Бернар Вербер
Върховната тайна (65)

65.

Мишлето се събуди два часа по-късно.

— Мисля, че успяхме.

В края на операцията невропсихиатърът отново покри като с капаче върха на черепната кутия и я намаза с хирургическо лепило, което се използва за бързо срастване на костите.

Сега от горната част на черепа на гризача излизаше електрически контакт, който му придаваше вид на музикант-киберпънк.

Всичките сетива на мишката действаха безотказно. Можеше да тича, следеше с поглед минаващите пред очите й предмети. Защитаваше се с лапички срещу нападенията на една химикалка. Ако човек се вгледаше по-внимателно, забелязваше, че белите косъмчета по черната й главичка напомнят брадичка. Ето защо Самюел Финшер и Жан-Луи Мартен решиха да я нарекат „Фройд“.

Остана само да опитат с лостчето. Невропсихиатърът включи електрическа жичка в контакта и пусна слаб ток. След миг на неподвижно учудване Фройд прояви нервност. Трескаво размаха дясната си лапичка.

„Боли ли я?“

— Не знам. Изглежда по-скоро изненадана от усещането.

„Как да разберем дали й харесва или не?“

Най-лесното беше да й поверят отново лостчето. Самюел Финшер постави едно лостче пред лапичките на гризача и свърза жичките с електрическата батерия. Фройд се доближи, подуши лостчето с недоверие, но не го докосна. Тогава човекът задвижи лостчето с два пръста, за да покаже как става.

Мишката замръзна като ударена от ток. Бе схванала.

„Заболя ли я?“

След като двата човешки пръста освободиха терена, тя хвана с лапички лостчето и го натисна надолу, предизвиквайки токов удар. Повдигна лостчето, спусна го и отново получи порция ток. После потрети движението.

— Като че ли й харесва — констатира невропсихиатърът.

Мишката не преставаше френетично да движи лостчето нагоре-надолу. Като че ли изпомпваше водата от кладенец, за да извади на повърхността някакъв еликсир, осезаем единствено за нея.