяволите, тя няма представа къде се намира зоната!

Лекарката измести сондата малко по-надясно. Стори му се, че това продължи цяла вечност.

— А тук?

В момента, в който му зададе въпроса, той изпита ново усещане.

— Чувствам се, как да кажа, обзет от силна носталгия. Внезапно изпитвам необяснима тъга. Иска ми се да… заплача.

Доктор Черненко изруга на руски под платнената си маска.

Финшер усети как сондата се наклонява и започва да рови из друга част на мозъка му.

Спомни си образите, изсечени от инките върху камък — мъже правят трепанация. Спомни си за откритите черепи с идеално пробити квадратни дупки, закрити със златни плаки — отпреди две хиляди и петстотин години.

Тя докосна друго място.

— Аз… аз… ужасно е. Нищо не виждам с дясното око!

Тази жена ще ме осакати!

Сестрата стисна по-силно ръката му. Проследи контролните екрани, после прекара пръст пред очите му, за да провери дали вижда.

Сондата се върна на предишното си място. Дясното око прогледна.

Уф!

Доктор Черненко отново натисна електрическия ключ.

— А сега какво чувствате?

Лимон.

— Щипе ми на езика. Усещане за кисело.

— Не сме далече, ще се справим, ще се справим.

Тя леко натисна, докосна друга точка. През мозъка премина електричество. Финшер само дето не раздроби костите на ръката на сестрата. Паника.

— Спрете незабавно!

— Извинете.

Доктор Черненко посегна към калкулаторчето си и извърши някакви изчисления. Заговори много бързо на руски на тримата асистенти. Сякаш бе решила, че е крайно време да вземе нещата в ръцете си.

Истината беше, че е изтощена. Ровеше из паметта си, за да открие координатите на Върховната тайна. Така и не се бе решила да ги запише. Често пъти си казваше, че човешката памет е най-надеждната каса. Ами ако касата изчезне? Естествено, разполагаше с координатите за мишката, които бе дала на Финшер, но не беше съвсем същото. Нужно й бе точното местоположение, в противен случай щеше да загуби много време в налучкване и да го принуждава да изпитва странни усещания по цялото тяло.

Затвори очи и затърси из паметта си като полицейски екип, който обискира жилище, за да открие оръжието на престъплението. Може би блокираше от прекалено усърдие. Пое си дълбоко въздух. Един асистент попи с тампон потта от челото й.

Внезапно получи просветление. Трите размера — ширина, дължина и дълбочина, се изписаха в ума й.

— А тук?

— Тук бих казал, че е „приятно“. Замириса на ваканция.

Ухание на жасмин.

Зад гърба му оживено разговаряха на руски. С флумастер доктор Черненко надраска върху волтметъра: „Ухание ли?“

Дали не сме в зоната на Върховната тайна?

— Ами ако подам повече електричество, какъв ще е ефектът?

— Като че ли слушам Едвард Григ. Обожавам музиката на Григ.

Песента на Солвей. Хората познават само Моцарт и Бетовен. Но Григ е не по-малко велик.

Тя написа „музика?“ и драсна една черта. Сетне усили още малко волтметъра.

— Какво чувствате?

— Все едно, че ям сладкиш. Сладкиш с жълти ароматни сливи, мирабели. Обожавам сладкиша с мирабели.

Сладкиш с мирабели най-отдолу. Над него — музиката на Григ. Още по-нагоре — ухание на жасмин. Следва лимонът. И още по-нагоре — действителността: ръката, сивите очи и гърдите на Олга. Добре съм.

Доктор Черненко отбеляза върху сондата „Сладкиши?“ Следеше стрелката на волтметъра. Още няколко миливолта за проба.

— Сега се чувствам както когато бях дванайсетгодишен и гледах първия си еротичен филм.

Доктор Черненко отбеляза и това и нагласи стрелката на волтметъра едно деление по-нагоре. Още миливолтове.

— Сега вече стигнахме до времето на първата целувка с малката Мари-Ноел.

Олга изпърха с мигли. Усмихна се и сивите й очи се разшириха, а от гърдите й се отрони въздишка на удовлетворение. Отново стисна силно ръката му.

Това покана ли е?

Доктор Черненко беше напрегната. Една от асистентките пак попи челото й. Малките кървави компреси вече не се стелеха по пода. Копчето на волтметъра бе преместено с още едно деление.

Финшер почувства същото, което изпитваше, когато се любеше. Оргазъм. Но усещането продължи далеч повече от няколкото секунди на оргазма. Зениците му се разшириха. Погледът му се зарея някъде отвъд Олга.

„Раят“? Един рай, който…

Оперираният затвори очи. Доктор Черненко се уплаши да не му е причинила болка и спря да мести стрелката. Финшер заповяда рязко:

— Продължавайте, не спирайте!

Тя подаде още малко ток. От ручей, оргазмът се превърна в поток. Сетне в буйна река. В Ниагарския водопад.

— Всичко наред ли е, господин Финшер?

Раят…

Той избухна в смях, който внезапно секна, тъй като тя отново спря да подава ток.

— Още, още! — поиска той.

Тази глупачка не трябва да спира. В този момент откривам всичко. Разбирам всичко. Всичко започва оттук. Оттук извират всички усещания. Тук е чистият извор, където се събират всички потоци и реки.

Доктор Черненко се появи в зрителното му поле с ръчката, задействаща волтметъра, в ръка. На лицето й бе изписано съмнение.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред, господин Финшер?

Той се примоли:

— Моля ви… милост. Още…

Или ще те унищожа.

— Не, прекалено е опасно.

Моля те, завърти бутона докрай. Престани да ме гъделичкаш, искам да изпитам УСЕЩАНЕТО — неудържимо, грубо, цялостно. Знам, че мястото е точно там! Искам още! По-силно!

— Мисля, че за днес е достатъчно, господин Финшер.

— НЕЕЕ, НЕ Е ДОСТАТЪЧНО!

Той скочи, повличайки със себе си металната каска, екартьорите, хемостатичните ножици, предпазните чаршафи. В устрема си изскубна всички жици на апаратурата.

Стоеше прав в болничната пижама. Чаршафът, прикриващ темето му, беше паднал прел лицето му и му пречеше да вижда. Той яростно го отметна.

Присъстващите направиха крачка назад.

Доктор Самюел Финшер изрева:

— ИСКАМ ОЩЕ!

Погледът му беше като на побеснял див звяр.

Помете с ръка всички флакони и те се пръснаха върху плочките с кристален звън.

— ОЩЕ!

С рязко дръпване хирургът изтръгна жицата, захранваща с ток сондата. Обладан от ужасен гняв, Финшер се втурна към волтметъра, за да го включи отново. Олга блъсна генератора, който падна и се разби на парчета, Финшер я сграбчи и я хвърли върху масата, сред скалпелите и кървавите памуци.

В този момент нахлуха петима санитари и се опитаха да обездвижат разбеснелия се пациент. Той с лекота ги отблъсна към стените.

Никой не може да ме спре. Искам още. Още.