Бернар Вербер
Върховната тайна (21)

21.

Наляво, надясно? Изидор и Люкрес стигат до някакво кръстовище. Изгубили са от поглед войниците. Търсят ги, заслонили очите си с ръка.

— Къде може да са изчезнали?

Изидор, който продължава да храносмила, се е запъхтял. Люкрес, свежа като кукуряк, се качва на покрива на една кола, за да огледа наоколо отвисоко.

— Там — казва тя.

И сочи с пръст плажа.

— Вървете, Люкрес, вие сте по-бърза от мен, ще ви настигна.

Тя дори не го чува, вече галопира.

Сърцето й изтласква с шеметна бързина кръвта към артериите, оттам — към артериолите, после към капилярите на мускулите на прасците. Пръстите на краката й се впиват в земята, за да оттласнат възможно най-бързо тялото й напред.

И Паскал Финшер бяга, останал без дъх. Стига до някакъв пуст плаж, едва осветен от лунните лъчи. Там тримата войници го хващат и го хвърлят на земята.

— Лилава магнолия — прави неубедителен опит хипнотизаторът. Другият запушва ушите си и му заповядва:

— Изхвърли тези думи от ума ми! И живо. Няма да се правя на глупак с обувката си всеки път, когато срещна някой, който е бил на представлението или е чувал за него!

Хипнотизаторът бавно се надига.

— Махнете ръцете си от ушите… Ще оправим работата.

— И без шашми, разбрано!

Войникът отпушва ушите си, но е готов отново да ги запуши при най-малкия знак.

— Абракадабра, освобождавам ви от „лилава магнолия“, от този момент (прави жест с ръка) ще престанете да реагирате на тези думи.

Учуден, войникът стои неподвижно, като че ли очаква нещо в него да се задвижи.

— Я да видим. Повторете пак — обръща се той към Паскал Финшер.

— Лилава магнолия.

Нищо не се случва. Онзи се усмихва, доволен, че се е освободил от магията.

— Толкова ли е просто? — учудва се той.

— То е като твърдия диск на компютъра. Можем да запишем програмирана заповед, можем и да я изтрием — опитва се да обясни хипнотизаторът със същия отчаян глас, с който изследователят обяснява на туземците как си служим с магнетофона.

— Ами това с абракадабрата? — продължава войникът да разпитва недоверчиво.

— Това е, за да изглежда по-убедително, хората стават по-доверчиви, когато чуват подобни измишльотини. Всичко е в главата.

Войникът го оглежда от глава до пети.

— Добре, така да е. Но не искам такива неща да се случват повече на никой друг — добавя бившето опитно животинче, като навива ръкави и свива юмруци.

Двамата му приятели хващат артиста, докато бившата жертва му нанася удари в корема. Но ето че някакъв силует затъмнява луната.

— Трима яки мъжаги срещу един слабак изрича подигравателно Люкрес Немрод.

Войникът се обръща.

— Хайде, госпожичке, става късно и е опасно да се разхождате самичка тук нощно време. Виждате, има всякакви, меко казано, странни хора.

В същото време забива отново юмрука си в хипнотизатора.

— Айде, заспивай, заповядвам ти!

Люкрес Немрод се хвърля срещу войника и силно го ритва в чатала.

— Айде, изквичи, заповядвам ти!

Онзи надава сподавен вик. Един от войниците пуска хипнотизатора и се притичва на помощ на колегата си.

Люкрес заема бойна позиция в личния си стил бойно изкуство „сиропиталището куан-до“. Протяга два пръста във формата на куки, превръщайки ги във въоръжено продължение на тялото си. Двата резци на мишката. Войникът я ритва, тя го хваща за крака и го премята назад. После се хвърля отгоре му. Двамата се търкалят по земята и стигат чак до ръба на водата. С двата си пръста Люкрес му нанася много силен удар по челото. Хрущене на кост. Нов ритник в чатала на първия, който дава признаци, че се е посъвзел. И отново е в бойна позиция с твърди като дърво пръсти. Третият се колебае дали да се намеси. В края на краищата те си вдигат чуковете, без повече да се помайват.

Люкрес пристъпва към хипнотизатора, паднал на колене на пясъка.

— Как сте?

Той разтрива корема си.

— Това е част от професионалните неприятности. Проява на антихипнотизаторски расизъм.

— Антихипнотизаторски расизъм?

— От незапомнени времена хората с известни познания за мозъчните механизми са предизвиквали страх. Обвинявали са ги в какво ли не. Църквата — в магьосничество. Науката — в шарлатанство или в психически манипулации. Хората се страхуват от това, което не разбират, и искат да го унищожат.

Люкрес го подкрепя, за да види дали е в състояние да ходи.

— От какво се страхуват?

Той се усмихва с наранената си уста.

— Хипнозата ги кара да фантазират. Смятат, че става дума за магически способности. Във всеки случай благодаря ви за намесата.

— Дължах ви го. Благодарение на вас вече не се страхувам да обличам поло.

Инстинктивно заравя брада в яката си, за да покаже колко дълго може да стои в това положение.

Изидор се появява запъхтян.

— Е, Люкрес, хванахте ли вашия „убиец“? — иронизира я той.

Журналистката го пронизва със зелените си очи, за да го накара да млъкне.

Хипнотизаторът спира за малко, питайки се кой е този нов герой.

— Изидор Каценберг. И двамата сме журналисти от вестник „Съвременен часовой“. Разследваме смъртта на брат ви.

— На Сами?

— Люкрес смята, че вие сте го убили от завист — уточнява Изидор Каценберг.

При споменаване на името на брат му хипнотизаторът се натъжава.

— Сами. Аа… Сами. Бяхме много близки. Не се случва често между братя, но така беше. Той беше сериозният, аз — циркаджията. Допълвахме се един друг. Спомням си как един път му казах: „Ние сме като Исус Христос и Симон Мага — голям фокусник, приятел на Исус.“

Паскал Финшер млъква за момент и изтрива отново пулсиращата си устна.

— Не е съвсем шега. Възхищавах се от брат си.

— Какво правехте вечерта, когато той умря? — пита го Люкрес.

— Бях на сцената на „Веселия бухал“, можете да попитате управителя. Свидетели са ми всички зрители.

— Кой би могъл да му желае злото? — задава въпрос Изидор.

Сядат на хладния влажен пясък.

— Успехите му бяха прекалено ярки. Освен това с победата си над Дийп Блу придобиваше голяма популярност, ставаше недосегаем. Във Франция не гледат с добро око на преуспелите.

— Пиронът, който стърчи, привлича удара на чука — добавя Изидор, неизчерпаем извор на поговорки.

— Смятате ли, че може да става дума за убийство? — пита Люкрес.

— Знам, че беше получавал заплахи. Доволен съм, че разследвате смъртта му.

На Люкрес никак не й се иска да се откаже от хипотезата си.

— Дали друг освен вас не би могъл да го хипнотизира с цел да постигне желания ефект по-късно?

Паскал Финшер със съжаление клати глава.

— Наясно съм с хипнозата. За да се поддадете на влиянието, е нужно да се откажете за момент от свободната си воля и да оставите друг да решава вместо вас. А Сами бе всякакъв, но не и поддаващ се на внушение човек. Не зависеше от никого. Целта му бе да намалява страданието на болните. Истински мирски светец.

— Вашият „мирски светец“ официално е издъхнал от удоволствие в прегръдките на манекенка… — отбелязва Люкрес.

Паскал Финшер свива рамене.

— Познавате ли някой, способен да й откаже? Физиката й е по-силна от всички хипнотични сеанси.

— Един мой приятел твърди: „Свободната воля на мъжа се състои в това да избере жената, която ще взема решенията вместо него“ — заявява Люкрес.

Познавайки един от афоризмите си, Изидор порозовява.

— Добре казано — съгласява се Паскал Финшер.

— Смятате ли, че тя би могла да го убие? — пита журналистката.

— Не знам кой точно го е убил, но бих казал най-общо, че е била смелостта му. Финшер се бореше сам срещу всички отживелици. Предлагаше да преосмислим напълно отношението си към ума, към лудостта, към съзнанието. В словото, което произнесе след шахматната победа, се позова на Одисей, но сам той бе авантюрист от същата величина. Истинските пионери се познават по това, че падат, пронизани от стрелите, тъкмо защото са на предните позиции.

Изидор изважда кутийка с бонбони и предлага и на другите, за да се успокоят от преживените емоции. Хипнотизаторът си взема няколко.

— Помня, един път ми каза, че се чувствал заплашен: „Те мечтаят за свят, в който всички хора ще са еднакви. Така ще могат по-лесно да ги оформят, също като при клонирането на добитък или при индустриалното развъждане на пилета.“ За него „те“ бяха властите, пред които се отчиташе. И добави: „Те се страхуват от тези, които мислят за луди, а още повече от тези, които мислят за гении. Всъщност мечтаят за един бъдещ еднообразен свят, където много умните хора ще са длъжни да ходят с каска на главата, от която ще звучат глупави мелодийки, за да им пречат да мислят спокойно. Ще забулят красивите жени, ще облекат пъргавите с оловни жилетки. И всички ние ще станем средни човеци.“

Паскал Финшер извръща глава към Средиземно море. Показва в далечината малка светлинка, която би могла да е някаква звезда, ако не е толкова ясна.

— Ето там… стават странни работи. Убеден съм, че така, както аз се сблъсквам с антихипнозата, така и той се сблъскваше с…

— С кого?

— С колегите си. С пациентите. С помощния медицински персонал. С всички, които се страхуваха от новото. Трябва да отидете там.

Тримата не откъсват поглед от светлата точка, която като че ли ги зове.

— Проблемът — отбелязва Изидор, загледан в острова, където луната вече е огряла гирлянда от дървета, — е, че в психиатрична клиника не може да се влезе току-така.

Паскал Финшер проверява с език дали един от зъбите му не се клати.

— Умберто! Умберто е мъжът от лодката-такси, която прави курсове от пристанището на Кан до острова Света Маргарита и обратно. Присъства на сеансите по обща хипноза и релаксация, които организирам всеки петък. Кажете му, че идвате от мое име.

Хипнотизаторът поема дълбоко въздух и сбръчква вежди. Втренчил е поглед в далечния остров, сякаш е противник, когото се готви да срази.