Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (9)

БРАН

Ловната свита тръгна призори. Кралят искаше глиган за тазвечерния пир. Принц Джофри придружаваше баща си, така че на Роб също му позволиха да тръгне с ловците. Чичо Бенджен, Джори, Теон Грейджой, сир Родрик и даже смешният дребосък, братът на кралицата — всички заминаха с тях. В края на краищата беше последният лов. На другата заран щяха да се отправят на юг.

Бран го оставиха с Джон, момичетата и Рикон. Но Рикон си беше още бебе, момичетата си бяха момичета, а Джон с неговия вълк не се мяркаше никъде. Не че Бран много го търси. Смяташе, че Джон му се сърди. Джон напоследък като че ли се сърдеше на всички. Бран не разбираше защо. Той заминаваше с чичо Бен на Вала, за да се включи в Нощния страж. Това беше почти толкова добре, колкото да замине на юг с краля. Роб беше единственият, който оставаше тук, а не Джон.

От няколко дни Бран изгаряше от нетърпение най-после да тръгнат. Щеше да язди по кралския път на свой кон — не на пони, а на истински кон. Баща му щеше да бъде Ръката на краля и щяха да живеят в Кралски чертог, в замъка, построен от Господарите на дракона. Баба Нан разправяше, че там обитавали духове и имало подземия, в които ставали ужасни неща, и глави на дракони по стените. Бран потръпваше само при мисълта за това, но не го беше страх. Как да го е страх? Нали с него щеше да е баща му и самият крал, с всичките му рицари и заклети мечове.

Един ден и самият Бран щеше да стане рицар от кралската гвардия. Баба Нан казваше, че те са най-добрите мечоносци в цялото кралство. Бяха само седем, с бели доспехи, и нямаха нито жени, нито деца, а живееха само за да служат на краля. Бран знаеше всичките истории. Имената му звучаха като музика. Сервин Огледалния щит. Сир Риам Редвин. Принц Емон, Рицаря на дракона. Близнаците сир Ерик и сир Арик, издъхнали в двубой помежду си от братски меч, когато брат със сестра се сражавали във войната, която певците наричаха „Танца на драконите“. Белия бик, Джеролд Високата кула. Сир Артър Дайн, Меча на утрото. Баристан Храбрия.

Двама от кралската гвардия бяха дошли на север с крал Робърт. Бран ги беше гледал с възхита, без да посмее дори да им проговори. Сир Борос беше плешив мъж с кораво лице и яки челюсти, а сир Мерин имаше посърнали очи и брада с ръждив цвят. Сир Джайм Ланистър повече приличаше на рицарите от сказанията и той също беше от кралската гвардия, но Роб му каза, че той е убил стария луд крал и повече не се брои в сметката. Най-великият от живите рицари беше сир Баристан Селми или Баристан Храбрия, Лорд-командирът на кралската гвардия. Баща му беше обещал, че ще се срещнат със сир Баристан, когато пристигнат в Кралски чертог, и Бран си отбелязваше дните с чертички по стената, изгаряйки от нетърпение да тръгне, за да види свят, за който само си беше мечтал, и да започне живот, какъвто трудно можеше да си представи.

И все пак сега, когато настъпи последният ден, Бран изведнъж изпита тъга. Зимен хребет беше единственият дом, който познаваше. Татко му беше казал, че днес трябва да се сбогува, и той се опита. След като ловците заминаха, тръгна да обикаля замъка с вълчето му по петите, решен да навести онези, които щеше да остави — баба Нан и готвача Гейдж, ковача Микен и конярчето Ходор, дето толкова широко се усмихваше, грижеше се за понито му и не казваше нищо друго освен „Ходор“, градинаря в остъклените градини, който му даде боровинки…

Но и от боровинките не му стана по-добре. Най-напред бе отишъл в конюшнята и бе видял понито си в яслата. Само че то вече не беше неговото пони. Той щеше да получи истински кон и да остави понито тук. И изведнъж на Бран му се прииска просто да седне и да поплаче. Обърна се и побягна, преди Ходор и другите конярчета да видят сълзите в очите му. Това беше краят на сбогуванията. Бран предпочете да изкара сутринта сам в гората на боговете, опитвайки се да научи вълка си да му носи пръчки, но нищо не стана. Вълчето беше по-умно от всички хрътки в кучкарника на баща му и Бран бе готов да се закълне, че разбира всяка дума, която му кажеше, но не прояви почти никакъв интерес към гоненето на пръчки.

Още не беше решил какво име да му даде. Роб наричаше своето Сив вятър, защото бягаше бързо. Санса бе кръстила своето „Лейди“, а Аря — на някаква кралица вещица от песните, а пък малкият Рикон викаше на своето „Рошльо“, което според Бран беше много глупаво име за едно вълчище. Вълкът на Джон, белият, беше Дух. Бран съжаляваше, че не беше се сетил пръв, въпреки че неговият вълк не беше бял. През последните два дни пробва поне сто имена, но нито едно от тях не звучеше подходящо.

Накрая играта с пръчки му омръзна и той реши да отиде да се катери. След всичко, което се случи напоследък, от седмици не бе ходил при рухналата кула, а това май щеше да е последният му шанс.

Затича се през гората на боговете по дългата заобиколна пътека, за да избегне яза, до който растеше дървото на сърцето. Дървото на сърцето винаги го плашеше. Не беше редно дърветата да имат очи, смяташе Бран. Нито пък листа, които приличат на ръце. Вълкът заприпка по петите му.

— Ти стой тук — каза му той в подножието на смърча до стената на оръжейната. — Легни долу. Точно така. Сега стой.

Вълкът направи каквото му заповядаха. Бран го почеса между ушите, след което се обърна, подскочи, хвана се за един нисък клон и се издърпа нагоре. Беше се изкачил вече до средата на дървото, премествайки се леко от клон на клон, когато вълкът се изправи и започна да вие.

Бран спря и погледна надолу. Вълчето му се смълча и го изгледа с присвитите си жълти очи. Прониза го странен хлад. Той започна отново да се катери, а вълкът отново зави.

— Млъкни — викна му Бран. — Куш. По-лош си и от мама. — Воят го гонеше чак докато не се качи на върха на дървото, не скочи на покрива на оръжейната и не се скри.

Покривите на Зимен хребет бяха за Бран като втори дом. Майка му често казваше, че е започнал да се катери още преди да се научи да ходи. Бран не помнеше кога е проходил, но не можеше да си спомни и кога бе започнал да се катери, така че сигурно беше права.

За момче като него Зимен хребет представляваше каменен лабиринт от стени, кули, вътрешни дворове и тунели, които се простираха във всички посоки. В по-старите части на замъка коридорите се виеха толкова стръмно нагоре-надолу, че човек никога не беше сигурен на кой етаж се намира. Веднъж майстер Лувин каза, че мястото израснало през вековете като чудовищно каменно дърво. Клоните му бяха чворести, дебели и криви, а коренищата — заровени дълбоко в земята.

Щом се измъкнеше отдолу и пропълзеше почти до небето, Бран можеше да види с един поглед целия Зимен хребет. Гледката, проснала се под него, му харесваше. Само птици кръжаха над главата му, докато целият живот на замъка си течеше долу. Бран можеше да изкара тук с часове, сгушен между безформените, износени от дъждовете метални капчуци с глави на странни чудовища, кацнали унило над Първата цитадела, и да наблюдава всичко: мъжете, упражняващи се с дърво и стомана в тренировъчния двор; готвачите, грижещи се за зеленчуците в стъклените градини; псетата, тичащи неуморно из кучкарниците, смълчаната гора на боговете; момичетата, подхвърлящи си шеги и клюки край кладенеца за пране. Това го караше да се чувства като господар на замъка по начин, какъвто Роб никога нямаше да изпита.

И освен това му помагаше да научи някои тайни на Зимен хребет. Строителите дори не бяха подравнявали земята. Зад стените на Зимен хребет се виждаха хълмове и долини. Имаше един покрит мост, който тръгваше от четвъртия етаж на камбанарията и преминаваше през втория етаж, където виеха гнезда птиците. Бран го знаеше. И освен това знаеше, че можеш да влезеш във вътрешната стена през южната порта, да изкачиш три етажа и да пробягаш през целия Зимен хребет през един тесен тунел в камъка, след което да излезеш на приземния етаж при северната порта и над теб да надвисне високата сто стъпки стена. Бран беше убеден, че дори майстер Лувин не знае това.

Майка му се ужасяваше от мисълта, че някой ден Бран може да се подхлъзне от някоя стена и да се пребие. Той я уверяваше, че няма, но тя така и не му повярва. Веднъж го накара да й обещае, че ще стои долу. Той успя да спази обещанието си почти цял месец, отчаян през цялото време, докато една нощ не се измъкна през прозореца на спалнята си, след като братята му заспаха дълбоко.

В пристъп на вина призна престъплението си още на другия ден. Лорд Едард му заповяда да отиде в гората на боговете, за да се пречисти. Бяха поставени стражи, които да се погрижат Бран да остане сам през цялата нощ и да се разкайва за неподчинението си. На другата сутрин Бран го нямаше никакъв. Намериха го дълбоко заспал в най-горните клони на най-високия смърч в горичката.

Колкото и да беше ядосан, баща му не можа да затаи смеха си.

— Ти не си мой син — каза му той, след като го свалиха. — Ти си катерица. Така да бъде. Щом трябва да се катериш, катери се, но поне се старай да не те вижда майка ти.

Бран се стараеше, колкото може, макар да не се заблуждаваше, че я е излъгал. След като баща му не можа да му забрани, тя прибягна до помощта на други. Баба Нан му разказа за едно лошо момче, което се покатерило много нависоко и било ударено от мълния, и как след това враните се спуснали да изкълват очите му. Бран не се впечатли. Горе на разрушената кула имаше гнезда на врани. Освен него там не стъпваше никой и понякога, преди да се покатери, той пълнеше джобовете си със зърно, а враните се хранеха направо от шепата му. Нито една от тях не бе проявила и най-малко желание да кълве очите му.

След това майстер Лувин направи едно малко глинено момче, облече го с дрехи на Бран и го бутна от стената долу на двора, за да покаже какво ще стане, ако Бран падне. Виж, това беше по-забавно, но Бран само погледна майстера и му каза:

— Само че аз не съм от глина. И все едно, никога няма да падна.

После известно време стражите го гонеха, щом го видеха да пълзи по покривите, и се опитваха да го смъкнат долу. Това беше най-веселото. Също като игрите с братята му, само дето Бран винаги печелеше. Никой от стражите не можеше да се катери толкова добре като Бран, дори и Джори. А и повечето пъти просто не го виждаха. Хората никога не поглеждаха нагоре. Това бе една от причините, поради които обичаше катеренето. Ставаше почти невидим.

И освен това обичаше изпитанието, докато се издърпваше по някоя стена камък по камък, с пръсти и крака, впити здраво в малките процепи между тях. Винаги сваляше ботушите си и се катереше бос. Така имаше чувството, че има четири ръце вместо две. Обичаше дълбоката и сладка болка, която след това оставаше в мускулите му. Обичаше вкуса на въздуха високо горе — сладък, хрупкав и студен като зимна праскова. Обичаше птиците: враните в порутената кула, лястовичките, свили гнезда в процепите между камъните, стария бухал, дето спеше в прашния таван над оръжейната. Бран ги познаваше всички.

Най-много от всичко обичаше да ходи по места, в които никой друг не можеше да проникне, и да съзерцава сивата гледка със Зимен хребет, видян така, както никой друг не можеше да го види. Това превръщаше целия замък в тайното място на Бран.

Любимото му свърталище си оставаше рухналата кула. Някога тя бе служила за стражева кула — най-високата в Зимен хребет. Преди много време, сто години преди още баща му да се роди, я ударила мълния и я подпалила. Горната третина от съоръжението се беше сринала навътре и кулата си бе останала невъзстановена. Понякога баща му пращаше хора да избият плъховете в подножието й, да прочистят гнездата им, които винаги намираха между срутените камъни и овъглените и прогнили греди. Но никой вече не се качваше до проядения връх на разрушената постройка. Освен Бран и враните.

Знаеше два начина да стигне дотам. Можеше да се покатери направо по стената на кулата, но камъните бяха хлабави, хоросанът, който ги държеше, отдавна се беше стрил на пепел и Бран не обичаше да отпуска цялата си тежест на тях.

Най-добрият начин беше да тръгнеш от гората на боговете. Да изпълзиш по високия смърч и да се прехвърлиш над оръжейната и стражевия салон, прескачайки от покрив на покрив, бос, разбира се, за да не чуят стражите, че си горе. Така стигаш до сляпата страна на Първата цитадела, най-старата част на замъка — грубо кръгловато укрепление, което беше по-високо, отколкото изглеждаше. Сега там обитаваха само плъхове и паяци, но старите камъни все още бяха добри за катерене. Оттам можеш да стигнеш направо до причудливите капчуци, надвиснали слепи над празното пространство, и да се залюлееш от капчук на капчук, на ръце покрай северната страна. Оттам, ако се протегнеш достатъчно, можеш да се хванеш и да се издърпаш на рухналата кула, където се беше килнала най-близо до стената на Цитаделата. Оставаше само да пропълзиш по почернелите камъни, не повече от десетина стъпки, и враните веднага ще дойдат да видят дали си им донесъл зърно.

Бран се мяташе от капчук на капчук с лекотата на опитен акробат, когато чу гласовете. Толкова се стресна, че за малко щеше да се изтърве. През целия му живот досега Първата цитадела беше пусто място.

— Не ми харесва — говореше жената. Точно под краката му имаше един ред прозорци и гласът се процеждаше от последния прозорец от тази страна. — Ти трябваше да станеш Ръката.

— Боговете да не дават — отвърна ленив мъжки глас. — Такава служба не ми трябва. Много работа иска.

— Не можем да поверим на Старк толкова много власт. Пак ще стане като с Джон Арин. Ох, защо трябваше да приеме този човек?

Бран увисна на ръце, заслушан. Страх го беше да продължи — можеха да зърнат стъпалата му, ако се люшнеше отново.

— Трябва да си доволна, че прие — каза мъжът. — Мъжът ти като нищо можеше да се обърне към някой от братята си, или дори към Кутрето. На мен ми дай врагове с чест, вместо амбициозни, и ще си спя спокойно цялата нощ.

— Трябваше да настоя да провъзгласи теб — каза жената. — Робърт можеше да се откаже, ако упорствах повече. Бях сигурна, че Старк ще откаже.

— Съветът ще изяде Нед Старк жив. Ако имаше капка ум, щеше да си остане на север. Това е седалището на неговата власт.

Бран разбра, че говорят за баща му. Искаше да чуе повече. Още няколко стъпки… но щяха да го видят, ако се люшнеше пред прозореца.

— Ще трябва да го наблюдавам внимателно — каза жената.

— Аз предпочитам да наблюдавам теб — каза малко отегчен мъжът. — Ела тук.

— Старките никога не са се интересували от това, което става южно от Шийката — каза жената. — Никога. Опасявам се, че играе някаква тайна игра. Иначе защо ще приеме?

— Може би го смята за дълг пред своя крал. Може би иска да запише името си с големи букви в книгата на историята, или да се отърве от жена си, или и двете. Може да си има хиляда причини. Мен ако питаш, просто иска веднъж в живота си да поживее на топло.

— Робърт го обича като брат. Не разбираш ли колко е опасно? Не ни стигат Станис и Ренли, сега Робърт ще слуша Старк. А и жена му е сестра на Лиза Арин. Не разбираш ли, че кроят нещо срещу нас? Изненадана съм, че не я заварихме тук.

Бран погледна надолу. Под прозореца имаше тясна издатина, широка само няколко пръста. Опита се да се спусне до нея. Много далече. Нямаше да я стигне.

— Каквото и да знае или да подозира тази Арин, няма никакви доказателства — каза мъжът. И замълча. — Няма, нали?

— Разбира се, че няма — отвърна жената. — Смяташ ли, че това ще я спре? Тя си има момче. Смяташ ли, че ще направи по-малко за своето, отколкото аз за моето?

Мъжът се засмя. Горчив смях.

— Майки. — Прозвуча като ругатня. — Понякога си мисля, че раждането ви обърква мозъците. Всички сте луди.

Бран огледа издатината. Можеше да се пусне. Твърде тясна беше, за да кацне на нея, но ако можеше да се хване, докато пада, после да се издърпа… само че щеше да вдигне шум и да ги привлече към прозореца. Не разбираше какво чува, но съзнаваше, че не е за неговите уши.

— Ти си упорит и сляп като Робърт — заговори жената.

— Ако искаш да кажеш, че виждам същото, да — каза мъжът. — Виждам един мъж, готов по-скоро да умре, отколкото да измени на краля си.

— Той вече измени на един, или вече си го забравил? — каза жената. — Казвам ти, ясно го видях в сънищата си. Вълк, голям като кон, ръфаше гнилата леш на елен. Какво според теб означава това?

— Означава, че не трябва да залагаш толкова на сънищата — отвърна мъжът. И се прозя. — Сигурна ли си, че си сънувала вълк, а не лъв? Казвам ти, че Старк е верен.

— Ох, не отричам, че е верен на Робърт, това е очевидно. Но какво ще стане, когато Робърт умре и Джоф вземе трона? А колкото по-скоро стане това, толкова по-сигурни ще сме всички ние. С всеки ден мъжът ми става все по-неспокоен. Като дойде и Старк до него, ще стане още по-лошо. Все още обича онази негова сестра — малката, блудкава, мъртвата на шестнайсет години. Колко ще мине, докато реши да ме изостави заради някоя нова Лиана?

Бран изведнъж много се уплаши. Вече не искаше нищо друго, освен да се върне и да намери братята си. Само че какво щеше да им каже? Разбра, че трябва да се приближи още малко. Трябваше да види кои си говорят вътре.

Мъжът въздъхна.

— Трябва да мислиш по-малко за бъдещето и повече за удоволствието на мига.

— Престани! — каза жената. Бран чу изведнъж звук като от плесница и след това — смеха на мъжа.

Издърпа се, прехвърли се над капчука и пропълзя на покрива. Така беше по-лесно. Мина по покрива до другия капчук, точно над прозореца на стаята, където си говореха.

— Целият този разговор ме отегчава, сестро — каза мъжът. — Ела тук и замълчи.

Бран възседна капчука, стисна го между краката си и се люшна с главата надолу. Увисна на краката си и бавно изпъна врат надолу към прозореца. Така преобърнат, светът изглеждаше много странно. Дворът заплува мъгливо под него с каменните плочи, още влажни от разтопилия се сняг. Бран надникна през прозореца.

Вътре в стаята се боричкаха мъж и жена. И двамата бяха голи. Бран не можа да ги познае. Гърбът на мъжа беше към него и тялото му скриваше жената от погледа му, докато я буташе към стената.

Имаше някакви меки, влажни звуци. Бран разбра, че се целуват. Гледаше с широко отворени очи и изплашен, дъхът му се спря в гърлото. Мъжът беше пъхнал едната си ръка между краката й и сигурно я нараняваше така, защото жената започна да стене — тихо и гърлено.

— Престани — заговори тя. — Престани, престани. Ох, моля те… — Но гласът й беше някак тих и немощен, и тя не се дърпаше. Шепите й се заровиха в косата му, в разрошената му златна коса, и придърпаха лицето му към гърдите й.

Бран видя лицето й. Очите й бяха притворени и устата й беше отворена, и стенеше. Златната й коса се люлееше насам-натам, а главата й се движеше напред-назад. Но въпреки всичко той я разпозна. Кралицата.

Сигурно беше вдигнал шум. Внезапно очите й се отвориха и тя се взря право в него. И изпищя.

А после всичко стана наведнъж. Жената избута диво мъжа, извика и му посочи. Бран се опита да се издърпа, превит на две, за да се добере до капчука. Много прибързано. Ръката му одраска безпомощно гладкия камък, в паниката краката му се изплъзнаха и изведнъж той пропадна. В миг му прилоша, вътрешностите му се заиздигаха нагоре, а прозорецът блесна отстрани. Ръката му сграбчи ръба на издатината, изпусна го; отново го хвана с другата си ръка. Залюля се силно към стената. Ударът отне дъха му. Бран провисна на едната си ръка, запъхтян.

В прозореца над него се появиха лица.

Кралицата. И сега Бран позна мъжа до нея. Приличаха си като отражения в огледало.

— Той ни видя! — извика пронизително жената.

— Да, видя ни — каза мъжът.

Пръстите на Бран започнаха да се изплъзват. Той сграбчи издатината с другата си ръка. Ноктите му се задраскаха в твърдия камък. Мъжът се пресегна.

— Хвани ръката ми — каза той. — Да не паднеш.

Бран сграбчи ръката му над лакътя и се вкопчи в нея с всичка сила. Мъжът го повдигна до издатината.

— Какво правиш? — поиска да разбере жената.

Мъжът я пренебрегна. Беше много силен. Изправи Бран на перваза.

— На колко си години, момче?

— На седем — отвърна Бран, разтреперан и облекчен. Пръстите му се бяха впили здраво в мишците на мъжа. Пусна се вяло.

Мъжът погледна жената.

— Това, което правя от любов — каза той с погнуса. И бутна Бран.

С писък, Бран полетя надолу. Нямаше за какво да се хване. Дворът се втурна нагоре да го посрещне.

Някъде много далече виеше вълк. Врани кръжаха над разрушената кула. Искаха зърно.