Бернар Вербер
Върховната тайна (19)

19.

— Мешана салата без аншоа, а сосът винегрет отделно. Моля доматите да бъдат белени, ципата им дразни стомаха ми. Какъв оцет слагате във винегрета?

— Малинов, госпожице.

— Не може ли да сложите оня от Модена? Обожавам го.

Изидор, който много обича солено-сладките комбинации, си поръчва салата от авокадо, грейпфрут и скариди.

Сервитьорът записва поръчката. Люкрес взема пиле по провансалски като основно блюдо. Но без домат и с отделно сервиран сос. И без лук. Осведомява се дали може да получи за гарнитура зелен фасул вместо пържени картофи. Зеленият фасул да бъде задушен на пара, без мазнина. Сервитьорът търпеливо записва, задрасква, отбелязва в полето, свикнал е с трудни клиенти. Изидор си избира налим с босилек. Пази се за десерта.

— Желае ли господинът картата с вината? Имаме много добро бандолско розе.

— Не. Една оранжина лайт и един бадемов сироп — отсича Люкрес.

Преди да се оттегли, сервитьорът запалва двете свещи, които красят масата. Двамата са в ресторанта-кабаре „Веселия бухал“.

Салонът не е много голям, тапициран е със стотици маски на човешки лица с широко отворени очи. Те покриват стените и тавана, създавайки впечатлението, че тълпа от хора наблюдава посетителите под всякакъв ъгъл.

Над сцената — надпис: „Паскал. Прочутият хипнотизатор“.

— Вярвате ли в хипнозата?

— Вярвам в силата на внушението.

— Какъв е цветът на снега?

— Бял.

— Какъв е цветът на тази хартия?

— Бял.

— Какво пие кравата?

— Мляко…

Изидор победоносно се усмихва.

— А, по дяволите. Не мляко, а вода. Браво! Добре ме преметнахте — признава Люкрес.

Докато чакат поръчката, им поднасят чинийки с маслини и двамата похапват, разглеждайки присъстващите.

Вдясно от тях някакъв мъж говори с гръмък и убедителен тон по мобилния си телефон, а седналият насреща му сътрапезник се старае да прикрие смущението си с надеждата и неговият телефон скоро да звънне, за да накара на свой ред и другия да изпита същото неудобство.

Мобилният телефон на Люкрес започва да вибрира върху покривката. Изидор Каценберг я поглежда с укор. Тя прочита изписаното на екрана име и намирайки събеседника безинтересен, изключва телефона.

— Беше Тенардие. Изключих го, сега вече никой няма да ни безпокои… — извинява се тя.

— Мобилният телефон е новият вид лошо възпитание в наши дни — отбелязва Изидор.

Двойките от съседните маси се хранят тихо. Изидор се взира в тях, оформяйки по покривката топчета от средата на хляба.

— Да умреш от любов, да умреш от любов, и тоя Джордано ги приказва едни… — мърмори си той, лапвайки едно топче.

— Да умреш от любов, точно така! Да обичаш. ДА ОБИЧАШ до степен да ти се пръсне мозъкът. Вие, естествено, сте прекалено интелектуален тип, към всичко се отнасяте скептично, не можете да разберете силата на чувствата! — отвръща Люкрес Немрод.

Той отпива от бадемовия сироп.

— Финшер е убит, убеден съм. При това не от Наташа Андерсен.

Младата журналистка го хваща за брадичката. Огромните й изумрудени очи блестят на светлината на свещите. Гърдите й се повдигат от трудно сдържано възмущение.

— Кажете ми истината, Изидор, поне един път в живота си казвали ли сте „обичам те“?

Той се отдръпва.

— Това е за лапнишараните. Най-добрият начин да баламосаш наивниците. Мисля, че зад тези думи се крие просто воля за притежание на другия. Никога не съм искал да притежавам когото и да било и никога не съм искал друг да ме притежава.

— Жалко за вас… За какво ви е да откривате разни убийци, след като не сте способен да откриете любовта?

Той продължава с нарастваща ожесточеност да търкаля поредното топче, което нараства, става огромно и той го лапва, след което изстрелва фразата, току-що изваяна в собственото му мозъчно ателие:

— Любовта е победа на въображението над интелекта.

Тя свива рамене. Казва си, че съдружникът й е човек, способен единствено на мозъчни постижения. Нищо повече. Мозък без сърце.

Поднасят им ордьоврите.

С крайчеца на пръстите Люкрес хваща един лист салата и започва да го накъсва с резците си също като някой гризач.

— Не възнамерявам да си губя повече времето в Кан. Смятам, че това разследване е безсмислено, скъпи Изидор. Любовта съществува, Самюел Финшер я е срещнал и тя го е убила. Блазе му. Аз също се надявам да умра от любов. Утре се връщам в Париж, за да видя какво ще ми кажат за мозъка в болницата „Питие-Салпетриер“, в която, както сам ме осведомихте, действа модерно неврологично отделение.

Изведнъж лампите угасват, оставяйки вечерящите на светлината на свещите.

— А сега, както всяка вечер, сеансът на прочутия хипнотизатор Паскал Финшер. Моля да изключите мобилните си телефони.

Всички пъхат ръце в джобовете си и се подчиняват.

Мъж в черен смокинг, обсипан с пайети, излиза на сцената и поздравява присъстващите.

Изидор и Люкрес разпознават по лицето му много от чертите на починалия му брат. Той е малко по-висок, не носи очила, по-прегърбен е и изглежда по-възрастен.

Паскал Финшер открива спектакъла си с изложение на тема „силата на внушението“. Споменава руския учен Павлов, който успявал да накара опитното куче да слюнкоотделя само при звука на звънеца.

— Това наричаме условен рефлекс. Програмираме някого да реагира на дадено събитие или в даден момент. Не ви ли се е случвало досега да си кажете: „Искам да се събудя в осем без петнайсет без будилник“, и да установите, че действително сте станали точно в осем без петнайсет? Нито минута по-рано или по-късно.

Оживление в залата, мнозина наистина си спомнят за подобно постижение, което тогава им се е сторило случайно.

— Сами сте си създали условен рефлекс. Ние непрекъснато го правим. Научили сме се например да изпитваме нужда да отидем до тоалетната след закуска, да чувстваме глад през почивката, да получим позив за уриниране на влизане в асансьора, който ни отвежда до вратата на дома ни, вечер да ни се доспи точно след края на филма.

Публиката се смее при изброяването на тези толкова интимни усещания.

— Ние сме като компютри, които могат да се програмират и разпрограмират по желание. Стигаме дотам, че програмираме бъдещите си успехи и провали. Вероятно сте чували как някои хора започват изречението си със „сигурно ви преча, но…“ Те сякаш молят другия да ги отблъсне. Всички ние правим подобни неща неволно, без да се замисляме.

Хипнотизаторът пита има ли доброволец за участие в сеанса. Става един висок русокос мъж. Паскал Финшер приканва публиката да го аплодира, след което го кара да застане срещу него, заповядва му да гледа в махалото и започва да говори: „Клепачите ви натежават, натежават, толкова са тежки, че не можете да ги вдигнете. Сега ви става топло, много топло. Намирате се в пустинята и се задушавате в дрехите си.“

След като няколко пъти повтаря тези фрази, доброволецът, все така със затворени очи, започва да се съблича, докато остава само по гащета. Тогава Паскал Финшер го събужда и високият русокос мъж се стряска, изненадан и засрамен от голотата си. Залата аплодира.

— Как го прави? — пита Люкрес.

— Всъщност заслугата е изцяло на хипнотизирания, не на хипнотизатора — обяснява Изидор. — Той решава да се подчини на гласа. Смята се, че едва двайсет процента от хората се поддават на хипноза. Тоест способни са да се доверят достатъчно на хипнотизатора, за да се отпуснат напълно.

Паскал Финшер поканва нов желаещ за следващия си номер.

— Идете, Люкрес, хайде!

— Не, вие, Изидор.

— Госпожицата малко се притеснява — подхвърля Изидор към артиста.

Паскал Финшер слиза и хваща младата жена за ръката, за да я поведе към сцената.

— Веднага държа да ви предупредя, че няма да има разсъбличане — твърдо обявява Люкрес, застанала под прожекторите.

Хипнотизаторът й нарежда да съсредоточи погледа си в кристалното махало.

— Чувствате се все по-уморена. Клепачите ви натежават, тежат…

Тя не отделя поглед от махалото, но изрича:

— Съжалявам, но при мен няма да се получи, сигурно съм от осемдесетте процента неподатливи на хип…

— Вие спите.

Тя млъква и затваря очи.

— Спите дълбоко… — повтаря Паскал Финшер.

След като преценява, че я е приспал, хипнотизаторът пита Люкрес какво е правила вчера. Тя отговаря без колебание:

— Вчера бях в моргата на Кан.

След това я пита какво е правила миналата седмица. Отново си спомня. После — какво е правила миналия месец, после — миналата година през същия месец на същия ден. Тя се подчинява. Сетне я кара да се върне десет години назад, двайсет години. Да преживее отново първите си дни, след това раждането си, после какво се е случило преди него. Младата жена се свива на кълбо. Той й помага да седне на пода и тя се сгъва като зародиш, с палец в устата.

Моли я да преживее отново раждането си и Люкрес, все по-свита, започва да диша затруднено. После като че ли се задушава, след което внезапно съвсем престава да диша. Публиката е разтревожена. Младата журналистка почервенява. Трепери. Хипнотизаторът запазва пълно спокойствие. Прокарва ръка по бузите на Люкрес и ги гали, тръгвайки от брадичката, като че ли й помага да излезе от място, където би се задушила. С жест показва как я изтегля за брадичката, после за раменете. Тя леко се разгъва. С ръката си той я успокоява, умирява, вдъхва й увереност. Издърпва я, като че ли я измъква от някакво тясно гърло. Сетне минава зад нея и започва леко да я потупва по гърба. Постепенно потупванията стават по-силни, тя се отърсва, кашля и все така със затворени очи проплаква също като новородено.

Тогава Паскал Финшер сяда на пода, взема младата жена в прегръдките си, люлее я и й пее, докато я успокои.

— Сега вече всичко е наред. Ще тръгнем напред във времето.

Заповядва й да изрази с жестове първата година от живота си, първите десет години, миналата година, миналия месец, миналата седмица, вчера, преди един час. След което започва обратно броене от десет до нула, предупреждавайки я, че ще отвори очи на нула, че няма нищо да си спомня, но ще се възползва от благотворния ефект на сеанса.

Тя отваря очи. Плахи аплодисменти в залата. Тя примигва.

— Видяхте ли, не се получи — заявява тя, след като се окопитва.

Паскал Финшер я хваща за ръка, за да я аплодират по-силно. Учудена, Люкрес се подчинява. Той й благодари и тя се връща на масата.

— Бяхте страхотна — казва Изидор.

— Но нали не се получи? Или? Стана ли? Какво стана? Нищо не помня.

— Той ви върна към раждането ви. Имахте малък блокаж и той го изчисти.

— Какъв блокаж?

— Излизането от майчината утроба. За малко да се задушите. Той ви успокои, вдъхна ви увереност. Накара ви да преживеете отново появата си на бял свят в по-добри условия.

С решителен жест тя съблича полото си, после много бавно го облича отново. Повтаря жеста неколкократно, след което обяснява:

— Имах някаква фобия. Когато обличам поло се страхувам да остана повече от няколко секунди с глава в яката. Така е било откакто се помня. Нищо особено, но някак винаги ме е тревожело. Затова обличам пуловерите си много бързо. Сега изглежда преодолях това малко неудобство.

Тя продължава да пъха глава в пуловера и да я изкарва.

Хипнотизаторът приканва последния доброволец за един по-деликатен опит. Група от трима войници, влезли по средата на сеанса, посочват един от тях с шумни викове. След първия отказ той се решава, не иска да го помислят за страхливец.

Паскал Финшер приспива войника на бърза ръка с помощта на кристалното махало и му заявява:

— Когато чуете думите „лилава магнолия“, ще преброите до пет, след което с дясната си обувка ще почукате два пъти по вратата и ще избухнете в смях.

Повтаря няколко пъти внушението, събужда доброволеца и когато той отново сяда на мястото си, хипнотизаторът небрежно произнася „лилава магнолия“. Другият замръзва, брои наум, събува обувката си, отива до вратата, на която потропва два пъти, след което избухва в смях.

Залата избухва в смях като един човек и аплодира френетично. Древният жест на ръкопляскането изразява желанието да прегърнем другия, но тъй като той не е близо до нас и не можем да го докоснем, ние пляскаме дланите си една в друга.

Разтревожен, войникът престава да се смее и нервно обува обувката си.

— Такава е силата на мисълта — подхвърля хипнотизаторът. — Преди подавах по-прости ключови думи като „кафе с мляко“ или „слънчев лъч“, но тъй като са често използвани, създаваха проблеми в ежедневния живот. Затова сега прибягвам до „лилава магнолия“ — в обикновен разговор изключително рядко бихте чули този израз.

И тъй като Финшер отново произнася двете ключови думи, опитното зайче, което връзва връзката на обувката си се вцепенява за миг, после се доближава до вратата и потропва два пъти по нея, преди да се разсмее.

Нови аплодисменти. Неудобството на доброволеца нараства, той поклаща глава, започва да ругае и да се удря по темето, като че иска да изкара отровата от главата си.

Хипнотизаторът се покланя. Завеса.

Преди да приключат с ордьоврите, един сервитьор донася поръчаните ястия, възползвайки се от моментното им разсейване.

— Хипнозата… Не се сетихме за това. Ами ако някой е задал на Финшер някаква ключова дума?

— Ключова дума ли, каква? Лилава магнолия?

Младата научна журналистка трескаво мисли и получава светкавично прозрение.

— Ключова дума като например „обичам те“, програмираща спирането на сърдечната дейност при произнасянето й — предлага тя с въодушевление. — Наташа Андерсен я е изрекла във върховия момент и това е предизвикало спазъма.

— Нима точно вие ми казвате, че изразът „обичам те“ може да се превърне в смъртоносен инструмент! — учудва се Изидор.

Очарована от хрумването си, Люкрес пренарежда всяко парченце от пъзела, за да се получи строен ансамбъл.

— Впрочем не спазъм, а направо спиране на сърдечната дейност. Нали самият вие ми казахте, че мозъкът може да командва сърцето?

— Виждал съм йоги да го правят. Но не вярвам, че е възможно да се спре напълно. Трябва да съществуват анатомични механизми за оцеляване.

Тя бърза да предложи нещо друго.

— В такъв случай можем да си представим, че са го програмирали да се смее, докато настъпи смъртта. Да се смее до последен дъх, когато чуе думите „обичам те“!

Удовлетворена от идеята си, Люкрес възстановява цялата история.

— Мисля, скъпи ми Изидор, че открих ключа към аферата, Финшер е убит от брат си Паскал, който преди това го е хипнотизирал. Вмъкнал е в главата му подвеждащ израз. Най-коварния. „Обичам те.“ Наташа Андерсен го произнася в момента на оргазма. Сърцето спира и световният шампион по шахмат издъхва. А Наташа си мисли, че тя го е убила. Съвършеното престъпление — няма убиец на мястото на престъплението, няма оръжие, няма рана, само един свидетел, който си вярва, че е причинил смъртта! Като оставим настрана факта, че, както споменахте, историята е достатъчно „деликатна“, за да не се заеме никой със сериозно разследване. Сексът все още е табу. Наистина перфектно престъпление.

Ентусиазирана от разсъжденията си, младата жена с апетит довършва каквото е останало от пилето в чинията й.

— А мотивът?

— Завистта. Паскал не е така хубав като Самюел, който си има приятелка топмодел и на всичкото отгоре е световен шампион по шахмат. Богат, красив, с подходяща приятелка, прочут, то си е направо непоносимо. Като използва хипнотизаторските си способности, за да му внуши да умре, завистливият извратен брат така наглася работата, че онзи да издъхне в прегръдките на любимата си.

Люкрес отгръща няколко страници от бележника си, за да хвърли поглед на предишните записки.

— Бихме могли да добавим това при мотивациите. След пет: дългът, шест: завистта.

Налимът с босилек в чинията на Изидор е имал повече късмет от бройлера на Люкрес, поплувал е свободно някоя и друга седмица, преди да се хване в мрежата.

— Завистта? Понятието е прекалено тясно.

— Тогава да включим в него всички онези емоции, които не сме в състояние да потиснем, защото са по-силни от нас. Завист, желание за мъст… всъщност гняв. Да, бихме могли да ги обединим под номер шест — гневът. Той е още по-мотивиращ от дълга. Дългът изисква от хората да се харесват на другите и да се интегрират в обществото, гневът ги подтиква да разпалват революции и да променят обществото.

— Той може също да ги подтиква… да убиват.

Тя бързо записва репликата му, за да е сигурна, че няма да я забрави.

— Ето едно бързо проведено разследване — обявява Люкрес. — Признавам, че бяхте прав в подозренията си за насилствена смърт, аз пък от моя страна разкрих извършителя и причината. Струва ми се, че заедно поставихме рекорд по скоростно разследване на случай. Сега всичко приключи.

Тя вдига чашата си да се чукнат, но Изидор не посяга към своята.

— Хм… И твърдите, че аз съм митоман?

Тя го оглежда с презрение.

— Завист… — заявява тя. — И вие сте завистлив. Завиждате ми, защото съм по-млада от вас, защото съм жена и въпреки това намерих решението, нали така, господин Шерлок Холмс?

Довършват ястията си. Изидор откъсва един залък и го топва в соса в чинията си, а Люкрес с края на ножа отделя това, което смята да дояде, от онова, което не й харесва. Остатъкът от пилето е погребан под един дафинов лист.

Наоколо хората обсъждат представлението.

Най-сетне имат тема за разговор. На всяка маса се разделят на два лагера — едните вярват в хипнозата, другите не вярват, като всеки защищава позицията си със зъби и нокти. „Те са съучастници. — Преструват се. — Момичето изглеждаше искрено. — Не, преиграваше.“ Сервитьорът донася картата с десертите. Люкрес си поръчва кафе без кофеин и каничка топла вода, а Изидор — сладолед с лакрица.

— Вие просто изказахте едно предположение, нищо повече.

— Завиждате.

— Цяло щастие е, че не сте полицайка. За да се приключи едно разследване, не е достатъчно да се формулира някаква хипотеза, била тя и най-привлекателната. Нужни са улики, доказателства, показания, признания.

— Много добре, да разпитаме тогава Паскал Финшер! — горещи се Люкрес.

Прави знак на келнера да донесе сметката и да й издаде фактура; плаща, после се обръща към управителя на клуба с молба да я заведе до гримьорната на хипнотизатора. Чукат три пъти на вратата с надпис „Паскал Финшер“. Вместо отговор вратата се отваря с трясък и преди да имат време да реагират, хипнотизаторът изхвърча навън и изчезва от клуба на бегом с все още мократа си хавлия, следван по петите от тримата войници, начело с този, който е участвал в сеанса.

— Лилава магнолия? — се провиква Люкрес с надеждата, че тези думи ще спрат войника.

Но всички са вече далеч.