Бернар Вербер
Върховната тайна (39)

39.

Бяха го лишили от телевизия! Сънуваше ли? Доктор Финшер му отне любимата телевизия! Жан-Луи неспокойно замига с клепачи. За щастие лекарят бързо му обясни, че му носи заместител. И то какъв…

— Това е компютър със зрителен интерфейс вместо мишка.

Самюел Финшер инсталира до болния монитор и камера върху триножник, който постави съвсем близо до окото му.

В началото Жан-Луи Мартен не разбра много добре какво да прави с тази машина. После професор Финшер му обясни, че това е прототип, до този момент използван от десетина души на света. Камерата ще регистрира движенията на окото му и ще ги възпроизвежда на екрана на компютъра. Щом помръдне окото си, камерата ще предаде сигнала, който ще премести една стрелка на екрана. Когато окото гледа вдясно, стрелката ще се придвижи надясно, когато погледне нагоре, стрелката ще отиде нагоре и т.н. Вместо щракване с мишката ще трябва да мигне веднъж. И два пъти, за да щракне два пъти. Доктор Финшер включи компютъра.

Отначало Жан-Луи Мартен бе много несръчен. Стрелката бягаше ту наляво, ту надясно, плъзгаше се нагоре или по диагонал и му беше много трудно да я задържи където трябва. Не беше лесно и с мигането. Когато не успяваше да позиционира курсора, Жан-Луи мигаше нервно и неизменно отваряше някоя програма, която после трябваше да затваря.

Но само след няколко часа болният от LIS се научи да владее окото си. За тази цел приложи собствена стратегия — представи си, че от зеницата му към екрана тръгва лазерен лъч, който трябва да уцели стрелката.

Жан-Луи Мартен разгледа програмите, които му предлагаше компютърът. Установи, че може да извика на екрана клавиатура и че поставяйки стрелката върху буквите, може да напише текст. Сякаш духът му, дотогава затворен в малкия затвор на черепа му, прекарваше ръка през решетките.

На другия ден, когато доктор Финшер дойде да го види, Жан-Луи Мартен отвори със здравото си око текста който бе написал сам. Първо едно голямо МЕРСИ в черен таймс ню роман и 78 кегела, повторено на три страници. После следното: „Доктор Финшер, направихте ми най-прекрасния подарък, за който съм могъл да мечтая! Преди само мислех, сега се изразявам!“

Доктор Финшер прошепна в ухото му:

— Съжалявам, че не се сетих по-рано.

Жан-Луи Мартен отвори нов файл и започна да пише възможно най-бързо. Задачата беше трудна и грешките — чести. Окото му се бе навлажнило от възбуда.

„Може ли да поговорим?“

— Разбира се — отвърна лекарят заинтригуван.

„Колко време ми остава да живея?“ — попита окото.

— Няма определен срок. Всичко зависи от желанието ви да живеете. Ако се откажете от живота в психологическо отношение, много бързо ще залинеете. Искате ли да живеете, Жан-Луи?

„Сега… да!“

— Браво.

„Искам да разкажа на всички какво усещам. Толкова е… толкова…“ — стрелката се замята като бясна, сякаш емоцията пречеше ма Мартен да овладее очните си мускули.

Същата вечер Жан-Луи Мартен започна да пише автобиографията си, която озаглави „Вътрешният свят“.

Разказваше, че тъй като не може да прави друго освен да мисли, е схванал страхотното могъщество на мисълта.

„Има само три неща: действия, думи и мисли. Обратно на разпространеното мнение аз смятам, че словото е по-силно от действието и мисълта е по-силна от словото. Съграждането и унищожението са действия. Но в мащабите на времето и пространството това означава малко. Историята на човечеството се състои от паметници и развалини, от въодушевление и сълзи. А градивната мисъл и разрушителната мисъл могат да се разпространяват безкрай през времето и пространството, пораждайки множество паметници и развалини.“

Имаше чувството, че мозъкът му танцува, тича, скача в затвора си.

„Идеите са като живи същества и притежават собствена независимост. Те се раждат, растат, множат се, сблъскват се с други идеи и накрая умират. Ами ако идеите можеха да еволюират като животните? Ако бяха обект на естествен подбор, ако слабите загиваха, а силните оцеляваха? Видях по телевизията, че професор Доукинс^[1] е използвал понятието «идеосфера». Хубаво понятие. За света на идеите идеосферата е това, което е биосферата за животинския свят. Да вземем например понятието за Бог. То е идея, родила се в един прекрасен ден, която не е спряла да еволюира и да се разпространява, да се подема и да се разширява от речта и писменото слово, после — от музиката и изкуството, като свещениците от всяка религия я възпроизвеждат и тълкуват така, че да я приспособят към пространството и времето, в което живеят. Но идеите са по-податливи на мутации от живите същества. Например идеята за комунизма, излязла от ума на Карл Маркс, се разпространи в пространството за много кратко време и завладя половината планета. След което еволюира, мутира и все по-малко хора се интересуват от нея. Също като изчезващ животински вид. Но в същото време принуди идеята за «стария капитализъм» също да мутира. От борбата на идеи в идеосферата произлизат думите ни, после — действията ни. И следователно цивилизацията ни.“

Прочете написаното. Окото му заблужда по екрана на компютъра. Хрумна му още нещо.

„Понастоящем компютрите са на път да придадат на идеите ускорение, което ще предизвика мутации. Чрез интернет дадена идея може да се разпространи по-бързо в пространството и времето и още по-бързо да влезе в сражение със съперничките или с враговете си. Човекът притежава изумителната способност да ражда идеи, опирайки се само на въображението си. След което му се налага да ги отхвърля и унищожава, когато са отрицателни или потенциално разрушителни.“

С единственото си око Мартен огледа болните около него.

„Горките. Може би някога човекът е бил телепат, но животът в общество му е отнел тази способност.“

Тренираното му от периода на тъмнина ухо чуваше санитарите да разговарят някъде далеч. Обсъждаха някакво отсъстващо лице, което енергично „критикуваха“.

„Не съзнават значението на думите. Иначе нямаше да ги пилеят така.“

Жан-Луи Мартен изложи много свои идеи по темата за идеите.

След няколко седмици текстът достигна осемстотин страници. Доктор Финшер го прочете, хареса го и го изпрати на няколко парижки издателства. Отговориха му, че темата вече не е модерна. През 1998 г. парижкият журналист Жан-Доминик Боби^[2], заболял от LIS, беше написал книгата „Скафандърът и пеперудата“. При това я беше написал, като с мигане на очи прекъсваше секретарката си, която за всяка буква казваше азбуката. Методът беше по-впечатляващ от този на Жан-Луи Мартен с неговия зрителен интерфейс.

Жан-Луи Мартен с учудване откри, че дори при големите нещастия, ако не си пръв, не интересуваш никого.