Бернар Вербер
Върховната тайна (12)

12.

През една неделна вечер животът на Жан-Луи Мартен коренно се промени. Двамата с Изабел спокойно се разхождаха след вечеря, последвана от партия шах у приятеля му Бертран.

Беше зима и валеше сняг. В късния час улицата пустееше. Пристъпваха предпазливо, за да не се подхлъзнат. Внезапно се чу шум от мотор и от съскащи гуми, неспособни да прилепнат към заледения път. Жена му избегна удара. Той — не.

Така и не разбра какво се случи, бе покосен и хвърлен във въздуха. Всичко му се стори забавено като на кино.

Учудващи са безбройните информации, които човек възприема в подобни кратки мигове. Оттам горе му се стори, че вижда всичко, и по-точно — жена си, която го гледа с отворена уста, докато кучето му с наведена муцуна се чуди къде може да се е дянал господарят му.

Колата изчезна, без да спре.

Жан-Луи продължи да виси във въздуха, а мислите му препускаха със страхотна скорост. После, веднага след учудването се появи болката. Така, както не бе почувствал нищо след удара, сякаш бе изключил нервната си система, за да не предаде съобщението, така сега чувстваше удара извънредно силно, като вълна от киселина, разливаща се по цялото му тяло.

БОЛИ МЕ.

Ужасна болка. Страхотно изгаряне. Също както при сто и двайсет волтовия токов удар, преминал през ръката му, след като бе докоснал оголен електрически кабел. Или както при движещата се на заден ход кола, преминала през пръстите на краката му. Споменът бе все още жив. Болката достигна върха на черепа му и невралгията изгори нервите на цялото му лице. В съзнанието му се събуждаше цяло едно минало от „внезапни и силни болки“. Счупена ръка след падане от кон. Прескрипани пръсти на вратата. Сраснал се с плътта нокът. Някакво дете силно го дърпа за косата по време на бой през междучасието. В такива моменти си мислим само за едно: нещото да спре. Да спре незабавно.

Преди отново да падне на земята, една втора мисъл проблесна в съзнанието му като светкавица:

„СТРАХУВАМ СЕ ОТ СМЪРТТА!“