Бернар Вербер
Върховната тайна (28)

28.

Изоставиха го постепенно, но безвъзвратно.

Дъщерите му разредиха посещенията си. Накрая дори не се извиняваха.

Продължи да идва само жена му Изабел. Тя не преставаше да повтаря като мантра: „Имам чувството, че си по-добре“, и: „Сигурна съм, че ще се оправиш“. Вероятно се опитваше сама себе си да убеди. По-късно обаче и тя на свой ред навлезе в стадия на не особено правдоподобните извинения, преди напълно да изчезне от хоризонта.

Така дойде денят, когато Жан-Луи Мартен се оказа лишен от всякакъв контакт с външния свят и когато си каза, че е най-нещастният човек на света. Дори осъденият на смърт имаше по-завидна от неговата съдба. Той поне знаеше, че скоро страданията му ще свършат. Докато Жан-Луи бе същество, „осъдено да живее“. Знаеше, че вечно ще лежи там, неподвижен като растение. Не, дори не като растение. Растението се полюшва, расте. Той беше като машина. Като ютия. От едната страна му вкарваха енергия със система за преливане, от другата следяха пулса му, но имаше ли разлика между плътта и механиката, която позволяваше на тази плът да не изчезне? Той беше първият човек, превърнал се в машина и въпреки това мислещ.

Проклета катастрофа! Ако можех да пипна негодника, който ме докара до това състояние!

Тази вечер си мислеше, че нищо по-лошо не може да му се случи.

Грешеше.