Бернар Вербер
Върховната тайна (103)

103.

Мишката натисна силно лоста. Получи един, два, три, четири токови удара. Толкова беше хубаво! Не можеше да спре.

— Фройд напълно си ги заслужи — заяви Финшер.

„На прав път сме!“ — въодушеви се Жан-Луи Мартен.

Двамата наблюдаваха Фройд: единият — с човешки поглед, другият — с помощта на обектива на видеокамерата.

Мишката вдигаше и спускаше лоста, като че ли помпаше мускули с малък гладиатор, пригоден за ръста й. Впрочем бицепсите й започваха да се очертават, с такава стръв се отдаваше на упражнението.

„Но тя не спира!“

Червените очички на Фройд се бяха изцъклили от възбуда, в крайчеца на муцунката му се процеждаше слюнка и образуваше фини капчици по мустачките му. Той хриптеше от щастие, без да престава да натиска лоста, като че ли съжаляваше, че всеки път получава само един удар. Отначало лостът издаваше звук, напомнящ на свредел, а при сегашния бесен ритъм скърцаше като кречетало.

— Трябва да изключим тока.

Самюел Финшер натисна копчето.

Мишката спря поразена, като изпаднала в шок.

„Изглежда зашеметена.“

Ученият подаде на гризача парченце сирене.

Фройд стоеше неподвижно.

Притеснен, Самюел се наведе над него. В този миг мишката грабна лоста и продължи да натиска дръжката, като че искаше да покаже, че иска само това и нищо друго.

В знак на извинение, че няма да има повече, изследователят я погали.

— Хайде, Фройд, бъди разумен. Получи си дажбата удоволствие. Стига толкова за днес.

Измамена, мишката се надигна на двете си задни лапички и подскочи, забивайки острите си зъби в розовата плът до кокала.

— Ох, ухапа ме!

Фройд зае бойна поза, готов да се сражава за полагаемото му се. С настръхнала козина, с предизвикателно щръкнали уши. Червените му очи яростно се взираха в човека.

Самюел Финшер се принуди да потърси специални щипки, за да усмири Фройд, който драскаше въздуха от яд и надаваше страховити свиркания, оголил заплашително зъби.