Бернар Вербер
Върховната тайна (40)

40.

МАЕС се намира на възвишенията в Кан, на десетина километра от булевард „Кроазет“. Отвън сградата е оградена с насаждения от маслинови дървета и фурми и целият ансамбъл прилича на стара провансалска ферма. Въздухът ухае на свежо, на градински чай и лаванда. Но портата от дебело дърво и предупреждението „Внимание, зли кучета“ не насърчават посетителите. На една по-малка медена табела е написано: МАЕС. Международна асоциация на епикурейците и свободомислещите.

Люкрес дърпа свързаната със звънец верижка. Вътре някъде се чува шум от стъпки, после се отваря малко прозорче.

— Какво обичате? — пита едно синьо око.

— Журналисти сме — обявява Люкрес.

Един едър пес пролайва, сякаш разбрал думата. Човекът зад него трудно го удържа.

— Ние сме частен клуб. Не желаем реклама.

Изидор се намесва.

— Искаме да се запишем в частния ви клуб.

Пауза. Лаят утихва.

Животното е отстранено. Стъпките се връщат и няколко ключалки се отключват една след друга.

Вътре е просторно и луксозно. Украсата е пищна, има много позлата, огледала, картини. Зад стените на провансалската къща се крие рафиниран интериор. Мебели от ценно дърво красят фоайето. Хладно е.

Човекът, който им отваря вратата, е висок и слаб, с кестенява коса, но посивяла къдрава брада и продълговато овално лице.

— Съжалявам, но държим да запазим дискретност — казва той. — Нямаме доверие на журналистите. Толкова лъжи се разпространяват за нас.

Една огромна мраморна статуя на Епикур в цял ръст и с тога се извисява във фоайето. В основата й е гравиран прословутият девиз на философа: „Carpe diem“^[1]. Впрочем Епикур странно напомня на човека, който им е отворил. Същият остър нос, същата дълга брадичка, същата сериозна физиономия, същата къдрава брада.

Домакинът протяга ръка.

— Казвам се Мишел. За да се запишете, трябва да попълните този формуляр. Откъде чухте за клуба ни?

— Бяхме приятели на Самюел Финшер — подхвърля Люкрес.

— Приятели на Сами! Защо не казахте веднага? Приятелите на Сами винаги ще са добре дошли в МАЕС.

Мишел хваща Люкрес за ръката и я повежда към една вътрешна стая, където някакви хора са заети с готвене.

— Сами! Точно организираме голям празник в негова памет в събота. Смъртта му ни…

— Разстрои?

— Не, отвори ни очите! Сега кончината му става за всички нас, епикурейците, крайна цел — да умрем като Сами, да умрем от екстаз! Можем ли да си представим по-изключителен край от неговия? Върховното щастие — и завесата пада. Ах, този Сами, винаги е бил късметлия… Щастлив в професията си, щастлив в любовта, световен шампион по шахмат и накрая — апотеозът на смъртта му!

— Може ли да разгледаме? — прекъсва го Люкрес.

Епикуреецът хвърля на дебелия журналист подозрителен поглед.

— Господинът да не ви е съпруг?

Произнася думата така, сякаш е неприлична.

— Той ли? Не. Той е… по-големият ми брат. Не носим една и съща фамилия, защото аз запазих фамилията на първия ми съпруг.

Изидор не смее да възрази на партньорката си и си взима един бонбон, за да не се налага да говори. Председателят на клуба на епикурейците облекчено въздъхва.

— А, значи и двамата сте… необвързани. Питам ви, защото трябва да призная, че сред нас има много необвързани и че те не обичат особено женените двойки, които се държат прекалено… буржоазно. Тук държим на свободата — „С“-то от МАЕС. Епикурейци и свободомислещи.

Като казва това, той настойчиво гледа журналистката.

— Точно затова искаме да се запишем, господин… Мишел — шепне тя.

— Господин Мишел! Мили Боже! Наричайте ме Миша. Тук всички ми казват Миша.

— Може ли да разгледаме клуба ви, господин… Миша? — повтаря Изидор.

Тогава домакинът ги повежда към врата с надпис: МЕС — Музей на епикурейството и свободомислието.

— Епикурейството е философия. Също както свободомислието е поведение — обяснява той. — Жалко, че двете понятия понякога остават недоразбрани.

Показва им първия експонат от музея — скулптура на човешка клетка от прозрачна смола.

— Преди да стана щатен директор на асоциацията, преподавах философия в една гимназия в Ница.

Люкрес и Изидор разглеждат клетката.

— Теорията ми е, че удоволствието е крайната цел на всичко. Удоволствието е жизнена необходимост. Дори най-елементарната клетка живее в името на удоволствието. Нейното удоволствие е да получи захар и кислород. Затова се стреми организмът, от който е част, непрекъснато да й изпраща захар и кислород.

Тримата обикалят около овалната прозрачна пластика.

— Удоволствието е единствената мотивация на всичките ни действия — подхваща Миша, обръщайки се към Люкрес. — Впрочем, преди малко видях как брат ви извади бонбон от джоба си. Това е добре. Това е епикурейски жест. Той дава на клетките си допълнително количество захар, което им доставя наслада. В същото време не държи сметка за наставленията на зъболекарите, които вероятно са го предупреждавали: „Внимавайте с кариесите!“

Посетителите стигат до една библейска картина, на която се виждат Адам и Ева, захапала ябълката.

— Плодовете! Сладкият дар на Бога. Тази картина е сама по себе си доказателство, че Бог е искал да бъдем „същества на удоволствието“. Храненето не е механичен акт. Ако не изпитвахме удоволствие от яденето, щяхме ли да се катерим по дърветата, за да берем плодове; щяхме ли да се бъхтим, като садим, сеем, поливаме, прибираме реколтата?

Миша ги води към други картини от Библията, този път с Ной и децата му.

— Ако сексът не доставяше удоволствие, щеше ли да хрумне на мъжа да полага толкова усилия, за да прелъсти жената, да я убеди да се съблече, да се остави да я докосне? А тя щеше ли да му позволи да проникне в нея?

Скулптурите стават все по-дръзки. Изидор и Люкрес минават покрай средновековни рисунки. Миша коментира:

— Обратно на разпространеното мнение, в миналото човекът е имал по-малко проблеми със секса. На Запад схизмата настъпва през XVI век. С религиозните войни и надпреварата в добродетелност между християнството и протестантството хората започват да се отчуждават един от друг. Средновековието, което след историка Мишле нататък е смятано за мрачна епоха, всъщност е било много по-чувствено от Ренесанса. До XVI век сексът е бил смятан за нормална и естествена потребност.

Миша сочи изображение на кърмачка.

— По онова време някои кърмачки са имали навика да мастурбират малките деца, за да ги успокоят и приспят. Доста по-късно са обявили, че мастурбацията е източник на болести и дори на лудост. За да се избегне ерекцията, в буржоазните семейства се е смятало за добър тон да се слага метален пръстен около препуциума.

Показва им метални пръстени. Люкрес забелязва, че те имат обърнати навътре шипчета.

— Някога в много френски градове градоначалниците са финансирали отварянето на публични домове, за да осигурят „душевното равновесие“ на съгражданите си и „възпитанието на младежите“.

Показва им гравюри, на които е изобразен интериорът на тези убежища на разврата.

— Монасите не са давали обет за въздържание, само женитбата им е била забранена, за да не се раздробят владенията на Църквата.

Виждат картини със сцени от градски бани.

— В хамамите — нещо като сауни, построени в центъра на градовете, мъжете и жените са се къпели голи. За да дискредитира тези места, Църквата обявила, че оттам се разпространяват холера и чума. Затворили ги някъде към 1530 година.

По-нататък са окачени гравюри на големи легла. Миша сочи една от тях.

— Хората са спели голи, най-често — цялото семейство на едно легло. Леглата са били достатъчно широки, за да поберат и слугите, а при случай и някой гостенин. Телата очевидно са се докосвали, ако не за друго, то за да се стоплят. Но ето че през XVI в. се появява първият убиец на удоволствието — нощницата.

Показва им старинна нощница.

— С тази ненужна дреха хората загубили навика да спят голи, да се докосват, да се галят, да се разтриват. Бретанската херцогиня^[2] разказва, че за да правят любов, жените от аристокрацията носели нощници с кръгла дупка на нивото на половия орган. А над дупката били избродирани благочестиви образи. С нощницата идва и свянът, после — срамът да показваш тялото си! Хората дори са се къпели и миели с нощница. Всеки у дома си, всеки в собственото си легло, всеки в нощницата си.

След това разглеждат една вилица и една носна кърпа, поставени под стъклен похлупак.

— През същата епоха настъпват още две антиепикурейски катастрофи — появяват се носната кърпа и вилицата. Заради първата престават да докосват носа си, заради втората — храната. Осезанието вече не служи за нищо. Удоволствието започва да става забранено.

Спират пред литография на светец, разкъсван от лъвове на римска арена.

— Ето го противниковия лагер. Той също нанася ударите си твърде рано. Противоположното на епикурейството е стоицизмът.

Миша се намръщва, докато произнася думата.

— Стоикът се стреми към удоволствие по един крайно извратен начин. Епикуреецът иска удоволствие тук и сега. Стоикът си въобразява, че болката сега му гарантира по-голямо удоволствие в бъдеще. И колкото повече страда, толкова е по-убеден, че ще бъде възнаграден. Звучи ирационално, но такава е драмата на човешката извратеност.

Миша ги води към снимка на планина и на мъж, който показва замръзналите си пръсти.

— Защо мислите, че алпинистът, който се изкачва на Еверест, извършва този подвиг? Студено му е, боли го, но върши това, защото смята, че после ще го обичат повече. Ах, как ги мразя тези герои!

— Някои правят това от романтичност — възразява Люкрес.

— Романтиката е върховният аргумент, който използват, за да узаконят антихедонизма. Невъзможната любов вероятно е романтична, но аз предпочитам възможната. Когато едно момиче ми каже „не“, минавам на следващото. Ако бях Ромео от пиесата на Шекспир, бързо щях да схвана, че ще имам проблеми с родителите й и щях да сваля някоя друга.

— Не обичате стоиците, не обичате героите, не обичате романтиците, с други думи — не обичате всичко онова, от което стават хубави истории — отбеляза Люкрес.

— Защо трябва да страдаме? Коя кауза заслужава да се откажем от удобството и насладата? Уверявам ви, че битката за удоволствието не е предварително спечелена. Епикур е казал: „Смисълът на живота е да се избегне страданието“. А погледнете всички тези хора, които полагат толкова усилия, за да предизвикат и понасят своята неволя.

— Може би го правят за онова, другото удоволствие — оплакването — подхвърля Изидор.

Миша им показва една табела: ГАЛЕРИЯ НА ПОДВИЗИТЕ. Под нея — снимки на хора, които похапват шишчета на върха на вулкан, и на мъже, масажирани от чевръсти азиатки.

— Удоволствието е и мизансцен — уточнява Миша. — Понякога, за да оценят някое изискано ястие, нашите членове се въздържат от храна в продължение на два дни. Освен това ние, както виждате на тези снимки, ходим да слушаме музика по склоновете на вулканите или правим любов под водата, снабдени с бутилки кислород. Волята за удоволствие върви ръка за ръка с голямата изобретателност.

Минават покрай образите на великите привърженици на удоволствието — Бакхус, Дионис; покрай гравюра, изобразяваща Рабле, над който е изписан девизът му: „Прави каквото искаш“; покрай Лабрюйер и максимата му: „Дори да не сме щастливи, трябва да се смеем от страх да не умрем, без да сме се смели.“

— Големите еволюционисти на XIX век като Херберт Спенсер и Александър Бейн добре са разбирали, че способността да изпитваме удоволствие е част от естествения подбор. Още тогава те въвеждат понятието „оцеляване на най-способния да се наслаждава“, което е много по-тънко от „оцеляване на по-силния“.

Миша ги води към голяма библиотека, където са подредени томове с красноречиви заглавия, групирани по теми: „Прости удоволствия“, „Сложни удоволствия“, „Самотни удоволствия“, „Удоволствия в група“.

— Тук се опитваме да съставим изчерпателен списък на всичко, което носи особено удовлетворение, като се започне от това да почешеш мястото, където те е ухапал комар и се свърши с пътешествие с космическа совалка. Тук влизат например четене на вестник в кафенето, разходка покрай реката, къпане в мляко от магарица, хвърляне на камъчета във вода… Човек трябва да има смиреността да признае, че успешният живот е сбор от кратки моменти на удоволствие.

— Може би най-големият враг на понятието „удоволствие“ е понятието „щастие“ — заявява Люкрес, внезапно настроила се философски.

Директорът на МАЕС проявява жив интерес към тази забележка.

— Вярно е. Щастието е абсолют, който човек се надява да постигне в бъдеще. Удоволствието е нещо относително, което можем да постигнем веднага.

Миша ги насочва към един бар, където облечен в ливрея майордом им поднася по негова молба сладкиш, съставен от три концентрични кръга — зелен, розов и жълт в центъра.

— Какво е това?

— Опитайте.

Люкрес докосва сладкиша с върха на езика си. Никакъв ясен вкусов сигнал. Нормално — върхът на езика усеща само сладкото; при това, за да се предизвика усещането, трябва да има поне 0,5% захар.

Физиономията на Люкрес изразява съмнение, но Миша настоява. Тогава тя взима една лъжица и сякаш се готви да погълне лекарство, слага в устата си част от това подозрително шарено нещо. Затваря уста и притваря очи, за да усети вкуса. Езикът й е покрит с малки розови издатини — вкусови луковици. Всяка луковица съдържа вкусови клетки, които задействат определени импулси в невроните, прикрепени към луковицата. Те от своя страна ги предават на мозъка, който ги тълкува, според вкуса на храната, като сладки, солени, кисели или горчиви. Клетките по страните на езика са чувствителни към соленото и киселото.

Люкрес усеща в устата си по малко от всичко — отначало солено, после сладко, после горчиво, накрая — кисело.

— Много е вкусно — признава тя. — Какво е?

— Японски сладкиш от червен фасул. Знаех, че ще ви хареса.

От своя страна Изидор, който е любител на класическите сладкиши, си поръчва сметанов сладолед с шамфъстък.

— Обичате сметана, нали? Нормално е. Тя има вкуса на майчиното мляко. Ние непрекъснато се стремим да регресираме, отново да станем бебета. За да бъдем едно цяло с майката, едно цяло с вселената. За да бъдем свръхмогъщи. Преди да навърши девет месеца, бебето си въобразява, че е всичко. Всеки от нас изпитва носталгия към този период на илюзия. Сметаната ни напомня за него.

Изидор бърка сладоледа си, докато го превръща в каша от сметана и плодове.

— Финш… Сами често говореше за мотивация — подхвърля той.

— Защо да говорим за мотивация? Да говорим за удоволствие — отвръща Миша. — Спирането на болката е удоволствие. Спирането на страха е удоволствие. Да се храниш, да спиш, да пиеш, да се любиш — всичко това са удоволствия. Сами не беше привърженик на мотивацията, а на удоволствието. Но думата „удоволствие“ днес е толкова подозрителна, че не можеше да рискува да я произнася често. Убеден съм обаче, че точно за нея мислеше, когато след победата си над Дийп Блу IV повтаряше термина „мотивация“. Смъртта му е върховното доказателство. И трябва да ви кажа, че формулата навлезе в нашия жаргон — да се „финшеризираш“ означава да умреш от екстаз, докато се любиш.

— Значи мислите, че е умрял от любов? — пита Люкрес и забелязва нов надпис: „По-добре грях отколкото лицемерие“.

— Разбира се. Гигантският оргазъм е унищожил мозъка му!

— Чувам, че се говори за оргазъм. Може ли да се присъединя към разговора?

Към тях се приближава мъж с вид на английски денди. Прошарени коси, заострен мустак, чийто десен край мъжът извива с пръсти. Носи ленен костюм, бяла риза и небрежно завързан около врата копринен шал. Лицето му е прекалено силно загоряло, дори за жител на Лазурния бряг, жестовете му са малко превзети, но елегантни.

— Да ви представя Жером — един от стълбовете на нашия клуб.

— Хей, Миша, не си ми казал, че имаме нова участничка, която е такава „будителка на сетивата“.

Жером целува ръка на Люкрес.

— Жером Бержерак. На вашите услуги — казва той.

И й дава визитната си картичка, на която е написано: „Жером Бержерак, безделен милиардер“. Люкрес намира идеята за забавна.

— Какво значи „безделен милиардер“? — пита тя.

Той застава до тях, отново поставя монокъла на окото си и набръчква бузата си, за да го намести.

— Един ден плавах с двайсет и пет метровата ми яхта заедно с три момичета на повикване — една червенокоса, една блондинка и една брюнетка. Бяха се изпекли като кифлички, най-възрастната беше на двайсет и две години. Бях се любил с всичките една след друга и с трите едновременно, отпивах от шампанското си, гледах в далечината островите с техните палми, тюркоазносиньото море и оранжевия залез и си мислех: „Хубаво, а сега какво да правя?“ И ми стана много тъжно. Осъзнах, че се намирам на върха на това, което може да ми предложи човешкото общество, и че не мога да се изкача по-високо. Като онези ученици, които получават по всичко шестици и вече няма накъде да се развиват. Това осъзнаване ме деморализира. Тогава се запитах дали пък няма нещо, което да стои над върха и открих МАЕС.

Миша изважда бутилка шампанско и вдига тост.

— За МАЕС!

— За Епикур!

— За Сами…

— Добре познавах Сами — казва Жером. — Беше човек с голямо сърце. И имаше късмет — бореше се за благородна кауза: развиването на качествата на човека, който винаги ще е по-добър от машината. Не беше някакъв тъпчо, каквито имаме тук и които смесват епикурейство с егоизъм, ако позволиш, Миша. Сами наистина вярваше, че епикурейството е път към мъдростта, нали?

Жером завърта чашата си.

— Ще си спомним за него на празника в събота — обявява Миша. — Наташа потвърди, че ще дойде.

— Може ли да дойдем и ние? — пита Люкрес.

— Естествено, нали вече сте членове…

Жером Бержерак със съжаление си тръгва, след като праща една въздушна целувка.