Бернар Вербер
Върховната тайна (23)

23.

— Дума да не става. Не настоявайте.

Големият брадат мъж с каскет, на който пише „Капитан Умберто“, клати отрицателно глава.

— Не, не мога. Корабчето е предназначено само за болните, за лекарите и за семействата на болните. Никога досега на остров Света Маргарита не е канен журналист. Имам заповед.

— Идвам от името на Паскал Финшер — настоява Изидор, пръв пристигнал на пристанището на Кан.

— Това не променя нещата.

Упорито изражение на човек, който се чувства в правото си.

— Добре тогава, към кого да се обърна, за да ми разрешат да посетя острова?

— Съжалявам, но регистратурата се намира в самата болница. Дискретността е едно от правилата там. Изпратете писмо по пощата.

Изидор Каценберг се приближава до корабчето и сменя темата.

— Името на лодката ви е „Харон“. В гръцката митология Харон е лодкарят, който превозва мъртъвците през Ахерон, реката на ада.

— Само че моята лодка свързва не света на мъртвите с този на живите, а света на разума с този на безумието.

Той избухва в гръмовен смях и разрошва бялата си брада.

Изидор пристъпва към моряка, шепнейки:

— Мисля си, че митичният Харон се е съгласявал да преведе с лодката си само онези, които носели в устата си таксата за преминаване.

Дебелият журналист вади три банкноти от по десет евро и ги захапва.

Капитан Умберто невъзмутимо проследява жеста му.

— Не се продавам.

Точно в този миг дотичва Люкрес, която връзва косите си в движение.

— Нали не съм закъсняла много? Веднага ли потегляме? — пита тя, като че ли става дума за нещо очевидно.

Морякът в недоумение пристъпва от крак на крак.

Изидор се убеждава в естественото въздействие, което младата жена оказва на хората.

— Ами… тоест — мънка морякът, — точно обяснявах на колегата ви, че за съжаление…

— За съжаление какво? — изрича тя, идвайки още по-близо.

От такова малко разстояние Изидор долавя уханието на парфюма, който тя си слага тези дни — „О“ на Исе Мияке. Долавя дори мириса на кожата й. Люкрес сваля слънчевите си очила, откривайки изумруденозелените си бадемови очи и дръзко го поглежда.

— Вие сте от хората, които имат желание да помагат. Нуждаем се от вас и знам, че няма да ни изоставите.

Погледът й е точно такъв, какъвто трябва, тонът й — също, дори шията й е убедително извита.

Ефектът върху намусения моряк е неотразим.

— Добре, само защото сте приятели на Паскал Финшер — предава се той.

Моторът започва да мърка, капитанът вдига котва.

— Господинът действа по силата на седмата потребност — прошепва Люкрес, намигайки на колегата си.

Морякът увеличава скоростта, за да се изфука пред пасажерите. Носът на лодката леко се повдига.

Люкрес изважда бележника си и след шестата мотивация: гнева, вписва седмата: секса.

Изидор вади от якето си джобен компютър с размерите ма книга и на свой ред преписва списъка. Потропвайки по клавиатурата, той добавя имената на хората, с които са се срещнали до момента, и се включва в интернет.

Люкрес се навежда напред.

— Последния път, когато бях при вас във водонапорната ви кула, останах с впечатлението, че сте загърбили всякакви телевизии, телефони и компютри.

— Само глупаците не променят мнението си.

Той й показва играчката си, като обяснява предимствата й. Влизайки в интернет, успява да се добере до номера на обществената осигуровка на Умберто Роси, петдесет и четири годишен, роден в Голф Жуан.

Двата Лерински острова се очертават на хоризонта. На преден план — Света Маргарита с кея и укреплението вляво. Непосредствено зад нея — Свети Онора с цистерцианския манастир.

Лодката „Харон“ не е от най-бързите и пътуването от пристанището на Кан до болницата „Света Маргарита“ отнема доста време.

Умберто размахва огромната си лула от морска пяна с изваяни преплетени сирени.

— Като си помисля колко хора има там вътре! И то хора, които си имат всичко, за да живеят щастливо, но не могат да се справят със свободата си и започват да си задават въпроси, все повече въпроси, докато накрая невъобразимо се оплитат.

Той пали лулата и изпуфква няколко кръгчета с мирис на пипер, примесен с йодните изпарения на морето.

— Видях някакъв тип, който твърдеше, че можел да престане да мисли. Някакъв дзенбудистки монах. Седеше неподвижен, ококорил ей такива очи, и твърдеше, че главата му била абсолютно празна. Опитах и аз, но е невъзможно. Човек все си мисли за нещо. Дори когато си казва: „А, вече не мисля за нищо.“

Той се разсмива.

— Защо престанахте да практикувате като неврохирург в болницата „Света Маргарита“? — го пита Изидор.

Морякът за малко да изпусне лулата си.

— Как… как… как разбрахте?

— Едно птиченце ми каза — отвръща загадъчно Изидор.

Люкрес не съжалява, че е взела със себе си всезнаещия Шерлок Холмс. И той като всички вълшебници не разкрива начина си на действие, но е доволен от произведения ефект, като добре разбира, че ще изгуби предимството си, ако признае, че просто е получил информацията си от интернет.

— Уволниха ви, нали?

— Не. Беше гре… грешка.

Погледът на моряка внезапно потъмнява.

— Грешка. Оперирах майка ми от злокачествен тумор на мозъка.

— По принцип е забранено хирурзите да оперират членове на семействата си — напомня Изидор.

Умберто се окопитва.

— Правилно, но тя настояваше да съм аз и никой друг.

Плюе на земята.

— Не зная как стана. Тя изпадна в кома и повече не се събуди.

Морякът-бивш хирург отново плюе.

— Мозъкът е прекалено деликатно нещо, при най-малкия неправилен жест всичко отива по дяволите. Не е като другите органи, където грешките са поправими. При мозъка, ако сбъркате само с милиметър, осакатявате човека до края на живота му или го изпращате в психиатрията.

Той изтръсква лулата си, като я потупва в ръба на руля и отново я натъпква с тютюн.

Мъчи се да я запали срещу вятъра и нервно размахва запалката си.

— След това започнах да пия. Началото на края ми. Ръцете ми взеха да треперят и предпочетох да изоставя скалпела. Напуснах. От човек с треперещи ръце неврохирург не става, затова се преквалифицирах в бездомник и пияница.

Тримата гледат как остров Света Маргарита нараства на хоризонта. Освен пиниите вече различават палми и евкалипти — дървета, които се чувстват отлично в мекия климат на Лазурния бряг, представяйки си, че са в родната Африка.

— Дано колкото е възможно по-скоро роботите да ни заместят в операционните зали. Техните ръце никога няма да се разтреперят. Чух, че подобна практика започва да се прилага вече — роботи-хирурзи.

— Наистина ли бяхте бездомник? — пита Люкрес.

— Всички ме изоставиха. Никой не искаше да ме вижда. Свикнах дори с вонята си. Живеех на плажа на Кан, под едно одеяло. Всичките ми вещи се побираха в пазарски найлонов плик, който държах под един заслон на булевард „Кроазет“. Казват, че мизерията се понасяла по-леко на топъл климат. Имат много здраве!

Лодката леко намалява скоростта си.

— Един ден дойде някакъв от болницата „Света Маргарита“. Каза ми: „Искам да ти предложа нещо. Какво ще кажеш да работиш като маршрутно такси от болницата до градското пристанище? Досега използвахме услугите на външна транспортна фирма, отсега нататък искаме да имаме собствен превоз. Ще можеш ли да управляваш малко корабче от острова до пристанището?“ Ето как от неврохирург се превърнах в моряк.

Люкрес вади бележника си и отбелязва датата.

— Можете ли да ни кажете какво става в психиатричната клиника „Света Маргарита“?

Морякът е вперил очи в хоризонта, видимо притеснен. Проследява с поглед няколко черни облака, тласкани от морския вятър, и грачещите наоколо чайки, които като че ли им показват пътя. Оправя якето си на морски вълк и смръщва дебелите си вежди. Сетне погледът му отново пада върху младата зеленоока журналистка с рижа коса и той се отпуска, петимен да се полюбува на свежестта й.

— Едно време това тук е било крепост. Крепостта „Света Маргарита“. Вобан я е построил, за да брани крайбрежието от варварските набези, фортът е в типичната за времето си звездообразна форма. По-късно е служил за затвор. В него са държали Желязната маска. Дори телевизията снима тук някаква телевизионна игра. Накрая се превърна в психиатрична болница.

Той плюе на земята.

— Войници, затворници, хора от телевизията, луди, логична последователност, не намирате ли?

И отново се изсмива гръмогласно. Вълните стават по-големи и лодката се заклаща по-силно.

— Искаха да превърнат болницата в показно здравно заведение. Доктор Самюел Финшер се зае да осъществи реформата. Отначало настанена в укреплението, болницата „Света Маргарита“ се разрасна и зае целия остров.

Средиземно море започва все по-силно да люлее лодката.

— Ние мислим, че Финшер е бил убит — подхвърля Изидор.

— Според вас кой би могъл да убие Финшер? — пита Люкрес.

— Във всеки случай никой от болницата. Там всички го обичаха.

Вече са достатъчно близо до острова, за да видят високите стени на укреплението.

— Бог да го прости Финшер. Не ви казах, но той бе човекът, който ме потърси, когато бях бездомник.

Умберто Роси се доближава до младата жена.

— Ако наистина е бил убит, надявам се да откриете убиеца.

Внезапно огромна вълна разтърсва лодката. Люкрес губи равновесие. Умберто се хваща за руля, мърморейки. Излиза вятър, който подхвърля още по-силно лодката.

— А, ето го и Еол! — обявява Умберто.

— Еол? — повтаря Люкрес като ехо.

— Богът на ветровете. Не си ли спомняте „Одисеята“?

— Пак Одисей.

— Финшер постоянно се позоваваше на него…

Умберто цитира стих от Омир: „Те развързаха мяха и от него изскочиха всички ветрове, бурята начаса ги грабна и отнесе.“

Морето е много бурно. Подхвърля ги отляво надясно и отгоре надолу.

Във вътрешното ухо на Люкрес се надига вихър. Зад кохлеята се намира рецепторът, отговорен за чувството ни за равновесие, или така нареченият утрикул. Това е торбичка, пълна с подобна на желе течност — ендолимфата, в която плуват малки костици, отолитите. На долната стена на торбичката са разположени ресничести клетки. Когато лодката се клати, здраво прикрепеният за черепа утрикул се придвижва в едната посока. Ендолимфата и отолитите остават неподвижни, подобно на бутилка, която се накланя, но повърхността й не помръдва. При това положение ресничките в дъното на торбичката се прегъват от ендолимфата и предават сигнал за положението на тялото в пространството. Очите обаче изпращат друга информация и смесването на двата противоречиви сигнала поражда усещането за прилошаване и позив за повръщане.

Люкрес Немрод се облекчава, надвесена над борда. Изидор отива до нея.

— Ужасно усещане! — оплаква се тя.

— Хм… Болките се степенуват така: 1) зъбобол; 2) болки при бъбречна криза; 3) родилни болки; 4) морска болест.

Лицето на Люкрес е станало белезникаво.

— „И тогава Посейдон удовлетворен се оттегли да подготви някоя буря на други места, и свободна да действа както й харесва, Атина укроти вълните, за да предпази Одисей“ — декламира морякът.

Но Средиземно море ни най-малко не се успокоява.

Люкрес намира сили да вдигне поглед към огромната и мрачна крепост на болницата „Света Маргарита“.