Бернар Вербер
Върховната тайна (147)

147.

Музика от Менделсон. Присъстващите хвърлят шепи ориз върху младоженците, които излизат от кметството.

Люкрес и Изидор изглеждат умилени.

Споглеждат се заговорнически. Толкова са доволни, че успяха за самолета. Времето им стигна точно да отидат до Орли-Запад и да вземат самолета, който на всеки час има полет до Лазурния бряг. Тъкмо навреме за церемонията.

Ръцете им потъват в торбичката, докосват се и… хвърлят шепи ориз по младоженците.

— Красива е, нали? — казва развълнувано Миша.

— Прекрасна е — потвърждава Изидор.

Наташа Андерсен, под ръка с Жером Бержерак, пристъпва бавно в бялата си булчинска рокля, специално създадена, за да открива краката й отпред, докато отзад децата носят дългия й шлейф. Младоженецът поглажда мустак в знак на върховно задоволство.

— Трети брак и за двамата — уточнява Миша. — Третият обикновено се оказва сполучлив.

Майката на Наташа, с превързано рамо, бурно ръкопляска, когато младоженците минават покрай нея.

Няколко минути по-късно лимузините потеглят, за да отведат множеството към МАЕС, където празненството ще продължи в голямата зала, преименувана наскоро в зала „Самюел Финшер“.

Люкрес и Изидор се настаняват на една странична масичка. Тя изпива на един дъх диетичната оранжина, сервирана в чаша за шампанско. За сватбата е облякла едно от многобройните си любими сака с офицерска якичка и с разголени рамене.

Сакото е в бяло и синьо с мотив във формата на пеперуда. Закопчава се с множество позлатени мънички копченца. Девойката е издължила с плътна черта черен туш големите си изумруденозелени очи, а през миглите е прекарала лека спирала. За устните е избрала червило с прозрачен блясък. Носи нефритена огърлица с едри зърна.

— Не разбирам какво толкова се прехласвате всички по тази Наташа. На мен ми изглежда по-скоро безцветна. Освен това краката й са доста кльощави. Ако искате моето мнение, прилича малко на анорексичка. Не разбирам тази мода.

Ревността на партньорката му развеселява журналиста.

Старата вражда между дребните рижави жени със зелени очи и високите синеоки блондинки.

Оркестърът подхваща „Хотел Калифорния“ на групата Ийгълс.

— Вие сте най-красивата, Люкрес. Хайде. Това е слоу — единственият танц, който умея да танцувам.

Двамата се оставят на сладостната мелодия да ги носи из залата. Бяло-синьото копринено сако на Люкрес е плътно долепено до взетия под наем смокинг на Изидор.

— Най-сетне си спомних седемте смъртни гряха — неочаквано заявява той. — Лакомия. Разврат. Гняв. Леност. Скъперничество. Гордост. Завист.

— Аха, ето че паметта ви се връща — отбелязва тя, докато оглежда новобрачната двойка.

— Какво не ви харесва в тази сватба? — пита Изидор.

— Намирам, че не си подхождат.

Покрай тях танцуващите се притискат и бавно се движат под звуците на музиката.

— Кажете, как разкрихте загадката на Циклопа?

— Бях мотивиран.

— От перспективата да се докоснете до Върховната тайна ли?

— Не, да ви спася.

— Да ме спасите!

— Вие сте най-голямата досадница, въобразявате си, че винаги сте права, но много държа на вас, Люкрес.

Той се навежда и нежно целува младата жена по рамото, непокрито от коприненото сако.

— Хм… вие…

За да я накара да млъкне, той отново я целува, но този път по устните.

— Какво си мислите, че правите?

Изидор пъха хладните си ръце под коприната и докосва гърба на Люкрес. Тя се отдръпва стресната, но после се отпуска, смаяна от дързостта на жеста. Ръката на Изидор слиза надолу към бедрата й…

— Има една по-силна мотивация от достъпа до Върховната тайна…

Другата ръка следва пътя на първата. Люкрес е изненадана от изключително приятния допир.

— Обичта, която изпитвам към вас, след като предпочетох да ви спася, вместо да се добера до Върховната тайна.

Целувката му става по-продължителна. Устните им нежно се докосват. Нейните леко се разтварят, за да проверят какви са намеренията на партньора. Те са ясни. Той преминава отвъд бариерата на устните и на зъбите. Езикът му търси езика на Люкрес. Малко по-плътните папили в основата на езика са и меки, и грапави, но усещането е прекрасно. И двамата откриват вкуса на устите си с всичките им петстотин хиляди вкусови рецептори.

Той е сладък.

Тя е солена.

Сякаш избликнали от пропукана язовирна стена, половите хормони се разливат по тялото на Изидор, пръскайки фонтани от тестостерон и андростерон.

При Люкрес присъствието на женските хормони — естрадиолът и прогестеронът, е по-дискретно.

Продължават да се целуват. Към първия хормонален коктейл се прибавя един по-рядък хормон — лулиберин, познат като хормона на любовта от пръв поглед. Потта им неусетно променя мириса си. Парфюмът „О“ на Исе Мияке се изпарява и на негово място се настанява един по-наситен аромат. Изидор разпръсква феромони с мускусен дъх. Сега вече са свързани и обонятелно.

Той я притиска съвсем малко по-силно, като че ли се опасява да не счупи финото порцеланово творение. Тя се отпуска, проявява слабост за първи път в живота си.

— Взех решение — изрича той. — Ще се опитам да изкарам един ден, без да гледам новините по телевизията, без да слушам радио и да чета вестници. Един цял ден, в който земята ще се върти, без да се притеснявам за нея. Хората ще могат да се убиват, да вършат несправедливости, диващината ще може да се шири, а аз ще стоя настрана цели двайсет и четири часа.

— Много смело. След това ще трябва да удължите двойно срока на четирийсет и осем часа. И аз взех решение — пак ще пропуша, но без чувство за вина… до утре, след което окончателно ще откажа цигарите.

Музиката внезапно спира и Миша обявява:

— Скъпи приятели, току-що научихме нещо ужасно. Точно преди пет минути Дийп Блу V е победил Леонид Камински. Така световната шампионска титла по шахмат се връща при компютрите.

Освирквания и дюдюкания в залата.

Изидор се пита за миг дали, в знак на отмъщение, няма да се намерят изкушени, които да повредят джобния си компютър или факса си.

Миша успокоява присъстващите.

— Предлагам да запазим минута мълчание в памет на Самюел Финшер, който за известно време ни спести подобно унижение. Нека това поражение породи у нас желание да надминем себе си, за да не могат някой ден машините да ни победят и в други области…

Пълна тишина. Люкрес шепне в ухото на приятеля си:

— Дийп Блу V спечели… Питам се дали не направихме огромна глупост.

— Не, то е като при спортистите, които вземат допинг. Трябва да се печели честно, защото в противен случай не се зачита.

След като минутата изтича, Миша дава знак на музикантите да засвирят. Звучи финалът на „Хотел Калифорния“. Оркестърът не се спира пред нищо, за да накара танцуващите да забравят всякакви задръжки.

Изидор и Люкрес се целуват на фона на оглушителните акорди, изтръгнати от две електрически китари.

— Аз ви…

— Какво?

Дали и той мисли това, което мисля аз?

Дали и тя мисли това, което мисля аз?

— Нищо.

Той почти го е казал.

Тя се притиска до него.

С нея се чувствам по-силен. Не трябва да се страхувам от нея. Защо ли винаги съм таил подозрения към жените?

Той я притиска по-силно.

С него се чувствам по-силна. Не трябва да се страхувам от него. Защо ли винаги съм таила подозрения към мъжете?

Тя решава да изведе приятеля си от залата „Самюел Финшер“.

— Къде ме водите, Люкрес?

С шперца — нейния „сезам“, тя отваря вратата на МЕС — Музея на епикурейството и свободомислието. Минават покрай гигантската клетка, покрай Адам, Ева и Ной, покрай нощниците, вилиците и портретите на великите философи.

Люкрес води Изидор към един отдел, който не бяха посетили, но който беше забелязала при първото им посещение — легло с балдахин, над което се четеше надпис:

„Легло, принадлежало на Моцарт, на което ощастливявал певиците в тайната си стаичка преди представленията.“

Тя се надига на пръсти, искайки нова целувка. Той остава безучастен.

— Трябва да ви предупредя за нещо — промълвява загрижено.

— За какво?

— Никога не правя любов от първия път.

— Ама ние се познаваме от три години!

— За пръв път ви целувам истински. Следователно за днес е невъзможно да стигна по-далеч.

Тя отстъпва с наведена глава.

— Съжалявам. Това е принцип. Винаги съм се придържал към него. И не искам да му изневеря. В противен случай ще се получи прекалено… прибързано.

След тези думи той се поклонява и си тръгва. Тя остава сама в пустия музей. Разочарована е. Мъчи се да проумее. Никога досега не са я изоставяли по този начин! Винаги тя си е тръгвала първа, с дежурното извинение: „Съжалявам, не ми е приятно вече с теб.“

Люкрес Немрод получава удар по самолюбието си, но в същото време е очарована от романтичната постъпка на Изидор Каценберг.

Поглежда към гигантската клетка.

Представя си някъде дълбоко в себе си…