Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 448 гласа)

ДЖОН

— Добре ли си, Сняг? — попита лорд Мормон и се намръщи.

— Добре — изграчи гарванът. — Добре.

— Напълно — излъга Джон… високо, сякаш това можеше да го превърне в истина. — А вие?

Мормон се навъси.

— Един мъртвец се опита да ме убие. Как мога да съм добре? — Почеса се под брадичката. Рошавата му сива брада се бе опърлила в пожара и той я беше обръснал. Светлата едва набола четина му придаваше вид на стар непрокопсаник и свадливец. — Ти обаче не изглеждаш добре. Ръката ти как е?

— Оздравява. — Джон сви превързаните си пръсти да му покаже. Оказа се, че се е изгорил по-тежко, отколкото мислеше при хвърлянето на пламналите завеси, и дясната му ръка беше увита с коприна чак до лакътя. В първия момент не изпита нищо; адската болка дойде след това. През напуканата му червена кожа бликаше жълта течност, а между пръстите му се издуха ужасни кървави мехури, големи колкото хлебарки. — Майстерът каза, че ще останат белези, но иначе ръката ще си е добра като преди.

— Една ръка с белези е нищо. Тук на Вала най-често ще си с ръкавици.

— Както кажете, милорд.

Не мисълта за белезите тревожеше Джон, а другото. Майстер Емон му беше дал маков сок, но въпреки него болката беше отвратителна. Отначало я усещаше все едно, че още гори, пареше го денем и нощем. Само като я напъхаше във ведра със сняг или бучки лед малко му олекваше. Джон благодареше на боговете, че никой освен Дух не го видя как се гърчи на леглото и скимти от болка. А когато накрая все пак заспа, сънува, и това беше дори още по-лошо. В съня трупът, с който се биеше, имаше сини очи, черни длани и лицето на баща му. Но точно това не смееше да каже на Мормон.

— Дивен и Хейк се върнаха снощи — каза Стария мечок. — Никаква следа не са намерили от чичо ти, както и другите.

— Зная. — Джон се беше довлякъл до столовата да вечеря с приятелите си, а провалът с издирването на щурмоваците беше на устата на всички мъже вътре.

— Знаеш — изръмжа Мормон. — Как става така, че тук всички знаят всичко? — Сякаш не очакваше отговор. — Изглежда, че са били само двама от ония същества, каквито и да са там, хора няма да ги нарека. И да сме благодарни на боговете за това. Ако бяха малко повече — по-добре да не мисли човек. Но ще има още. Усещам го с тия мои стари кости, а майстер Емон е съгласен с мен. Студените ветрове се надигат. Лятото свършва и иде такава зима, каквато този свят не е виждал никога.

„Зимата иде.“ Словата на Старк никога не бяха звучали за Джон така мрачно и злокобно като сега.

— Милорд — попита той колебливо. — Говорят, че птица е долетяла снощи…

— Имаше. И какво?

— Надявах се че ще е някоя вест за баща ми.

— Баща! — като на подигравка изграчи старият гарван и заклати глава, пристъпвайки по раменете на Мормон. — Баща!

Лорд-командирът посегна да го стисне за клюна, но гарванът подскочи на главата му, изпърха с криле, прелетя през стаята и кацна над един прозорец.

— Скръб и много шум — изръмжа Мормон. — Само за това ги бива гарваните. Защо ли я търпя тази досадна птица… ако имаше някоя вест за лорд Едард, мислиш ли, че нямаше да те повикам? Копеле или не, ти все пак си от неговата кръв. Писмото се отнася за сир Баристан Селми. Изглежда, са го изхвърлили от Кралската гвардия. Мястото му са дали на черното куче Клегейн и сега Селми го издирват за измяна. Глупаците са пратили двама стражи да го задържат, но той ги е посякъл и двамата и се е измъкнал. — Мормон изсумтя, не оставяйки съмнение какво точно мисли за хора, които ще пратят златни плащове срещу толкова прочут рицар като Баристан Храбрия. — Бели сенки бродят в горите, палави мъртъвци крачат по коридорите, а сега и едно момче седи на Железния трон — изпръхтя той отвратен.

А гарванът се разсмя пронизително:

— Гг-момче, момче, момче, момче!

Джон помнеше, че Стария мечок най-много бе разчитал на сир Баристан. След като той бе паднал, какви шансове оставаха да обърне някой внимание на писмото на Мормон? Той сви юмрук и болката прониза изгорените му пръсти.

— А за сестрите ми нещо?

— В писмото не се споменава нито за лорд Едард, нито за момичетата. — Старецът раздразнено сви рамене. — Може да не са получили изобщо писмото ми. Емон прати две копия с най-добрите птици, но кой може да каже? По-вероятно е Пицел да не е благоволил да отговори. Няма да му е за първи път, нито за последен. Боя се, че в Кралски чертог за нищо не ни броят. Съобщават ни само каквото искат да знаем, а то е съвсем малко.

„А ти ми казваш само онова, което искаш аз да знам, и то е още по-малко“ — помисли с гняв Джон. Брат му Роб беше свикал знамената и бе потеглил на юг, а нито дума не му се каза… освен Сам Тарли, който бе прочел писмото на майстер Емон и същата нощ тайно подшушна съдържанието му на Джон, като през цялото време повтаряше, че няма право. Явно смятаха, че войната на брат му не го засяга.

Всичко това го безпокоеше неизразимо. Роб беше тръгнал на поход, а той си стоеше тук. Колкото и да си повтаряше Джон, че мястото му сега е тук, с новите му братя на Вала, чувстваше се като страхливец.

— Жито — грачеше черният гарван. — Жито, жито.

— О, я млъкни! — скара му се Стария мечок. — Сняг, кога според майстер Емон тази твоя ръка ще влезе отново в работа?

— Скоро — отвърна Джон.

— Добре. — На масата помежду им лорд Мормон постави голям меч в черна метална ножница, обкована със сребро. — Вземи. Значи ще си готов вече за това.

Гарванът плесна с криле, долетя на масата и запристъпва към меча, килнал с любопитство глава на една страна. Джон се поколеба. Понятие нямаше какво означава „това“.

— Милорд?

— Огънят стопи среброто от ефеса и изгори кожата на дръжката. Ами, суха кожа и старо дърво, какво можеш да очакваш? Но виж, острието… ще ти трябва сто пъти по-горещ огън от този, за да развалиш острието. — Мормон бутна ножницата към него по грубите дъбови дъски. — Другото поръчах да го направят наново. Вземи го.

— Вземи го — повтори загледан в оръжието черният гарван. — Вземи го.

Джон взе непохватно меча в ръка. В лявата ръка, превързаната му дясна все още болеше и я чувстваше изтръпнала. Измъкна предпазливо острието от ножницата и го вдигна пред очите си.

Ефесът беше изваян от светъл камък с оловна тежест в края, за да балансира дългото острие. Беше гравиран във формата на озъбена вълча глава, с късчета гранат за очи. Дръжката беше увита с чиста кожа, мека и черна, но без петна от пот и кръв. Самото острие беше наполовина по-дълго от тези, с които Джон бе навикнал, пригодено както за забиване, така и за сеч, с три жлеба, всечени дълбоко в метала. Докато Лед беше истински голям двуръчен меч, този беше „ръка и половина“, от тези, които наричаха понякога „меч-копеле“. И въпреки това вълчият меч изглеждаше всъщност по-лек от мечовете, които бе държал досега. Когато Джон го извърна странично, видя вълнистите пластове в тъмната стомана, където металът беше сгъван многократно при коването.

— Това е валирианска стомана, милорд — промълви той с почуда.

Баща му често му беше позволявал да подържи Лед; познаваше стоманата и на вид, и на усет.

— Така е — отвърна Стария мечок. — Беше мечът на баща ми и на неговия баща преди това. Родът на Мормон са го носили от петстотин години. Навремето го получих и след това го предадох на сина си, когато облякох черното.

„Той ми дава меча на сина си.“ Джон не можеше да го повярва. Оръжието беше изключително балансирано. Ръбовете му проблясваха мрачно, щом целунеха светлината.

— Вашият син…

— Моят син опетни честта на дома Мормон, но поне имаше доблестта да остави меча, когато избяга. Сестра ми ми го върна да го пазя, но само видът му ми напомня за позора на Джора, затова го бях прибрал и повече не бях се сещал за него, докато не го намерихме в пепелищата на спалнята ми. Оригиналният ефес беше с мечешка глава, сребро, но толкова се беше износил, че формата почти не можеше да се различи. Реших, че за теб вълкът ще приляга повече.

Когато Джон бе на годините на Бран, беше мечтал и сънувал как извършва велики подвизи, нещо съвсем обичайно за момчетата. С всеки сън и с всеки блян подробностите за тези подвизи се меняха, но твърде често си беше представял, че спасява живота на баща си. След което лорд Едард щеше да заяви, че Джон се е доказал като истински Старк и щеше да връчи Лед в ръцете му. Дори още тогава знаеше, че това е само една детинска глупост — никое копеле не можеше да се надява, че ще притежава меча на баща си. Дори споменът за това будеше в него срам. Що за човек трябва да си, за да отнемеш рожденото право на своя брат? „Нямам право на това — помисли Джон. — Не повече, отколкото над Лед.“ Размърда изгорелите си пръсти и усети пулсираща болка дълбоко под кожата.

— Милорд, висока чест ми оказвате, но…

— Спести ми „но“-тата си, момче — прекъсна го лорд Мормон. — Нямаше да седя сега тук, ако не беше ти и този твой звяр. Ти се би храбро — и преди всичко мислеше бързо. Огън! Да, по дяволите. Трябваше да го знаем. Трябваше да си го спомним. Дългата нощ е идвала и преди. О, осем хиляди години са доста време, спор няма — и все пак ако Нощния страж не помни, то кой тогава?

— Кой — изграчи бъбривият гарван. — Кой, кой.

Наистина, боговете бяха чули молитвата на Джон в онази нощ; огънят беше подхванал дрехите на мъртвеца и го погълна все едно, че плътта му беше восък на свещ, а костите му — сухо дърво. За Джон бе достатъчно само да затвори очи, за да види отново пред себе си създанието, как се олюлява през солария, блъска се в мебелите и се мята сред пламъците. Това, което най-много го потрисаше насън, беше лицето. Обкръжено от огнен ореол, косата пламнала като слама, мъртвата плът се топи, стича се от оголения череп и открива нажежената до бяло кост.

Каквато и да беше демоничната сила, движеща мъртвия Отор, огънят я прогони. Сгърчената твар, която намериха след това в пепелта, не беше нищо повече от изгоряло месо и овъглени кости. Но въпреки това в кошмара му той отново се изправяше пред нея — и този път горящият труп бе с чертите на лорд Едард. Кожата на баща му се пръскаше и овъгляваше, очите на баща му изтичаха по бузите като желирани сълзи. Джон не разбираше защо трябва да е така, нито какво означава, но го плашеше неописуемо.

— Един меч е малка отплата за един живот — заключи Мормон. — Взимай го и повече приказки да не чувам, ясно ли е?

— Да, милорд. — Меката кожа поддаде под пръстите на Джон, сякаш самият меч се пригаждаше вече към неговата хватка. Знаеше, че трябва да се чувства високо почетен, и се чувстваше, но все пак…

„Той не е моят баща.“ Мисълта изплува неканена в главата му. „Лорд Едард Старк е моят баща и аз няма да го забравя, колкото и мечове да ми дават.“ Но не можеше да признае на лорд Мормон, че е мечтал за меча на друг човек…

— Нямам нужда и от учтивости — каза Мормон, — така че недей да ми благодариш. Стоманата удостои с дела, а не с приказки.

Джон кимна.

— Има ли си име, милорд?

— Имаше си някога. Дългия нокът, така се наричаше.

— Нокът — изкрещя гарванът. — Нокът.

Мормон се намръщи.

— Това беше по-рано. Само острието е същото. Навярно един нов меч се нуждае от ново име.

— Нокът — повтори гарванът.

— Дълъг нокът е добро име. — Джон опита да замахне. Тромав беше и непохватен с лявата ръка, но въпреки това стоманата сякаш сама се понесе във въздуха, като че ли по своя воля. — Вълците имат дълги нокти, както и мечките.

Стария мечок, изглежда, остана доволен.

— Предполагам. Сигурно ще предпочетеш да го носиш на гръб. За бедрото е много дълъг, поне докато не добавиш още една-две педи. А и ще трябва да поработиш над ударите си с две ръце. Сир Ендрю може да ти покаже няколко движения, след като изгорената ти ръка оздравее.

— Сир Ендрю? — Джон не беше чувал това име.

— Сир Ендрю Тарт. Свестен човек. Идва от Сенчестата кула да заеме службата на оръжейника. Сир Алисър Торн вчера замина за Източния крайморски страж.

Джон свали меча и тъпо попита:

— Защо?

Мормон изсумтя.

— Защото аз го изпратих, за какво друго според теб? Носи ръката, която твоят Дух откъсна от китката на Джаред Цветния. Заповядал съм му да вземе кораб до Кралски чертог и да я връчи на момчето крал. Това би трябвало да привлече любопитството на Джофри, смятам… а сир Алисър е рицар, от знатен род, помазан, със стари приятели в двора, общо взето по-трудно ще го пренебрегнат от някоя превъзнесена гарга.

— Гарга. — На Джон му се стори, че гарванът изкрещя думата малко възмутено.

— Освен това — продължи Лорд-командирът, без да обръща внимание на протеста на гарвана — по този начин между него и теб ще има хиляда левги разстояние, без това да изглежда като наказание. — Мормон почти заби пръст в лицето на Джон. — И не си въобразявай, че това означава одобрение на онези дивотии в столовата. Храбростта оправдава много глупост, но ти вече не си момче, все едно колко години си видял. Този меч пред теб е мъжки и мъж трябва да го държи. Очаквам отсега нататък да си поемеш ролята.

— Да, милорд. — Джон плъзна оръжието в обкованата със сребро ножница. Макар да не беше мечът, който лично би избрал, все пак дарът беше благороден, а освобождаването му от злонамереността на Алисър Торн бе още по-благороден жест.

Стария мечок се почеса по брадичката.

— Забравил съм колко сърби новата брада — рече той. — Е, нищо не може да се направи. Тази твоя ръка достатъчно ли е оздравяла да си поемеш задълженията?

— Да, милорд.

— Добре. Тази нощ ще е студена, ще ми трябва греяно вино. Намери някое шише червено, да не е много вкиснало, и не се скъпи на подправките. И кажи на Хоб, че ако пак ми прати варено овнешко, ще сваря него. Последната плешка беше посивяла. Дори птицата не поиска да го докосне. — Погали с палец гарвана по главата и птицата изграчи доволно. — Хайде, изчезвай. Работа ме чака.

Стражите му се усмихнаха от нишите си, докато слизаше по витата стълба, понесъл меча в здравата си ръка.

— Добра стомана — каза един.

— Спечели си я, Сняг — подхвърли друг. Джон им се усмихна насила, но сърцето му беше сковано. Знаеше, че би трябвало да е доволен, но не го чувстваше. Ръката го болеше, а вкусът на гнева още беше на езика му, въпреки че не знаеше нито на кого го е яд, нито защо.

Приятелите му го чакаха отвън. Бяха окачили мишена на вратите на хамбара и се преструваха, че се упражняват в стрелба, но Джон от пръв поглед видя, че го чакат. Веднага щом излезе на открито, Пип му подвикна:

— А, я ела насам. Дай да видим.

— Какво да видиш?

Тоуд се промъкна по-наблизо.

— Розовия ти задник, какво друго?

— Меча — заяви Грен. — Искаме да видим меча.

Джон ги изгледа обвинително.

— Знаели сте.

— Много ясно — каза Пип. — Не всички сме толкова тъпи като Грен.

— Тъпи сте — настоя Грен. — Ти си по-тъп.

Халдър сви рамене извинително.

— Помогнах на Пейт да издяла камъка за ефеса — рече строителят, — а приятелят ти Сам купи гранатите от Къртичино.

— Само че го знаехме още от по-рано — допълни Грен. — Ръдж помагаше на Донал Ноя в ковачницата. Беше там, когато Стария мечок му донесе изгорелия меч.

— Меча! — настоя Мат. Другите подхванаха хорово — Меча, меча, меча, меча.

Джон извади Дълъг нокът от ножницата и им го показа, като го завъртя насам-натам, за да го огледат добре и да му се възхитят. Мечът копеле бляскаше на сумрачната светлина, мрачен и гибелен.

— Валирианска стомана — обяви той тържествено, като се помъчи да го каже толкова доволно и гордо, колкото се очакваше да е.

— Чух за един, който имал бръснач от валирианска стомана — подхвърли Тоуд. — Докато се бръснел, си отрязал главата.

Пип се ухили.

— Нощният страж е от хиляди години — каза той, — но бас държа, че лорд Сняг е първият брат, почетен за това, че е подпалил кулата на лорд-командира.

Другите се разсмяха и дори Джон си наложи да се усмихне. Огънят, който той бе предизвикал, всъщност не можа да изпепели яката каменна кула, но беше изкормил вътрешността на горните два етажа, където се намираха покоите на Стария мечок. Изглежда, на никого не му пукаше, след като пожарът бе унищожил и убийствения труп на Отор.

Другият въплътен, едноръкото същество, което някога беше живяло под името Джаред Цветния, също бе унищожено, насечено беше на късове от дузина мечове — но едва след като то самото бе посякло сир Джареми Рикър и още четирима други. Сир Джареми беше довършил работата, като му отсече главата, но и той самият умря, когато безглавият труп извади камата си от канията и я заби в корема му.

Силата и куражът не помагаха много срещу врагове, които не падат, защото вече са мъртви; дори оръжието и бронята предлагаха слаба защита. Тази мрачна мисъл вгорчи още повече мрачното настроение на Джон.

— Трябва да видя Хоб за вечерята на Стария мечок — грубо обяви той и плъзна Дълъг нокът в ножницата му. Приятелите му бяха добронамерени, но не разбираха. Всъщност вината не беше тяхна. Не беше им се наложило да се изправят срещу Отор, не бяха видели бледото сияние на мъртвите сини очи, не бяха усетили студа на мъртвите черни пръсти. Нито знаеха нещо за битките в речните земи. Как можеха да разберат? Обърна им гръб и закрачи. Пип извика след него, но Джон само махна с ръка и продължи.

След пожара го бяха настанили в старата му килия в полусрутената кула на Хардин, и той се върна там. Дух се беше свил на пода и спеше, но се събуди и вдигна глава от тропота на ботушите на Джон. Червените очи на вълчището бяха по-тъмни от гранати и по-мъдри от човешки. Джон коленичи, почеса го по ухото и му показа дръжката на меча.

— Виж. Това си ти.

Дух подуши изваяния си в камъка образ и понечи да го оближе. Джон се усмихна.

— Ти си този, който заслужи почит — каза на вълка и изведнъж си спомни как го беше намерил, в онзи ден, в късния зимен сняг. Бяха потеглили вече с другите палета, но Джон беше чул шум и се обърна, и ето че го видя, с бялата козина, почти неразличима в преспите. Беше съвсем сам, отделен от другите от котилото. Беше различен, затова го бяха захвърлили настрана.

— Джон?

Той вдигна очи. Самуел Тарли беше застанал пред него и нервно пристъпваше от крак на крак. Бузите му бяха зачервени и се беше увил в дебело кожено наметало.

— Сам. — Джон стана. — Какво има? Искаш да видиш меча ли? — Щом другите знаеха, несъмнено го знаеше и Сам.

Но дебелото момче поклати глава.

— Някога бях наследник на бащиния ми меч — промълви той мрачно. — Наричаше се Проклятие. Лорд Рандил ми даваше да го подържа понякога, но той винаги ме плашеше. Беше валирианска стомана, красив, но толкова остър, че се страхувах да не нараня някоя от сестрите си. Сега ще го получи Дикон. — Сам отри запотените си длани в наметалото. — Аз… ъъ… майстер Емон иска да те види.

Не беше дошло времето за смяна на превръзките. Джон се намръщи подозрително.

— Защо? — Сам го погледна окаяно. Отговорът беше красноречив.

— Казал си му, нали? — каза ядосан Джон. — Казал си му, че си ми казал.

— Аз… той… Джон, не исках да… той попита… тоест… мисля, че той знаеше, той вижда неща, които никой друг не може да…

— Той е сляп — изтъкна отвратено Джон. — Благодаря, сам ще намеря пътя. — И остави Сам зяпнал след него и разтреперан.

Намери майстер Емон в птичарника да храни гарваните. С него беше Клидас: носеше ведро с накълцано на малки късове месо и се местеха от клетка на клетка.

— Сам каза, че сте ме викали?

Майстерът кимна.

— Виках те. Клидас, дай ведрото на Джон. Надявам се, че ще прояви добрината да ми помогне. — Изгърбеният брат с червените кръгове около очите му подаде ведрото и се спусна по стълбата. — Месото го хвърляй в клетките — подкани го Емон. — Останалото птиците ще свършат сами.

Джон надигна ведрото с дясната ръка, а с лявата бръкна в кървавите късове. Гарваните заграчиха шумно, залетяха в решетките и забиха по металните пръти с черните си като нощта криле. Месото беше накълцано на парченца, не по-големи от една свивка на пръст. Той напълни шепата си и хвърли суровите червени мръвки в клетката, и боричкането и врясъкът се усилиха. По-големите птици се сбиха за отбрани късове и вътре се разлетя перушина. Джон бързо награби втора шепа и я хвърли след първата.

— Гарванът на лорд Мормон обича плодове и зърно.

— Той е рядка птица — каза майстерът. — Повечето гарвани ядат и зърно, но предпочитат плът. Прави ги силни, а се боя, че се наслаждават от самия вкус на кръвта. В това те са като хората… и пак като хората не всички гарвани са еднакви.

Джон нямаше какво да отвърне. Захвърля мълчаливо от месото, чудейки се все още за какво са го повикали. Старецът несъмнено щеше да му го каже, като му дойдеше времето. Майстер Емон не беше от хората, които можеш да пришпориш.

— Гургулиците и гълъбите също могат да бъдат обучени да пренасят съобщения — продължи майстерът, — макар че гарванът е по-силен летец. По-голям е, по-смел, много по-умен, по-добре може да се защити от соколите… но гарваните са черни, ядат трупове и затова някои набожни хорица ги ненавиждат. Белор Благочестивия се опитал да подмени всички гарвани с гълъби, знаеш ли? — Майстерът извърна усмихнат белите си очи към Джон. — Нощният страж предпочита гарваните.

Пръстите на Джон бяха във ведрото и кръвта стигаше до китката му.

— Дивен казва, че диваците ни наричат врани — промълви той нерешително.

— Враната е бедната братовчедка на гарвана. И едните, и другите са просяци в черно, мразени и неразбрани.

Джон съжаляваше, че не разбира за какво всъщност си говорят и защо е този разговор. Какво го интересуваха гарваните и гълъбите? Ако старецът имаше да му каже нещо, защо просто не го кажеше?

— Джон, замислял ли си се някога защо мъжете на Нощния страж не си взимат жени и не зачеват деца? — попита майстер Емон.

— Не — сви рамене Джон. Хвърли още месо в птичата клетка. Пръстите му бяха полепнали от кръвта, а дясната му ръка пулсираше от тежестта на ведрото.

— За да не обичат — отговори старецът. — Защото любовта е отрова за доблестта и смърт за дълга.

Това не прозвуча добре на Джон, но той не каза нищо. Майстерът беше на сто години, висш офицер на Нощния страж. Неуместно беше да му противоречи. Старецът като че ли долови съмнението му.

— Кажи ми, Джон, ако изобщо дойде такъв ден, в който на твоя лорд баща се наложи да избере между честта от една страна и онези, които обича, от друга, какво би направил той?

Джон се поколеба. Искаше му се да отговори, че лорд Едард никога не би се опозорил, дори от обич, но тънкият гласец в главата му прошепна: „Той стана баща на копеле, къде е честта в това? А майка ти, къде е дългът му към нея, той името й дори не ти каза.“

— Би постъпил така, както трябва — отвърна Джон — звучно, за да заглуши собственото си колебание. — На всяка цена.

— Значи лорд Едард е един на десет хиляди. Повечето от нас не сме толкова силни. Какво е честта пред любовта на една жена? Какво е дългът пред докосването на новородения син в ръцете ти… или пред спомена за братовата ти усмивка? Вятър и празни думи. Вятър и думи. Ние сме просто хора и боговете са ни създали за обич. Това е голямото ни величие, това е славата ни и най-голямата ни трагедия.

— Мъжете, създали Нощния страж са разбирали, че само тяхната храброст ще защити владенията от мрака на севера — продължи старецът. — Знаели са, че верността им не трябва да е раздвоена, за да не отслабва решимостта им. Затова са се заклели да нямат жени и деца. Но братя все пак са имали, както и сестри. Майки, които са ги раждали, бащи, които са им давали имената си. Дошли са тук от сто размирни кралства и са знаели, че времената могат да се променят, но хората не. За това също така са дали обет, че Нощният страж не ще се меси в битките на владенията, които той брани. И са спазвали своя обет. Когато Егон посякъл Харън Черния и взел кралството му, братът на Харън бил лорд-командир на Вала, с десет хиляди меча подръка. Но не тръгнал в поход. В дните, когато Седемте кралства наистина са били седем кралства, нито едно поколение не е преживяло, без три или четири от тях да са във война помежду си. Стражът не се месел. Когато андалите прехвърлили Тясното море и помели кралствата на Първите, синовете на сринатите крале останали верни на клетвите си и останали на своя пост. Така е било винаги, от безчет години насам. Такава е цената на честта.

Помълча малко и после каза твърдо:

— Един страхливец може да бъде смел като всеки друг, когато няма за какво да се страхува. И всички ние изпълняваме дълга си, когато той е без цена. Колко лесно изглежда тогава да следваш пътя на честта. Но рано или късно в живота на всеки идва ден, в който вече не е лесно, ден, в който трябва да избереш.

Някои от гарваните продължаваха да ядат, от клюновете им висяха раздърпани късове кърваво месо. Другите се бяха спрели и го гледаха. Джон усети в сърцето си тежестта на всички тези малки черни очи.

— И днес е моят ден… това ли ми казвате?

Майстер Емон извърна глава и го погледна с мъртвите си бели очи. Сякаш се взря в сърцето му. Джон се почувства гол и изложен на показ. Прихвана ведрото с две ръце и изсипа през решетките останалите парчета. По пода на клетката се пръснаха жили и кръв и гарваните се разлетяха, вдигнаха се из въздуха и заграчиха възбудено. По-бързите птици уловиха късовете месо още във въздуха и ги загълтаха алчно. Джон пусна празното ведро и то издрънча по каменните плочи.

Старецът положи сгърчената си, покрита с кафяви петна длан на рамото му.

— Знам, че боли, момче — промълви той. — О, да. Изборът… изборът винаги боли. И винаги ще е така. Знам.

— Не знаете — отвърна горчиво Джон. — Никой не знае. Дори да съм неговото копеле, той все пак е моят баща…

Майстер Емон въздъхна.

— Нищо ли не чу от това, което ти казах, Джон? Нима мислиш, че ти си първият? — Поклати столетната си глава в жест на неизразима умора. — Три пъти боговете решиха да изпитат моите клетви. Веднъж, когато бях момче, веднъж в разцвета на мъжките ми сили и веднъж, когато вече бях старец. Тогава силата ми вече гаснеше, очите ми се замъгляваха, но последният избор все пак бе толкова жесток, колкото първия. Гарваните щяха да донесат вестта от юг, думи по-тъмни и от техните криле, за сринатия ми дом, за смъртта на рода ми, за безчестие и за позор. Какво можех да направя, стар, сляп и немощен? Безпомощен бях като сукалче, но въпреки това ме наскърби, да седя в забрава, докато те посичат окаяния внук на брата ми, и неговия син, и дори малките дечица…

Джон се стъписа, видял блясъка на сълзите в очите на стареца.

— Кой сте вие? — попита той тихо и почти в ужас. А столетните устни се изкривиха в беззъба усмивка.

— Само един майстер от Цитаделата, обвързан в служба на Черния замък и Нощния страж. В моя орден оставяме настрана имената на своите домове, когато положим клетвите си и наденем нашийника. — Старецът докосна майстерската верига, провиснала хлабаво на тънката, безплътна шия. — Баща ми беше Мекар, Първия с това име, а брат ми Егон властваше след него вместо мен. Дядо ми ме беше нарекъл на принц Емон, Рицаря на драконите, който бил негов чичо, а може би баща, зависи на коя от приказките ще повярваш. Емон, така ме нарекъл той…

— Емон… Таргариен? — възкликна невярващо Джон.

— Някога — повтори старецът. — Някога. Ето, виждаш ли, Джон, аз знам… и защото знам, няма да ти кажа остани или отиди си. Ти сам трябва да направиш този избор и да живееш с него до края на дните си. Като мен. — Гласът му се стаи до шепот. — Като мен…