Бернар Вербер
Върховната тайна (32)

32.

Всяка секунда му носеше допълнителна болка.

След една кошмарна нощ Жан-Луи Мартен бе грубо събуден от двамата санитари. По-възрастният с рязко движение отвори клепача му и го заслепи с джобното си фенерче, за да провери дали ретината реагира.

— Надявам се, че ще сложим този зеленчук в хладилника — промърмори той.

— Какъв хладилник? — попита другият.

— Една специална зала, в която слагат зеленчуци като него, за да изгният, без да смущават останалите — обясни по-възрастният. — Но трябва още малко да се повреди, за да решат, че е напълно „увехнал“.

Окото на Жан-Луи Мартен се разшири от ужас. За миг помисли, че санитарите ще изключат поддържащите го апарати.

— Сигурно ти е писнало да стоиш на тъмно?

По-възрастният смени обикновената крушка със стоватова.

Таванът мигом стана ослепителен. На интензивната светлина петното отново изчезна. Мощната крушка изсушаваше роговицата на Жан-Луи Мартен. Клепачът не беше достатъчна защита срещу подобна агресия. И окото непрекъснато произвеждаше сълзи, за да се овлажни.

В полунощ двамата санитари пак дойдоха.

— Е, май започваш да разбираш кой задава правилата, а, зеленчук? Отговаряй: едно мигване за „да“, две — за „не“.

Две мигвания.

— Я! Господинът се прави на интересен. Чудесно. Засега си получил само половин наказание. Имаш две сетива, които работят, окото и… ухото. Няма причина да не те накажем и чрез ухото.

Сложиха на главата му уокмен и му пуснаха последния хит на Грета Лав — „За да ме обикнеш“.

В този миг Жан-Луи Мартен бе обзет от неистова омраза. И за първи път омразата не бе обърната срещу него самия, а срещу другите. Беше бесен. Изпитваше желание да убива. На първо време двамата санитари. После Грета Лав.

На другата сутрин окото и ухото му пламтяха. Жан-Луи Мартен се опита да разбере с малкото останал му разум защо тези двама типа, които не го познаваха, му мислеха злото. Каза си, че такава е може би природата на човека — да не обича ближния си и да му е приятно да му причинява страдание. Тогава премина отвъд омразата и пожела да промени цялото човечество.

На другия ден несръчните санитари изпуснаха Жан-Луи Мартен на линолеума; системите, включени в ръцете му, се опънаха и изпукаха. Палачите го изправиха.

— Голям мръсник си все пак! — каза по-младият от двамата.

— Системата е мръснишка. Според мен такива като него трябва да бъдат подлагани на евтаназия. Зеленчуците струват скъпо на обществото, заемат легла, които биха могли да послужат на по-перспективни болни. Точно така. Преди ги оставяха да умрат, но сега, благодарение на „прогреса“, както казват, поддържат живота им. Против желанието им на всичко отгоре. Убеден съм, че ако този нещастник можеше да говори, щеше да пожелае да умре. Нали, миличък? Какво искаш — да те опекат или да те сварят?

Санитарят дръпна космите в ушите му.

— А и кой го е грижа за него? Дори семейството му вече не идва да го види. Този тип е товар за всички. Само че ние живеем в система на всеобщо малодушие, в която предпочитат да оставят паразитите да живеят, вместо да имат смелостта да се отърват от тях.

Отново направи несръчно движение и Жан-Луи Мартен падна по очи с глух шум.

Вратата се отвори. Влезе доктор Самюел Финшер, който за първи път идваше по-рано. Веднага разбра какво става и сухо отсече:

— Уволнени сте!

После се обърна към пациента си.

— Мисля, че имаме да си казваме много неща — каза той, като сложи болния да седне с опрян във възглавниците гръб.

Благодаря, докторе. Не знам дали трябва да съм ви признателен, че ме спасявате сега, или да ви се сърдя, че не ме спасихте по-рано. Колкото до многото неща, които имаме да си казваме…

— Вие само ми отговаряйте с „да“ или „не“, като мигате веднъж или два пъти.

Лекарят му зададе правилните въпроси. Само с „да“ и „не“ Мартен успя да му разкаже за мъченията, на които го бяха подложили.