Бернар Вербер
Върховната тайна (100)

100.

Най-накрая стига до втория Лерински остров — Свети Онора.

Излиза от водата като морска сирена, изплувала от мъглата. При падането се е наранила от острите издадени скали и лявото й бедро е прорязано от червен белег.

На хълма, над лозята и маслиновите дървета, се вижда някаква къща. Люкрес поема натам. Оказва се, че това е спиртоварна. Над вратата има зелен герб с две палмови клонки, в средата — епископска митра. С готически букви е написано: Леринско абатство. Лерински ликьор. И малко по-нататък: Цистерцианска конгрегация на непорочното зачатие.

В този час мястото е пусто. Люкрес се оглежда и вижда стария манастир. Прилича на обител на испанска мисия, каквито има немалко в Мексико.

Бели стени, високи палми, червени керемиди и извисявайки се над тях — островърхата кула на църквата. Още е рано и засега цари тишина. Журналистката влиза в параклиса, където се молят трийсетина монаси в бели раса, върху които са наметнали черни пластрони. Всички са с остригани темета и стоят на колене.

Най-възрастният забелязва младата жена и прекъсва молитвата. Останалите монаси се обръщат като задвижени от обща телепатия и я оглеждат слисани.

— Помогнете ми, помогнете ми — обръща се тя към тях, — трябва да стигна колкото се може по-бързо до пристанището на Кан.

Никаква реакция.

— Моля ви за помощ.

Един дребен монах слага пръст на устните си, за да й даде да разбере, че трябва да пази тишина.

Няколко братя я наобикалят и без да отронят дума, я хващат за лактите и я изтикват от параклиса. Дребният монах взема една плоча, на която написва:

„Дали сме обет за мълчание и за целомъдрие. Тук не може да влизат жени и да се вдига шум.“

Подчертава всяка дума и накрая — цялото изречение.

По дяволите, мисли тя, ще ме оставят на произвола на съдбата заради религиозните си принципи.

— Става дума да помогнете на човек в опасност. Нима като на всяко човешко създание не ви се вменява в дълг да спасявате хората, изпаднали в беда? Особено жените и децата. Аз съм жена, освен това съм и сираче! Ваш дълг е да ми помогнете.

Дали петата мотивация ще сработи?

Дребничкият монах изтрива написаното на плочата и написва с едри букви: „Нашият дълг е да живеем в мир с Господа Бога.“

Изтощена, ранена, мокра до кости, Люкрес ги оглежда подред. Изговаря думите отчетливо, сякаш се обръща към глухонеми.

— Значи сте по-лоши от другите. Ще ме изоставите от страх да не наруша спокойствието ви! Знаете ли какво? — избухва тя. — Ще добавя едно ново квадратче в списъка си. След номер 8 — наркотиците, и номер 9 — личната страст, ще впиша под номер 10 религията.

Монасите се споглеждат въпросително.

После й хвърлят снизходителен поглед. Монахът с плочата й предлага да седне. Донася една хавлиена кърпа и й я подава. Тя бавно се съблича.

Двама монаси си разменят ужасени погледи.

Забелязал раната на бедрото й, един монах изважда анкерпласт и след кратко колебание го лепва върху раната. След това й предлагат суха дреха — роба от груба аба. Тя приема.

Един млад монах й налива чашка лерински ликьор. Тя го гаврътва на един дъх, за да се подсили, и открива, че има много приятен вкус.

Усмихвайки се, духовникът й отправя успокояващ поглед. Написва с тебешир на плочата:

„Защо сте тук, госпожице?“

— Избягах.

Той изтрива написаното и написва, усмихвайки се пресилено.

„Полицията?“

— Не, хората от отсрещния остров!

„Значи сте пациентка от болницата «Света Маргарита»?“

— Не, журналистка съм от вестник „Съвременен часовой“.

Монахът се взира в големите й изумрудени очи, като че ли за да разбере по-ясно създалото се положение.

— Знам, че не е много за вярване — отвръща тя, — но разследвам случая с невропсихиатъра-шампион по шахмат, умрял от любов в прегръдките на датски топмодел. Аз съм журналистка и не съм луда.

Как може човек да докаже, че не е луд? Не е възможно.

— Тя казва истината.

Появява се един мъж, облечен в джинси и пуловер. Въпреки че не носи черните си кожени одежди, тя го разпознава — това е Гняв Господен, шефът на Пазителите на добродетелта.

— Аха, познахте ме. Кажете им, че не съм луда.

— Не е луда.

Без да я изпуска от поглед, той добавя:

— Тя е приятелката, с която имах среща. Просто е сбъркала вратата.

В погледа на монаха се чете съмнение. Но този език му е понятен. Гняв Господен със сигурност знае, че е по-добре да изрече достоверна лъжа, отколкото сложна истина.

„Можете да останете тук, но ще ви струва четирийсет евро на ден“, изписва той на плочата.

— Може ли да ползвам телефона? — пита Люкрес обнадеждено.

— Те нямат телефон — отговоря Гняв Господен.

— Какво правят, ако изникне някакъв проблем?

— Те никога нямат проблеми. Вие сте първият „проблем“, с който се сблъскват от векове насам. Свети Онора е място, на което са спестени световните неразбории. Да не забравяме, че по телефон се приказва, а те са дали обет за мълчание.

— Логично, трябваше да се сетя.

— Не искат да бъдат изкушавани от шумотевицата навън. Тук няма телевизия, нито интернет, нито радио, няма жени. С една дума — истинско спокойствие.

Гняв Господен си придава полупрезрително, полувесело изражение.

— Предполагам, че все пак имат факс, за резервациите.

Монахът клати утвърдително глава.

Гняв Господен снизходително повдига рамене, сякаш за да покаже, че след този последен каприз младата жена неминуемо ще се вразуми.

— Напишете им нещо и те ще го изпратят.

Тя написва бележка на Изидор и му обяснява къде се намира. На листче записва номера на телефона и името.

— Докато чакате, можете да отидете да обядвате в трапезарията — предлага Гняв Господен и я повежда към мястото.

— Ами вие, какво правите тук?

— Търся усамотение. Всеки месец се оттеглям за три дни, за да си направя равносметка и да поживея на спокойствие. Това място е свещено. Знам, че имаме различни убеждения, но тук сте в безопасност, повярвайте ми. Насилието остава извън оградата.

Стигат до трапезарията. Привършили с молитвата, монасите са насядали около дълга маса. Обръщат се да видят младата жена.

Тя е.

Усмихват й се мило.

Тя пристъпва невъзмутимо, без да обръща внимание на следящите я погледи. Гняв Господен я настанява на една дъбова пейка. Покрай тях се разменят канички с мляко, купички с овесени ядки и с мед. Люкрес наблюдава лицата и се пита какво е довело тук тези мъже.

— Не прибързвайте с преценките си, госпожице, те са порядъчни хора. Оставете настрана архаичния им вид, вижте в тях хора, решили да излязат от играта, защото е била непосилна за тях. Те са щастливи по свой начин. А и кой в днешно време може да заяви, че е щастлив?

— В Евангелието се казва: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.“

Той оставя намека без отговор.

Тя изгълтва млякото и овесените ядки с отвращение, но е толкова гладна след мъчителното плуване до острова, че не смята да придиря.

— Какво крояхте в болницата? — пита Гняв Господен.

— Направили са изключително откритие, може би нов вид наркотик, който им позволява да манипулират човешкия мозък.

Но Гняв Господен като че ли е изгубил интерес към обясненията й и се впуска в дълга тирада.

— Това е проблем на съвременността — след като хората вече нямат изповедници, психотерапевтите са се нагърбили с успокоението на душите им. Но какво могат те? Само да изчистят чувството им за вина. И съвсем случайно клиентите винаги имат право. Според тях виновни са неизменно другите — обществото, роднините, приятелите. Вършат това, което им доставя моментно удоволствие, без да се замислят за злото, което причиняват. Сетне търчат при психотерапевта, за да получат потвърждение за правотата си.

Предводителят на Пазителите на добродетелта свива юмруци.

— Затова ли нападнахте МАЕС?

— Не, онези са нещо друго. Те са покварени — отвръща той. — Ако движението им се разрасне, ще се превърнем в упадъчно общество, каквото видях в Патая, на остров Тайланд. Чували ли сте за Патая? Курортен град на южния бряг на острова. На младини бях там на туристическо пътуване и изживях страхотен шок. Представете си град, голям колкото Кан, изцяло посветен на удоволствията. Навсякъде проститутки, хазарт, боксови мачове без правила, алкохол, дрога. Четиринайсетгодишни момичета, които продават телата си не за час или за нощ, а за година, та дори и за десет, на мерзки перверзни типове. С очите си видях директни чартърни полети на самолети, наети от висши чиновници. Видях тринайсетгодишни момчета да практикуват тайландски бокс, намазали телата си с обезболяващи помади, за да не чувстват толкова силно ударите. Те умират едва петнайсетгодишни вследствие на вътрешни кръвоизливи, причинени от жестоките удари. Видях стриптийзьорки да отпушват бутилки кока-кола с интимните си части. Други вкарват жива змия в тялото си. (Люкрес изтръпва от погнуса при тази мисъл.) Това ли е бъдещето, което желаем за човечеството?

Гняв Господен й досипва овесени ядки, които тя изгълтва несъзнателно.

— Не всички хора са такива. Възпитавали са ни да не се поддаваме на първосигналните си импулси. Защото в противен случай целият свят ще стане като вашата Патая — заявява Люкрес.

— Клубът на епикурейците привлича все повече последователи. Което е още по-печално, тъкмо защото истинският Епикур е защитавал простите удоволствия и е издигал в култ духовния начин на живот.

— Известно ми е — Декарт не е картезианец. Епикур не е бил епикуреец — отвръща тя с уста, пълна с овесена каша с мед.

— Лукреций, вашият съименник и ученик на Епикур, който съчинил биографията на учителя си, му приписал максимата „Опитай всичко“. Защото самият Лукреций се е стремял единствено към житейските наслади.

— А вие сте последовател на Ориген, така ли беше?

— Ориген е бил прочут тълкувател на Библията и на Евангелието, един смел мъж, който държал на убежденията си.

— Нали той е измислил седемте смъртни гряха и се е кастрирал?

Тя потреперва, като че ли й става студено. Той налива в чашата й бистра вода.

— Кастрирал ли? Недоказано до ден-днешен. Също както не е доказано, че е формулирал седемте смъртни гряха. За историята знаем само това, което ни разказват историците.

— Ще ми припомните ли кои са седемте смъртни гряха?

— Похот, лакомия… хм… виж ти, и аз съм ги позабравил, но ще си ги спомня.

Подава й панерче с плодове.

— Не, благодаря. Искам едно кафе, силно по възможност.

Монасите им правят знаци да говорят по-тихо.

Гняв Господен шепне:

— Тук няма кафе. Успокойте се.

Тя се старае да си събере мислите. Затваря очи. Чувства мириса на стари камъни, който се слива с този на млечната каша с овесени ядки, а отвън се носи уханието на разцъфналите мимози.

— Защо трябва винаги да бързаме за някъде? Защо трябва да се бием? — проговаря той, хващайки я за ръката.

Тя се дръпва, сякаш е докоснала гореща плоча.

— Не знам — отвръща с раздразнение. — Защото светът е такъв и защото ние живеем в този свят.

— Една индийска поговорка гласи: „Няма ли желание, няма и страдание.“ Всъщност такъв е лайтмотивът на всички мистични доктрини. Поразсъждавайте върху това. Опитайте се ясно да формулирате желанията си и се откажете от тях. Ще видите какво облекчение ще почувствате.

Кое е най-силното й желание в този момент? Да разкрие пред света какво се върши в болницата „Света Маргарита“! За миг се отказва от него. А второто й желание? Да си почине в истинско легло след насъбралите се емоции. И от това се отказва. Още някое друго желание? Да бъде с Изидор (действа й успокояващо). Да получи признанието на Тенардие за отличния си репортаж (само за да й натрие носа на тази гаднярка).

И още, без да ги степенува: да се омъжи за приказния принц. (Само че да не ограничава свободата й.) Да си роди чудни дечица. (Само да не й се наложи да им посвещава много време.) Да се харесва на всички мъже. (Но никой да не си въобразява, че има някакви права над нея.) Да накара другите момичета да й завиждат. (Но и да й се възхищават.) Да стане прочута. (Но да запази правото си на личен живот.) Да бъде разбирана. (Само от интелигентните хора.) Да не остарява. (Но непрестанно да трупа опит.) Една цигара. Да гризе ноктите на краката си. Колкото повече се замисля, толкова повече разбира, че непрекъснато живее с десетки големи желания, а освен тях и със стотина други по-малки желания за дребни удоволствия, които гъделичкат кортекса й.

— Зарежете всичко — съветва я Гняв Господен. — Оттеглете се и поразмишлявайте. Може би ще е добре да останете тук за по-дълго време, на спокойствие.

Отново я хваща за ръката. Този път тя не реагира. Тогава той взема двете й ръце и ги покрива със своите.

Тя продължава да стои със затворени очи и да си повтаря наум: „… на спокойствие.“

Повдига клепачи и открива нови трима души в зрителното си поле.

Никак не й е трудно да ги разпознае: Робер, Пиеро и Люсиен. Един монах я сочи с пръст, докато тя разчита написаното на плочата: „Последвайте ме, знам къде е.“ Мозъкът на младата журналистка събужда задрямалите й клетки с мощна струя адреналин.

Гняв Господен я държи здраво за китките, за да не мърда. Тя го ритва под масата право в пищяла и го принуждава да я пусне. Прекатурва дъбовата пейка и бързо се затичва към вратата. След като за няколко секунди се бе освободила от всякакви желания, сега в ума й изниква едно особено силно — да избяга оттук.

— Страхувайте се от гнева Господен, невернице! Гневът Господен! Бог ни гледа отгоре! — повтаря преобразен Гняв Господен.

Монасите се кръстят, като че ли появата на тези трима рицари отмъстители е за тях знак за наказание свише. Една жена е нарушила покоя им и сега трябва да си плати.

Люкрес стига до страничната врата, преди да успеят да я настигнат, и сега тича надолу по каменните стъпала. Не се обръща, но чува забързаните стъпки след себе си.

Някакви монаси, които се качват, правят опит да я хванат. Тя прелита между тях.

Не са изпратили факса, а са предупредили болницата! За малко да се хвана на въдицата. Вероятно поради силното ми желание да се оттегля за размисъл и медения глас на Гняв Господен. Но той греши. Ние живеем в един свят на движение. Да се забавиш означава да отстъпиш.

Люкрес търчи колкото й сили държат. Но онези вече я настигат. Няма избор. Предпазвайки свитата в юмрук ръка с дебелия шаяк, тя счупва някакъв стъклопис, изобразяващ свети Онора, и побягва към морето.

Веднъж вече водата я е спасила, може би ще я спаси и този път. Мъглата все така не се е вдигнала и я обгръща, скривайки я от погледите на преследвачите. Съблича дебелата шаячна роба, която спъва движенията й, хвърля се във водата и с отличен бруст се отдалечава в открито море.

И тъй като сега вече не остана нито един остров, на който да се приютя, ще се наложи просто да бягам.

Умберто, който чака на корабчето завръщането на тримата болни, я забелязва и пали двигателя.

Тя плува все по-бързо в мъглата. Шумът на мотора се усилва.

Няма ли да свърши това най-сетне?

„Харон“ с лекота настига младата жена.

Тя продължава отчаяно да плува с неотслабващо темпо.

Без да спира мотора, Умберто блокира руля и застава на ръба на лодката, за да я хване с куката.

Тя продължава да плува.

Той вдига куката.

Тя се гмурва, изплува отново. Той се подготвя… и получава удар по главата.

Изненадана, журналистката се задържа над водата, вдига глава…