Бернар Вербер
Върховната тайна (43)

43.

„… Същият мозъчен имплант като на Уолъс Кънингам.“

Финшер погледна пациента си.

— Съжалявам, тази операция струва много скъпо. А тук едва ли не всеки ден ми намаляват субсидиите. Според мен отговорните лица от администрацията предпочитат да дават пари за затворите, защото това успокоява техния „буржоа-данъкоплатец-избирател“, и да забравят лудите.

Окото на Мартен проблесна. Започна поредната очна гимнастика.

„А ако намеря пари за болницата?“

Лекарят се навежда над ухото на болния и прошепва:

— Така или иначе, аз нямам необходимите умения. Трепанацията не е лесна работа. И най-малката грешка може да има тежки последствия.

„Готов съм да поема риска. Съгласен ли сте да извършите тази интервенция, ако успея да превърна болницата в проспериращо заведение?“

Самюел Финшер се съгласи, но продължи да изпитва съмнения.

Жан-Луи Мартен не можеше да изрази убеждението си с лицето си, но написа възможно най-бързо:

„Спомнете си, Самюел, какво ми казахте — че искате да продължите реформите си. Готов съм да ви помогна.“

— Не си давате сметка колко е трудно това.

„Не защото е трудно не го правите, а защото не го правите е трудно. Сигурен съм, че сте постигали успех, но сте го забравили. Доверете ми се.“

Невропсихиатърът мигна в знак на съгласие и излезе от стаята.

Жан-Луи Мартен го проследи с поглед и си пожела да е на висотата на предизвикателството си.

Огледа проблема отвсякъде. Първо потърси аналози в историята.

В античността, у древните гърци, селските идиоти са били хвърляни в морето по време на специална церемония, за да изкупят греховете на общността. През Средновековието са търпели селския идиот, но пък са съдили и изгаряли като вещици онези, които са смятали за обладани от дявола.

През 1793 г., когато Френската революция бушува по улиците на Париж и вятърът на промяната духа във всички области на социалния живот, младият лекар доктор Филип Пинел^[1], приятел на Кондорсе, става директор на болницата в Бисетр — най-голямата лудница във Франция. Тук той открива в какво окаяно положение са душевноболните. Затворени в мрачни килии, ако не и в клетки от по един квадратен метър, бити, оковавани във вериги, лудите били третирани като животни. За да ги успокоят им пускали кръв, потапяли ги в ледена вода, принуждавали ги да гълтат очистителни. След разрушаването на Бастилията Филип Пинел предложил да се възползват от новата ера и да отворят приюти за душевноболни. В името на свободата експериментът бил разрешен.

Жан-Луи Марген разказа историята на Филии Пинел на Самюел Финшер и му предложи да продължи експеримента на този учен-революционер.

— Какво станало после?

„Лудите, които Пинел освободил, след като ги сметнал за излекувани, пожелали да се върнат в болниците.“

— Значи се е провалил.

„Филип Пинел не е стигнал много далеч. Дали душевноболните са вътре или вън, няма значение. Важното е какво правят. Пинел твърдял, че лудите са нормални човешки същества, но различни от другите. Така че трябва не да се «нормализират», а да утвърдят различието си. Сигурен съм, че недостатъците на болните могат да се превърнат в предимства. Да, те са опасни, да, някои са склонни към самоубийство, други са нетолерантни, нервни, агресивни, но точно тази отрицателна енергия трябва да се насочи така, че да се превърне в положителна. Неизчерпаемата енергия на лудостта.“