Бернар Вербер
Върховната тайна (123)

123.

„София-Антиполис“. Бетонни сгради се извисяват сред гора от пинии на няколко метра от морето. Тук постепенно са се появили високотехнологични предприятия, за да могат техните творчески кадри да се възползват от идиличния декор. Сред гората от антени, които изпращат сигнали на международните конференции, са построени плувни басейни и тенискортове.

Предприятията са създали и университет, от който да си доставят свежи мозъци. Както и училище за даровити младежи. Остава само да направят детски градини за гении, за да се затвори кръгът.

Училището за даровити младежи гъмжи от стеснителни и самотни ученици, които вече мечтаят за Университета по информатика. Той не се отличава от останалите здания. Огромните му прозорци гледат към морето, за да предложат на студентите възможно най-пленителната панорама.

Директорът на заведението посреща двамата журналисти.

— Не задържахме Дийп Блу IV, защото имаше нужда от прекалено специфични програми. Дарението на американската компания се оказа нож с две остриета. Дарявайки ни компютъра, те ни задължаваха да купуваме само техни програми. Поради това бързичко се освободихме от него.

— Включихте ли го изобщо?

— Да, разбира се.

— Не ви ли се струваше малко странен?

— Какво разбирате под „странен“?

Люкрес решава да кара направо и излага целта на посещението им.

— Разследваме престъпление. Може би компютърът знае някои неща…

Директорът пренебрежително повдига рамене.

Гледали са много филми или са чели прекалено много научна фантастика. Писателите са безотговорни, не си дават сметка, че някои читатели взимат бълнуванията им за чиста монета. Ето защо чета само есета. Нямам време за губене.

Недоверчиво оглежда посетителите.

— Как се казваше вестникът ви? „Съвременен часовой“? Интересно, винаги съм го смятал за сериозно списание. Не, съжалявам, категоричен съм — компютрите не могат да бъдат надеждни свидетели! Във всеки случай, функцията „запаметяване“ на звук или на образ не може да се задейства от „волята“ на машината.

Завежда ги в компютърната зала на Математическия факултет и им обяснява, че точно тук се работи с последните програми, предназначени за изкуствения интелект, и че в момента — лично той може да им гарантира — извън рекламните трикове на компютърните фирми не съществува никакво изкуствено съзнание. Впрочем подобен израз не означава нищо конкретно.

— Компютърът никога няма да достигне човека, защото е лишен от творческа чувствителност — твърди директорът в разрез с теориите на Мак Инли.

— Ами това?

Изидор посочва календар на фирма за компютърна графика. Всеки месец е представен от сложни геометрични фигури във формата на главозамайващи розетки — спирали от многоцветни дантели.

— Това са картини, получени чрез фрактални образи. Математическите функции, генериращи тези дантели, са открити от французина Беноа Манделбро. Особеността им се състои в това, че уголемявайки образа, откриваме един и същ мотив, който се повтаря до безкрайност.

— Колко е красиво! — казва Люкрес.

— Красиво е, но не е изкуство! Това са мотиви, създадени от „организираната случайност“.

Люкрес продължава да разглежда картините от календара. Ако не я бяха предупредили, че графиките и цветовете са дело на компютър, щеше да обяви създателя им за „гениален“.

Изидор внезапно открива, че откакто са влезли, в залата звучи техномузика.

Компютърна живопис, компютърна музика, компютърни игри, компютърна администрация! Тихомълком, без да бият на очи, след овладяването на отегчителните и повтарящи се дейности, компютрите постепенно започват да се домогват до благородните творчески дейности. Без да говорим за новите програми, които произвеждат програми. Компютрите вече творят в областта на информатиката, без да ги ръководи човекът. Този инженер не иска да говори за изкуствено съзнание, защото се страхува да не стане за смях пред колегите си. Явно трябва да се измисли нова дума, за да се означи мисълта на компютрите.

— Можете ли да ни кажете поне какво направихте с Дийп Блу IV, след като открихте, че повече не може да ви бъде полезен?

Директорът им дава адреса на мястото, където го бяха транспортирали. Вместо „довиждане“ им подхвърля:

— Хей, и не го пребивайте, за да му изтръгнете самопризнания! Има право на адвокат!

Само той се разсмива на шегата си.