Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключения в науката (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Ultime Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Lina Nicol (2015 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Бернар Вербер. Върховната тайна

Френска, първо издание

Превод: Румяна Гецова

Редактор: Росица Ташева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Коректор: Евгения Рангелова

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 23,5

Печат: „Симолини“

ИК „Колибри“, 2006 г.

ISBN: 954-529-412-4

История

  1. — Добавяне

33.

— Кое мотивираше брат ми Сами? Добър въпрос.

Докато говори, хипнотизаторът от „Веселия бухал“ си играе с морков прел очите на бял заек. Заекът иска да вземе моркова, но човекът всеки път го отдръпва в последния момент.

— Това, което мотивира всеки от нас — да осъществи страстта си. Ние всички притежаваме някакъв талант, въпросът е да го открием и да работим, за да го усъвършенстваме. Това се превръща в страст. Тя ни води, тя ни помага да понесем всичко, тя придава смисъл на живота ни. Докато парите, сексът, славата са само мимолетни награди.

Въодушевена, Люкрес вади бележника си и пише:

„Девет: личната страст.“

— Сами казваше, че повечето от депресиите се дължат на липсата на лична страст. Хората, пристрастени към покера, бриджа, шаха, музиката, танца, четенето, дори към кошничарството, плетенето на дантели, филателията, голфа, бокса или грънчарството не страдат от депресия.

Докато говори, хипнотизаторът продължава да си играе с моркова и заека, който е все по-нещастен, че не може да си получи моркова.

— Защо така тормозите заека? — пита младата рижа журналистка.

Артистът праща въздушна целувка на животното.

— Ако знаете колко ще е щастлив, когато накрая му дам моркова! Щастието е и това — задоволяване на крайно изострено желание. Първо пораждам незадоволеност, създавам желание, поддържам го, увеличавам го, после го задоволявам. Хм… смятам да подобря номера с белия заек. Ще го скрия в шапка. Замисляли ли сте се каква самоотверженост се иска от заека или от гълъба, за да изчакат края на номера, без да издават звук? Тези животни прекарват живота си натикани в кутия или в джоб. Кой може да си представи самотата на заека, очакващ края на номера? Но за да прояви толкова търпение, най-напред трябва да бъде обучен. Трябва да ме обича като задоволител на желанията му. Трябва да стана негов бог. Той ще забрави, че съм причина за мъките му и ще си спомня само за способността ми да ги прекратявам.

Паскал Финшер продължава да върти моркова, като всеки път го отдръпва от лапите на заека, който държи за врата.

— Но тъй като не мога да го хипнотизирам с думи, аз го програмирам да реагира автоматично на някои дразнители. Следващия път, когато види морков, ще има само едно желание — да ми се подчинява.

— Подготвяте го да понася кошмар.

— Не повече от обществото ни, което ни подготвя да стоим наблъскани като сардини в метрото във върховите часове. Единствената разлика е, че вместо морков получаваме заплата. Вие сте парижани и би трябвало да знаете това.

Белият заек вече е луд от желание. С наострени уши и треперещ мустак той все по-ясно изразява желанието си. Дори хвърля по някой поглед на Изидор и Люкрес, сякаш иска да ги помоли да се намесят в негова полза, та да си получи моркова.

— Ние всички сме програмирани и всички сме лесни за програмиране…

— Освен ако сме нащрек — заявява Люкрес. — На Изидор се хванах, на вас ви се хванах, но сега, ако внимавам, няма да ви се дам.

— Така ли? Я да видим. Повторете десет пъти „филица“.

Изпълнена с подозрение, Люкрес се подчинява. Накрая Паскал я пита:

— С какво ядете супата си?

— С вилица — произнася тя, сякаш за да покаже, че нито веднъж повече няма да каже „филица“.

Разбира грешката си и се опитва да се поправи.

— Ами… исках да кажа лъжица, разбира се… Бре да му се не знае, пак се хванах.

— Ето едно бързо малко програмиране. Всеки се хваща. Можете да изпробвате номера с познатите си.

Изидор разглежда стаята. Цялата мебелировка е подчинена на темата за мозъка. Има колекции от малки китайски играчки, съставени от мозъчета от пластмаса с крачета, които подскачат, когато им навият пружината. Има мозъци от гипс. Чудовищни фантастични роботи, чиято глава е отворена и мозъкът се вижда добре.

Белият заек започва да показва признаци на агресивност и за да го успокои, Паскал го прибира в клетката му. Заекът е все по-нервен.

— Брат ми прекара няколко години от живота си в пълно мълчание — казва Паскал Финшер. — Заради баща ни. Той беше много добър лекар. Проблемът му бе, че беше алкохолик, а от алкохола ставаше тираничен и склонен към самоубийство. Спомням си как веднъж, за да ни впечатли, взе един нож от масата и си преряза вените, след което спокойно остави кръвта да тече в чинията му.

— И после?

— Майка ми реагира много добре. Сипа му супа върху кръвта и най-спокойно го попита как му е минал денят. Той сви рамене, разочарован, че не ни е шокирал, и отиде да си превърже китката. Майка ми беше образец на доброта и интелигентност. Умееше да се оправя със съпруга си и знаеше как да ни предпазва от него. Много я обичахме. Понякога баща ми водеше вкъщи скитници и пияници и ни принуждаваше да се отнасяме с тях като с негови приятели. Майка ми невъзмутимо се държеше така, сякаш това бяха съвсем нормални сътрапезници. Може би затова по-късно брат ми така добре разговаряше и с най-изпадналите. Но след едно пътуване до Бангладеш, където беше отишъл като лекар-доброволец, баща ми започна да взима наркотици. Напусна работа. Непрекъснато ни лъжеше. Не проявяваше към нас никаква обич. По свой начин изследваше мозъка, но откъм тъмната му страна. Омайваха го бездните по пътя му към центъра на духа. И обичаше да минава по този път, запазвайки нестабилно равновесие.

При спомена за своя родител Паскал се засмива тихо и тъжно.

— Мисля, че той ни предаде вкуса към играта с мозъците, своите и чуждите. Колко жалко, че се самоунищожи, имаше забележителни прозрения, поставяше учудващо точни диагнози. Щеше да е по-лесно, ако беше някой негодник. Щяхме да го мразим и толкова.

— А немотата на брат ви?

— Всичко започна вечерта, когато баща ни си преряза вените на масата. След като се нахранихме, веднага ни изпратиха да си легнем. През нощта брат ми — тогава беше на шест години, чул викове. Уплашил се за баща ми, втурнал се в стаята на родителите ни и заварил татко и мама да се любят. Мисля, че контрастът между предишната стресова ситуация и това, което му се е сторило животинско в сцената, са го травмирали. Останал като вкаменен. Дълго време след това отказваше да говори. Изпратиха го в специализирано заведение. Ходих да го виждам там. Беше заобиколен от истински аутисти, аутисти по рождение. Спомням си, че лекарят ме съветваше: „Преди да го видите, по-добре си вземете един душевен душ, за да не го заразите със стреса от външния свят. Той усеща всичко изключително силно.“

Люкрес си води бележки. Аутизмът би могъл да бъде тема на следваща статия.

— Как се оправи?

— Благодарение на приятелството му с едно от децата в центъра и на интереса му към митологията. Родителите на Одисей Пападопулос го бяха затваряли в мазе. Отначало Сами само сядаше до него и двамата не разменяха и дума. После започнаха да разговарят чрез знаци, след това — чрез рисунки. Никой не се бе надявал на подобно нещо. Бяха си измислили свой собствен език, който само те разбираха. Две души, общуващи отвъд думите. Мога да ви кажа, че оздравяването им беше истински вълнуващо. Баща ми, който след инцидента бе навлязъл във фаза на самообвинения, спря да се опитва да се самоунищожава. Може би в крайна сметка брат ми го спаси. Но отказваше да го посещава в болницата. Майка ми ходеше да го вижда всеки ден. Колкото до мен, аз не понасях всички онези безумци около него. Вероятно затова не станах психиатър. За мен съществуват, от една страна, психиатрите, които се интересуват от психичното, и от друга — хората, които се интересуват от духовното. Оттам идва интересът ми към хипнозата. Смятам, че тя е един от пътищата към духовното. Но не съм съвсем сигурен, напредвам пипнешком…

Люкрес отхвърля назад дългата си рижа коса.

— Споменахте митологиите.

— Другото мълчаливо дете, Одисей Пападопулос, беше от гръцки произход. Показваше на брат ми книги с легенди от родната си страна. Легендите за Херкулес, Еней, Тезей, Зевс и най-вече за своя съименник Одисей. Двамата мечтаеха заедно, вкопчваха се в тези митове. А после почина баща ни. От хепатит. Черният му дроб бе запазил спомена за алкохола и наркотиците и със закъснение му поиска сметка. На погребението брат ми и приятелят му Одисей си шушукаха нещо. Тогава за пръв път осъзнах, че Сами е излекуван. Двете деца взаимно се бяха лекували по-добре, отколкото би го направил който и да било терапевт.

Изидор преглежда бележките, които е нахвърлял на електронния си бележник.

— Какво стана с майка ви?

— След смъртта на баща ми тя някак напусна собствения си живот. Веднъж брат ми я попита какво би й доставило удоволствие. Тя отговори: „Да си най-добрият, да задминеш всички с ума си.“

Изидор си играе с малко мозъче от пластмаса.

— И оттогава се е почувствал мотивиран — предположи той.

— Може би затова стигна толкова далеч в изследванията си. Щом се появеше препятствие, той трябваше да го преодолее и колкото по-трудно беше, толкова повече се увличаше. Една сутрин майка ни просто не се събуди. Но имам чувството, че и след смъртта си го насърчаваше.

Паскал Финшер дава моркова на заека, който го захапва с типично заешка трескавост.

— А вие докъде я докарахте с вашето разследване? — пита Паскал Финшер.

— Вече знаем, че пречим на някого. Изправени сме пред истински убиец и разполагаме с улика срещу него.

Заекът е изхрупал моркова и гледа Паскал с благодарност.

— Ще ви помагам колкото мога, за да разплетете тази история.

Паскал Финшер отваря хладилника и вади стъкленицата с двете половини на мозъка на брат си.

— Съдебният лекар го беше задържал, полицията ни го върна. Предадох молбата ви на семейния съвет. Решиха да ви го поверят, стига да ни го върнете, след като приключите разследването.