Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

ЕДАРД

Вървеше през криптата на Зимен хребет като хиляди пъти преди. Кралете на Зимата го гледаха с ледени очи, а вълчищата в нозете им извръщаха каменните си глави към него и се зъбеха. Най-сетне стигна до гробницата, в която спеше баща му с Брандън и Лиана до него. „Обещай ми, Нед“, прошепна статуята на Лиана, Носеше гирлянд от повяхнали сини рози, а от очите й капеше кръв.

Едард Старк се сепна и се изправи. Сърцето му биеше лудо, одеялата лежаха разбъркани до него. В стаята беше тъмно и някой тропаше по вратата.

— Лорд Едард! — извика високо гласът.

— Момент. — Съсипан от умора и гол, Нед се запрепъва из тъмната стая. Когато отвори вратата, видя Томард с вдигнат пестник и до него Кайн, с восъчна свещ в ръката. С тях беше и личният стюард на краля. Лицето му сякаш беше изсечено от камък, съвсем безизразно.

— Милорд Ръка — каза стюардът. — Негова милост кралят заповяда да се явите. Веднага.

Значи Робърт се беше върнал. Крайно време беше.

— Само да се облека.

Нед го остави да изчака отвън. Кайн му помогна с дрехите: бяла ленена риза и сив плащ, панталони, с разрязан крачол над гипсирания крак, служебния му знак и най-накрая колан от тежки сребърни халки. Канията с валирианската кама окачи на кръста си.

Червената цитадела беше мрачна и притихнала. Луната бе провиснала ниско над стените, узряла и почти пълна. По бойниците крачеха стражите в златистите наметала.

Кралските покои се намираха в „Стегата на Мегор“, масивно квадратно укрепление, вградено в самата сърцевина на Червената цитадела зад стени, дебели двадесет стъпки, и сух ров, заобиколен с железни шипове, като замък вътре в замъка. Сир Борос Блънт пазеше на другия край на моста, в призрачно белите си на лунната светлина доспехи. Щом се озова вътре, Нед подмина още двама рицари от кралската охрана. Сир Престън Грийнфилд стоеше на пост в основата на стълбището, а сир Баристан Селми чакаше пред вратата на кралската спалня. „Трима мъже в бели плащове“ — помисли Нед и от спомена го прониза мраз. Лицето на сир Баристан беше пребледняло като доспехите му. Нед трябваше само да го види, за да осъзнае, че се е случило нещо ужасно. Кралският стюард отвори вратата и обяви:

— Лорд Едард Старк, Ръката на краля.

— Доведи го. — Гласът на Робърт прозвуча странно провлечен.

Огънят в двете камини в двата края на спалнята я изпълваше с мрачна червена светлина. Беше душно. Робърт лежеше проснат в ложето с балдахина. Край него се суетеше Великият майстер Пицел, а лорд Ренли крачеше нервно пред прозорците със затворените капаци. Притичваха слуги, добавяха дърва в огнищата и носеха котлета вино да кипне. Церсей Ланистър седеше на ръба на леглото до съпруга си. Косата й беше разбъркана като че ли току-що бе станала от сън, но лицето й съвсем не изглеждаше сънено. Очите й проследиха Нед, докато Томард и Кайн му помагаха да прекоси стаята. Самият тъй имаше чувството, че се движи много бавно, все едно че още сънуваше.

Кралят не беше свалил ботушите си. Нед забеляза засъхналата кал и стръковете трева, полепнали по тях. На пода се въргаляше зелен жакет, платът беше оцапан с ръждивочервени петна. Стаята миришеше на пушек, на кръв и на смърт.

— Нед — изшепна кралят, щом го видя. Лицето му беше бяло като мляко. — Ела… по-насам.

Двамата го доведоха по-близо. Нед се подпря с ръка на пилона, за да стои сам. Беше му нужно само да погледне Робърт, за да разбере колко е зле.

— Какво… — проговори той и гърлото му се сви.

— Глиган.

Лорд Ренли все още беше в зелените си ловни дрехи и плащът му беше оцапан с кръв.

— Дявол — изхриптя кралят. — Вината беше моя. Прекалих с виното, проклет да съм в ада дано! Не го улучих както трябва.

— А останалите къде бяхте? — извърна се с гняв Нед към лорд Ренли. — Къде бяха сир Баристан и кралската гвардия?

Устните на Ренли затрепериха.

— Брат ми заповяда да останем настрана и да го оставим сам да порази глигана.

Едард Старк вдигна одеялото.

Направили бяха каквото можеха, за да го затворят, но нямаше никаква полза. Глиганът беше разпрал краля от слабините до гърдите с бивните си. Накиснатите във вино превръзки, наложени от Великия майстер Пицел, вече бяха почернели от кръвта, а миризмата от раната беше отвратителна. Стомахът на Нед се обърна. Ръката му пусна одеялото.

— Вони — изхриптя Робърт. — Вонята на смърт, не мисли, че не я подушвам. Добре ме нареди копелето, нали? Но и аз му го върнах, Нед. — Усмивката на краля беше толкова ужасна, колкото и раната му, зъбите му бяха почервенели. — Забих му ножа право в окото. Попитай ги дали не съм. Попитай ги де!

— Вярно е — промълви лорд Ренли. — Донесохме животното. Брат ми заповяда.

— За пира — изхриптя Робърт. — Сега излезте. Цялата сган. Трябва да поговоря с Нед.

— Робърт, мили ми съпруже… — заговори Церсей.

— Казах излезте — настоя Робърт с нотка от старата си свирепост. — Коя от думите ми не разбра, жено?

Церсей сбра полите и достойнството си и пое към вратата, след нея — лорд Ренли и останалите. Великият майстер Пицел се задържа и поднесе с треперещи ръце на краля чаша с гъста, лепкава бяла течност.

— Маковият сок, ваша милост. Изпийте го. За болката.

Робърт блъсна чашата.

— Разкарай се. Много скоро ще заспя, стари глупако. Вън.

Великият майстер Пицел погледна стъписано Нед и заситни към изхода.

— Проклет да си, Робърт — изпъшка Нед, след като останаха сами. Кракът му толкова лошо пулсираше, че почти го заслепи от болка. Или скръб сигурно замъгли очите му. Смъкна се на леглото до приятеля си. — Защо трябва винаги да си толкова твърдоглав?

— Аа, майната ти, Нед — изруга кралят хрипливо. — Но го убих копелето, нали? — Изгледа ядосано Нед отдолу, със сплъстения кичур черна коса, паднал пред очите му. — И с теб трябваше да направя същото. Не можа да оставиш човек да половува спокойно. Сир Робар ме намери. Главата на Грегър. Отвратително. На Хрътката не казах. Нека Церсей да го изненада. — Засмя се, но го прониза болка и смехът му премина в стон. — Боговете са милостиви. — Изпъшка и преглътна болката си. — Момичето. Денерис. Само едно дете, ти беше прав… затова, момичето… боговете пратиха глигана… пратиха да ме накаже… — Кралят закашля и от устата му бликна кръв. — Грешно, грешно беше, аз… само момиче… Варис, Кутрето, брат ми дори… ненужно… никой не каза „не“ освен теб, Нед… само ти… — Вдигна немощно ръка. — Лист и мастило. Там, на масата. Пиши каквото ти кажа.

Нед приглади листа на коляното си и вдигна перото.

— Както заповядате, ваша милост.

— Такава е волята и така рече Робърт от рода Баратеон, първият с това име, крал на андалите и така нататък — допиши ги там проклетите титли, знаеш кое как. С настоящето заповядвам Едард от рода Старк, владетел на Зимен хребет и Ръка на краля, да служи като лорд регент и протектор на владенията след моята… след моята смърт… да управлява вместо… вместо мен, докато моят син Джофри навърши пълнолетие…

— Робърт… — „Джофри не е твой син“, искаше да му каже, но думите не можаха да излязат от устата му. Агонията беше изписана прекалено ясно на лицето на Робърт, не можеше да го рани повече. Затова Нед сведе глава и записа, но вместо думите на краля „моя син Джофри“ надраска върху листа „моя наследник“. Измамата го накара да се почувства омърсен. „Лъжите, които изричаме от любов — помисли. — Дано боговете ми простят.“ — Какво още искаш да напиша?

— Кажи… каквото там трябва. Да пази и закриля, стари, нови богове, знаеш как. Пиши. Аз ще го подпиша. Като издъхна, ще го дадеш на съвета.

— Робърт — каза Нед с глас, пълен със скръб, — не бива. Недей да умираш. Кралството има нужда от теб.

Робърт хвана ръката му и пръстите му я стиснаха силно.

— Ти си… ах, какъв лъжец си ти, Нед Старк — изпъшка с болка той. — Кралството… кралството знае какъв скапан крал бях. Лош като Ерис, боговете да ме пощадят дано.

— Не — заговори Нед на умиращия си приятел, — не като Ерис. Изобщо не беше лош като Ерис.

Робърт се усмихна немощно.

— Но поне ще кажат… че това, последното… последното съм го направил добре. Ти няма да ме изложиш. Сега ще управляваш ти. Ще го мразиш повече и от мен, но ще управляваш добре. Свърши ли с драскането?

— Да. — Нед му подаде листа. Робърт надраска слепешком подписа си и остави петна кръв върху писмото. — Печатът трябва да се постави пред свидетели.

Робърт си пое дъх, после изхриптя:

— Поднеси глигана на погребалния ми пир. С ябълка в устата, кожицата му да е хрупкава. Изяжте го копелето. Да не ти пука, и да се задавите с него. Обещай ми, Нед.

— Обещавам. — „Обещай ми, Нед“, отекна гласът на Лиана.

— Момичето — каза кралят. — Денерис. Оставете го да живее. Ако можеш… ако не е твърде късно… говори с тях… Варис, Кутрето… не ги оставяй да го убият. И помогни на сина ми, Нед. Направи го да е… да е по-добър от мен. — Лицето му се сгърчи. — Боговете дано са милостиви.

— Ще са, приятелю — каза Нед. — Ще са.

Кралят притвори очи и сякаш се успокои. После измърмори:

— Убит от свиня! Да се посмее човек здраво, само че много боли.

Нед не се засмя.

— Да ги повикам ли?

Робърт вяло кимна.

— Както искаш. Богове, защо е толкова студено тук?

Слугите се втурнаха и побързаха да подхранят огньовете. Кралицата си беше тръгнала; това поне бе някакво малко облекчение. Ако имаше капка разум, Церсей щеше да вземе децата си и да избяга още преди съмнало.

Тя, изглежда, не липсваше на Робърт. Кралят накара брат си Ренли и Великия майстер Пицел да застанат като свидетели и натисна пръстена си с печата върху нагорещения жълт восък, който Нед изсипа върху писмото му.

— А сега ми дайте нещо за болката и ме оставете да умра.

Великият майстер Пицел побърза да му смеси нова доза маков сок. Кралят този път я изпи до дъно. Черната му брада беше опръскана с бели лепкави капчици, когато захвърли празната чаша.

— Ще сънувам ли?

Отговори му Нед.

— Ще сънувате, милорд.

— Добре — каза той с усмивка. — Ще предам на Лиана обичта ти, Нед. Грижи се вместо мен за децата ми.

Думите срязаха Нед през корема като нож. За миг се обърка. Не можеше да се принуди да излъже. Но после си спомни за копелетата — малката Барра на гърдата на майка си, Мия в Долината, Джендри в неговата ковачница и всички други.

— Ще… ще пазя децата ви като мои — бавно отрони той.

Робърт кимна и затвори очи. Нед загледа как старият му приятел се отпуска в меките възглавници и как отварата от маковия сок отмива болката от лицето му. Сънят го пое.

До ухото на Нед тихо издрънча тежката верига на Великия майстер Пицел.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, милорд, но раната е гангренясала. Два дни са им трябвали, докато го върнат. Когато го видях, вече беше късно. Мога да намаля страданието на Негова милост, но вече само боговете могат да го изцерят.

— Колко? — попита Нед.

— По всички правила трябваше вече да е мъртъв. Не съм виждал друг човек толкова силно впил се в живота.

— Брат ми винаги е бил силен — каза лорд Ренли. — Не беше разумен, вярно е, но беше силен. — В душния зной на спалнята челото му беше станало мазно от пот. Бе като някой призрак на Робърт — млад, мургав и красив. — Закла глигана. Червата му се свличаха от корема, но не знам как, закла глигана. — Гласът му бе изпълнен с почуда.

— Робърт никога не напускаше бойното поле, докато е останал на краката си и един противник — промълви Нед.

Отвън сир Баристан Селми все още пазеше стълбището на кулата.

— Майстер Пицел даде на Робърт маковия сок — каза му Нед. — Погрижи се никой да не нарушава покоя му без мое позволение.

— Ще бъде както заповядате, милорд. — Сир Баристан изглеждаше състарен. — Не изпълних святата си клетва.

— И най-верният рицар не може да защити един крал от самия него — каза Нед. — Робърт обичаше лова на глигани. Виждал съм го как ги убива. — Заставаше на място, без да трепне, стегнал нозе, с голямото копие в десницата, и в повечето случаи сипеше ругатни към връхлитащия звяр и изчакваше до последния възможен миг, преди да го убие с един-единствен, сигурен и свиреп замах. — Никой не е могъл да знае, че този ще му донесе смъртта.

— Милостив сте, че го казвате, лорд Едард.

— Каза го лично кралят. Обвини виното.

Белокосият рицар кимна уморено.

— Негова милост се поклащаше на седлото, когато погнахме звяра от леговището му, но въпреки това ни заповяда да останем настрана.

— Чудя се, сир Баристан — много кротко попита Варис, — кой е дал това вино на краля?

Нед не беше чул приближаването на евнуха и стреснато се обърна. Варис носеше черен кадифен халат, който метеше пода; лицето му беше прясно напудрено.

— Виното беше от личния мях на краля — отвърна сир Баристан.

— Само един мях? Човек доста ожаднява по време на лов.

— Не съм ги броил. Повече от един ще е бил, със сигурност. Щом поискаше нов, неговият скуайър тичаше да му донесе.

— Колко прилежно момче — каза Варис, — колко се е грижило да не би да остане жаден Негова милост.

Нед усети горчивина в устата си. Спомни си за двете светлокоси момчета, които Робърт бе отпратил да търсят разтегач на нагръдник. Същата нощ кралят бе разказал тази история пред всички и се тресеше от смях.

— Кой скуайър?

— По-големият — отвърна сир Баристан. — Лансел.

— О, този момък го познавам добре — каза Варис. — Стабилно момче, син на сир Кивън Ланистър, племенник на лорд Тивин и братовчед на кралицата. Май ще трябва да поговоря с него. Надявам се, че това мило и сладко момче няма да се самообвини. Децата са толкова уязвими с невинността на своята младост, както добре помня.

Варис, разбира се, беше имал младост, но Нед се съмняваше, че е бил невинен.

— Тъкмо стана дума за деца. Робърт е променил чувствата си към Денерис Таргариен. Каквото и да сте уредили, искам да се отмени. Веднага.

— Уви — вдигна рамене Варис. — „Веднага“ може да се окаже вече късно. Боя се, че птичетата са отлетели. Но ще направя каквото мога, милорд. С ваше позволение. — Поклони се и изчезна надолу по стъпалата, само пантофите му с меките подметки зашепнаха по камъка, докато слизаше.

Кайн и Томард подкрепяха Нед по моста, когато от Стегата на Мегор се приближи лорд Ренли.

— Лорд Едард — извика той след Нед, — един момент, ако обичате.

Нед спря.

— Щом искате.

Ренли тръгна към него.

— Отпратете хората си.

Срещнаха се по средата на моста, със сухия ров отдолу. Лунните лъчи посребряваха злобно стърчащите върхове на железните копия, набити в него.

Нед махна с ръка. Томард и Кайн сведоха глави и се отдръпнаха почтително. Лорд Ренли се озърна предпазливо към сир Борос в другия край на моста и след това към сир Престън на прага на кулата зад тях.

— Онова писмо. — Наведе се към него. — За регентството ли беше? Брат ми вас ли обяви за Протектор? — Не изчака за отговора. — Милорд, имам тридесет души лична гвардия и още други приятели, рицари и лордове. Един час ми дайте и ще ви връча сто меча в ръката.

— И какво трябва да направя с тези сто меча, милорд?

— Ударете! Сега, докато замъкът още спи. — Ренли отново хвърли поглед към сир Борос и зашепна настойчиво: — Трябва да измъкнем Джофри от майка му и да го държим в ръцете си. Протектор или не, който държи краля, държи кралството. Би трябвало също да задържим Мирцела и Томен. Щом децата са в ръцете ни, Церсей няма да посмее да се противопостави. Съветът ще ви утвърди за лорд-протектор и ще ви предаде Джофри като повереник.

Нед го изгледа хладно.

— Робърт все още не е умрял. Боговете могат да го пощадят. Ако не, ще свикам съвета да чуе последните му думи и да обсъди въпроса с наследството, но няма да посрамя последните му часове на земята с проливане на кръв по коридорите и измъкване на уплашени деца от леглата им.

Лорд Ренли отстъпи крачка назад, напрегнат като тетива на лък.

— Всеки миг забавяне дава на Церсей още един миг за подготовка. Докато Робърт издъхне, може да е твърде късно… за двама ни.

— Тогава трябва да се помолим Робърт да не умре.

— Едва ли.

— Боговете понякога са милостиви.

— Но Ланистърови не са.

Лорд Ренли се обърна и закрачи към кулата, където умираше брат му.

Докато се върне в покоите си, Нед вече се чувстваше страшно уморен и сърцето му тежеше, но за сън и дума не можеше да става. „Заиграеш ли играта на тронове, или печелиш, или загиваш“, казала му бе Церсей Ланистър в гората на боговете. Улови се, че се чуди дали не е сгрешил с отказа си на лорд Ренли. Нямаше вкус към интригите и заплахите над деца бяха пълно безчестие, но все пак… ако Церсей избереше да се бори вместо да избяга, като нищо можеха да му потрябват стоте меча на Ренли — и много повече.

— Трябва ми Кутрето — каза Нед на Кайн. — Ако го няма в стаите му, вземи колкото хора ти трябват и претърсете всяка винарна и бардак в Кралски чертог, докато не го намерите. Доведете го при мен преди съмване. — Кайн се поклони и излезе, а Нед се обърна към Томард. — „Вятърна вещица“ вдига платна с вечерния прилив. Подбрал ли си свитата?

— Десет мъже, под командата на Портър.

— Двайсет, и ще ги командваш ти — каза Нед. Портър беше смел мъж, но твърдоглав. Искаше някой по-стабилен и разумен да пази дъщерите му.

— Както пожелаете, милорд — отвърна Том. — Не бих казал, че ще ми е мъчно да видя това скапано място зад гърба си.

— Като завиете на север, ще минете покрай Драконов камък. Искам да доставиш там едно писмо.

Том го погледна притеснено.

— Драконов камък ли, милорд? — Островната крепост на дома Таргариен се ползваше с лоша слава.

— Кажи на капитан Кос да вдигне знамето ми веднага щом видите острова. Може да се пазят от нечакани гости. Ако прояви неохота, предложи му колкото поиска. Писмото, което ще ти дам, ще го предадеш лично на лорд Станис Баратеон. На никой друг. Нито на стюарда му, нито на капитана на гвардията му, нито на лейди съпругата му, лично в ръката на лорд Станис.

— Както заповядате, милорд.

След като Томард го остави, лорд Едард Старк седна и се загледа в пламъка на свещта на масата. За миг мъката го надви и в този миг нищо друго не искаше повече от това да се добере до гората на боговете, да коленичи пред дървото на сърцето и да се помоли за живота на Робърт Баратеон, който му беше повече от брат. Хората след това щяха да шепнат, че Едард Старк е изменил на приятелството на краля и е лишил синовете му от наследство; можеше да се надява единствено, че боговете ще го разберат и че Робърт ще научи истината за всичко това в земята оттатък гроба.

Нед извади последното писмо на краля. Завит на руло бял пергамент, подпечатано със златист восък и няколко кратки слова. И петно кръв. Как малка бе междата между победа и поражение, между живот и смърт. Извади чист лист и натопи перото в мастилницата.

„До Негова милост Станис от рода Баратеон — написа. — Когато получите това писмо, Вашият брат Робърт, нашият крал през последните петнадесет години, ще е мъртъв. Бил е разкъсан от глиган по време на лов в кралския лес.“

Думите сякаш се гърчеха и усукваха по листа и ръката му се спря. Лорд Тивин и сир Джайм нямаше покорно да понесат безчестието; щяха да се сражават и нямаше да побягнат. Лорд Станис несъмнено беше нащрек след убийството на Джон Арин, но беше повече от наложително да отплава към Кралски чертог веднага с цялата си мощ, преди Ланистърови да тръгнат в поход.

Нед заподбира много грижливо всяка дума. Когато приключи, подписа писмото с „Едард Старк, лорд на Зимен хребет, Ръка на краля и Протектор на владенията“, подсуши листа, сгъна го на две и поднесе восъка за печата над пламъка на свещта да се стопи.

Регентството му щеше да е кратко, разсъди той, докато восъкът омекваше между пръстите му. Новият крал щеше да си избере своя Ръка. Нед щеше да се освободи и да се прибере у дома. Мисълта за Зимен хребет докара на лицето му уморена усмивка. Прииска му се отново да чуе смеха на Бран, да излезе на лов със соколи с Роб, да погледа играещия в двора Рикон. Прииска му се да потъне в спокойния сън без никакви сънища в леглото си, притиснал до себе си Кейтлин.

Кайн се върна тъкмо докато притискаше печата с вълчището в мекото бяло петно восък. С него беше Дезмънд, а между двамата — Кутрето. Нед благодари на гвардейците и ги освободи.

Лорд Петир беше облякъл кадифена туника с бухнали ръкави, а сребристата му на цвят пелерина беше извезана с птици присмехулници.

— Предполагам, че поздравленията са в ход — подхвърли той, докато сядаше.

Нед се намръщи.

— Кралят лежи тежко ранен, на ръба на смъртта.

— Знам — отвърна Кутрето. — И освен това знам, че Робърт ви е посочил за Протектор на владенията.

Очите на Нед пробягаха към писмото на краля до него с несчупения печат.

— И как точно го разбрахте, милорд?

— Варис ми го намекна — отвърна Кутрето, — а вие сам току-що го потвърдихте.

Устата на Нед се сгърчи от яд.

— Проклет да е този Варис и неговите птиченца. Кейтлин беше права, този човек владее някакво черно изкуство. Не му вярвам.

— Чудесно. Значи се учите. — Кутрето се наведе към него. — Все пак готов съм да се обзаложа, че не ме довлякохте тук посред черна нощ, за да обсъждаме евнуха.

— Не — призна Нед. — Знам тайната, заради която бе убит Джон Арин. Робърт няма да остави след себе си законен син. Джофри и Томен са копелета на Джайм Ланистър, родени от позорен инцест с кралицата.

Кутрето вдигна вежда.

— Смайващо. — Тонът му подсказа, че изобщо не е смаян. — И момичето ли? Не се съмнявам. Така че когато кралят умре…

— Тронът по право се предава на лорд Станис, по-големия от братята на Робърт.

Лорд Петир замислено поглади острата си брада.

— Така изглежда. Освен ако…

— „Освен ако“ какво, милорд? В тази работа нищо „не изглежда“. Станис е наследникът. Нищо не може да го отмени.

— Станис не може да получи трона без ваша помощ. Ако сте разумен, ще се погрижите да го наследи Джофри.

Нед го изгледа с каменно лице, неспособен да повярва на коварния съвет.

— Капка чест поне нямате ли?

— О, колкото за капка, сигурно — отвърна с пренебрежение Кутрето. — Чуйте ме много добре. Станис не ви е приятел, нито на мен. Дори братята му едва го понасят. Този човек е желязо. Със сигурност ще ни даде нова Ръка и нов съвет. Не се съмнявам, че ще ви благодари, че му връчвате короната, но няма да ви обикне заради това. А въздигането му ще означава война. Станис няма да седи спокойно на трона, докато Церсей и копелетата й не умрат. Смятате ли, че лорд Тивин ще си седи безгрижно, докато мерят главата на дъщеря му за кола? Скалата на Кастърли ще се надигне, и няма да са сами. Робърт намери в душата си сила да опрости хора, които служеха на крал Ерис, стига да му се закълнат във вярност. Станис не е толкова склонен към прошка. Няма да е забравил обсадата на Бурен край, а лордовете Тирел и Редвин не смеят. Всеки мъж, който се е сражавал под знамето на дракона или се е бунтувал с Бейлон Грейджой, ще има основателна причина да се бои. Поставете Станис на Железния трон и ви гарантирам, че владенията ще закървят.

— А сега погледнете другата страна на монетата — продължи той. — Джофри не е навършил още дванадесет, а Робърт ви даде регентството, милорд. Вие сте Ръката на краля и протектор на владенията. Властта е ваша, лорд Старк. Трябва само да посегнете и да я вземете. Сключете своя мир с Ланистърови. Освободете Дяволчето. Оженете Джофри за своята Санса. Оженете по-жалката си дъщеря за принц Томен и своя наследник за Мирцела. Четири години ще минат, докато Джофри навърши пълнолетие. Дотогава той ще гледа на вас като на своя втори баща, а ако не, е… четири години са доста дълго време, милорд. Достатъчно дълго, за да се отървете от лорд Станис. И тогава, ако Джофри създаде неприятности, можем да разкрием малката му тайна и да поставим лорд Ренли на трона.

— Ние? — натърти Нед.

Кутрето вдигна рамене.

— Ще ви трябва някой, който да ви облекчи бремето. Уверявам ви, че цената ми ще е ниска.

— Цената ви — с леден глас повтори Нед. — Лорд Белиш, това, което предлагате, се нарича измяна.

— Само ако загубим.

— Забравяте — каза му Нед. — Забравяте Джон Арин. Забравяте Джори Касел. И забравяте ето това. — Извади камата и я постави на масата между двамата; две педи дълга, с дръжка от драконова кост и острие от валирианска стомана, тънко като междата между добро и зло, между истина и лъжа, между живот и смърт. — Те пратиха човек да среже гърлото на сина ми, лорд Белиш.

Кутрето въздъхна.

— Боя се, че го забравих, милорд. Моля, простете. За миг забравих, че говоря с един Старк. — Устата му се изкриви. — Значи ще бъде Станис и война?

— Не е въпрос на избор. Наследникът е Станис.

— Изобщо не смятам да споря с лорд-протектора. Какво ще благоволите да искате от мен тогава? Явно не е мъдрост.

— Ще се постарая да забравя вашата… мъдрост — отвърна отвратено Нед. — Повиках ви да ви помоля за помощта, която обещахте на Кейтлин. Този час е гибелно опасен за всички нас. Робърт ме посочи за протектор, вярно, но в очите на целия свят Джофри все пак е неговият син и наследник. Кралицата разполага с дузина рицари и сто ратници, готови да изпълнят това, което им заповяда… достатъчно са да надделеят над това, което ми остана от личната гвардия. А доколкото знам, брат й Джайм вероятно препуска насам, към Кралски чертог, още докато си говорим сега с вас, с войската на Ланистър зад гърба си.

— А вие сте без войска. — Пръстите на Кутрето заиграха с камата на масата и бавно я заобръщаха. — Малко обич е останала между лорд Ренли и Ланистърови. Джон Ройс Бронза, сир Бейлон Сван, лейди Танда, близнаците Редвин… всеки от тях разполага със свита от рицари и заклети мечове тук, в двора.

— Ренли има тридесет души в личната си гвардия, останалите — още по-малко. Не е достатъчно дори да съм сигурен, че всички те ще предпочетат да ми предложат съюза си. Трябва да разполагам със златните плащове. Градската стража има сила от две хиляди мъже, заклели се да защитават замъка, града и кралския мир.

— Ах, но когато кралицата провъзгласи един крал, а Ръката друг, чий мир ще защитават? — Лорд Петир бутна камата с пръста си и тя се завъртя. Въртеше се и се въртеше, поклащаше се колебливо и не спираше. Когато най-сетне се спря, върхът й сочеше към Кутрето. — Какво пък, ето го отговора — каза той усмихнато. — Ще последват този, който им плати. — Отпусна се на облегалката на стола, погледна в упор Нед и сиво-зелените му очи заблестяха присмехулно. — Вие си носите тази своя „чест“ като броня, Старк. Въобразявате си, че тя ви пази, но тя само тежи на плещите ви и ви пречи да се движите. Вижте се. Много добре знаете защо ме извикахте. Знаете какво искате да ме помолите да направя. Знаете, че трябва да се направи… но не е почтено, затова думите са се залепили на гърлото ви.

Вратът на Нед се вкочани от напрежението. За миг той изпита такъв гняв, че не можа да проговори.

Кутрето се засмя.

— Би трябвало да ви принудя да го кажете, но ще бъде жестоко… така че не бойте се, милорд. В името на любовта, която още храня към Кейтлин, ще отида при Джанос Слинт още сега и ще се погрижа Градската стража да застане на ваша страна. Шест хиляди жълтици ще свършат работа. Третина за командира, третина за офицерите и третина за бойците. Сигурно бихме могли да ги купим и за половината, но предпочитам да не рискувам.

Усмихна се, вдигна камата и я подаде на Нед, с дръжката напред.