Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (37)

ДЕНЕРИС

Конската порта на Вее Дотрак представляваше два гигантски, изправени на задните си крака бронзови жребци, чиито копита се събираха на сто стъпки над пътя и образуваха островърха арка.

Дани не разбираше защо на града му е притрябвала порта, след като нямаше крепостни стени… както и сгради, доколкото виждаше. Но ето, портата беше тук, могъща и красива, и огромните коне очертаваха като в рамка далечните сгради по склона на оцветените в пурпур планински зъбери. Дългите сенки на бронзовите жребци се стелеха над вълнистите поля; хал Дрого преведе своята халееси под копитата им и пое по пътя на боговете, обкръжен от своите кръвни ездачи.

Дани подкара след него на своето сребро, обкръжена от сир Джора Мормон и своя брат Визерис, комуто най-сетне бяха позволили отново да язди. След онзи ден в степта, когато го бе оставила да се върне пешком при халазар, дотраките го наричаха подигравателно Хал Ре Мар, или „Кралят с подбити крака“. На другия ден хал Дрого му предложи място в една кола и Визерис прие. В опърничавото си невежество дори не бе разбрал, че и това е подигравка: колите бяха за евнуси, недъгави, бременни жени, малки деца и старци. Това му донесе ново прозвище: Хал Раггат, или „Коларския крал“. Брат й реши, че хал е своего рода извинение за неприятностите, които Дани му причини, а тя помоли сир Джора да не му казва истината, за да не вземе да се засрами. Рицарят отговори, че на краля няма да му дойде зле, ако се позасрами малко, но изпълни молбата й. Нужни бяха много молби и всички креватни тънкости, на които я беше научила Дорея, та Дани да убеди Дрого да се смили и да позволи на Визерис отново да се качи на кон и да тръгне с тях в челото на колоната.

— Къде все пак е градът? — попита тя, след като минаха през бронзовата порта.

Наоколо нямаше нито сгради, нито хора — само високата трева и пътя, обкръжен от древни паметници от всички земи, в които дотраките бяха плячкосвали през столетията.

— Напред — посочи сир Джора. — Под планината.

След конската порта от двете им страни се заредиха ограбени статуи на богове и герои. Забравените някогашни божества на мъртви градове мятаха скършените си от времето мълнии над Дани, а тя ги подминаваше, възседнала среброто си. От троновете си отвисоко я гледаха каменни крале с поломени и изпоцапани от мъх и прах лица. Дори имената им бяха забравени с времето. По мраморни постаменти се виеха в замръзнал танц гъвкави девици с тела, облечени в цветя, или изливаха вода от счупените амфори. В тревата покрай пътя се възправяха чудовища — черни железни дракони с рубини вместо очи, ревящи грифони, мантикори с изопнати като копия опашки и зверове, на които не знаеше дори имената. Някои статуи бяха толкова красиви, че дъхът й секваше, други — така окаяни и ужасни, че едва понасяше вида им. Те, каза сир Джора, били донесени чак от Сенчестите земи, отвъд Асшаи.

— Толкова са много! — възкликна тя, а среброто я носеше напред. — И от толкова много земи!

Визерис не се впечатли чак толкова.

— Боклукът на мъртви градове — изсумтя той. Все пак прояви предпазливост и заговори на общата реч, която повечето дотраки не разбираха. Въпреки това Дани неволно се озърна през рамо към мъжете от своя хас, за да се увери, че никой не ги подслушва. — Диваците знаят само да крадат неща, направени от по-добри от тях… и да убиват — засмя се брат й. — Но виж, да убиват знаят. Иначе нямаше да са ми от полза.

— Сега те са моят народ — заяви Дани. — Не бива да ги наричаш повече диваци, братко.

— Драконът говори каквото пожелае — отвърна Визерис… но на общата реч. Озърна се към Аго и Ракаро, които яздеха след тях, и ги ощастливи с подигравателна усмивка. — Виж ги, на диваците дори не им стига умът да разберат речта на цивилизованите хора. — Над пътя се извиси прояден от мъха монолит, петдесет стъпки висок, и Визерис го изгледа с досада. — Колко още ще трябва да се влачим сред тези развалини, докато Дрого ми даде армията си? Омръзна ми да чакам.

— Принцесата трябва да я представят на дош халеен…

— Да бе, знам — прекъсна го брат й. — Ще ни разиграят и някаква сценка с пророчества за изродчето в корема й, както ми каза. Мен какво ме засяга? Омръзна ми да ям конско месо и да воня като тези диваци.

Визерис вдигна към носа си широкия ръкав на туниката, където си носеше кесийка с благовония, и подуши, но и това едва ли му помогна. Туниката беше мръсна. Всичките копринени и вълнени скъпи одежди, които Визерис си бе взел от Пентос, се бяха износили, оцапани от дългата езда и прогнили от потта.

— В Западното пазарище ще се намери храна по вашия вкус, ваша милост — успокои го сир Джора. — Търговците от свободните градове ходят там да си продават стоката. А хал ще ви зачете с обещанието си, когато му дойде времето.

— Той да го направи, че… — закани се мрачно Визерис. — Корона ми е обещана и си държа на нея. Драконът не търпи подигравки. — Видя една срамна статуя на жена с шест гърди и глава на пор и се спря да я огледа отблизо. Дани се поуспокои, но тревогата на я напусна.

— Моля се моят звезден син да не го накара да чака дълго — каза Дани на сир Джора, след като брат й се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе.

Рицарят изгледа недоверчиво Визерис.

— Брат ви трябваше да си остане в Пентос. В халазар няма място за него. Илирио се опита да го убеди.

— Ще върви с нас, докато не получи своите десет хиляди. Съпругът ми му обеща златна корона.

Сир Джора изпъшка.

— Да, халееси, но… Дотраките гледат на тези неща по-различно от нас на запад. Това поне се постарах да му обясня, Илирио — също, но брат ви не иска да слуша. Коневладелците не са търговци. Визерис си въобразява, че ви е продал, и сега иска да си получи цената. Но според Хал Дрого това е подарък. Да, той ще даде на Визерис ответен дар… когато прецени, че е време. Човек не може да иска дар, най-малкото от един хал. Нищо не можеш да искаш от един хал.

— Все пак не е редно да го кара да чака — опита се Дани да защити брат си, макар че сама не знаеше защо го прави. — Визерис би могъл да помете Седемте кралства с десетхилядна бързолетна конница на дотраките.

— Визерис не може и една конюшня да измете с десет хиляди коняри — изсумтя сир Джора.

— Ами ако… ако не е Визерис? — не скри изненадата си, както и пренебрежението си Дани. — Ако ги поведе някой друг? Някой по-силен? Биха ли могли дотраките наистина да завладеят Седемте кралства?

Конете им бавно пристъпваха един до друг по пътя на боговете. Лицето на сир Джора стана замислено.

— Когато за пръв път дойдох тук изгнаник, видях в дотраките само едни полуголи варвари, диви като конете си. Ако тогава ме бяхте попитали, принцесо, щях да кажа, че хиляда добри рицари без никаква трудност биха обърнали в бяг сто пъти повече дотраки.

— Но ако ви попитам сега?

— Сега — отвърна рицарят — не съм толкова сигурен. Те са по-добри ездачи от който и да било, неустрашими са, а в стрелбата с лък ни превъзхождат. В Седемте кралства повечето лъкометци стрелят спешени, скрити зад стена, барикада или заострени колове. Дотраките мятат стрели от конския гръб, в нападение или при отстъпление — все едно, смъртно опасни са… а и са толкова много, милейди. Вашият височайши съпруг има четиридесет хиляди въоръжени конници в своя халазар.

— Това много ли е наистина?

— Брат ви Регар изкара същия брой мъже на Тризъбеца — призна сир Джора. — Но само една десета от тях бяха рицари. Останалите бяха лъкометци, наемна лека конница и пехотинци, въоръжени с копия и пики. Когато Регар падна, много от тях захвърлиха оръжията си и напуснаха бойното поле. Колко време според вас би удържала подобна сган срещу натиска на четиридесет хиляди бързолети, виещи за кръв? Колко ще ги предпазят кожените елеци и плетените ризници от пороя стрели?

— Не дълго — отвърна тя. — И не добре.

Той кимна.

— Принцесо, ако владетелите на Седемте кралства имат ум поне колкото в една патешка глава, никога не биха стигнали дотам. Конниците не познават, а и не обичат обсадната тактика. Съмнявам се, че биха могли да завземат и най-уязвимия замък в Седемте кралства, но ако Робърт Баратеон се окаже толкова глупав, че да им даде битка…

— А той глупав ли е? — попита Дани.

Сир Джора се позамисли.

— Робърт е трябвало да се роди дотрак. Вашият хал ще каже, че само страхливецът се крие зад стени, вместо да посрещне врага си с оръжие в ръката. Узурпаторът би се съгласил. Силен мъж е той, храбър… и толкова напорист, че като нищо би могъл да посрещне дотракската орда на открит терен. Но мъжете около него… как да ви кажа, гайдарите им свирят друга песен. Брат му Станис, лорд Тивин Ланистър, Едард Старк… — Извърна се и се изплю на земята.

— Много го мразите този лорд Старк — каза Дани.

— Той ми отне най-скъпото заради някакви си въшливи бракониери и скъпоценното чувство за чест — отвърна с горчивина сир Джора.

Стори й се, че все още го боли от тази загуба, но той побърза да смени темата и посочи напред:

— Вее Дотрак. Градът на господарите на конете.

Хал Дрого и кръвните му конници ги поведоха през голямото западно пазарище и по-нататък по широкия път. Дани продължи след тях на среброто си, удивена от странностите наоколо. Вее Дотрак изглеждаше едновременно най-огромният и най-малък град, който беше виждала. Струваше й се, че по площ трябва да е поне десет пъти по-голям от Пентос — огромно пространство без стени и без граници, с пометени от вятъра широки улици отъпкана трева и кал, обрасли с диви цветя. В свободните градове на запад кулите, именията, бедняшките коптори, мостовете и дюкяните бяха скупчени наедно, но Вее Дотрак се простираше волно отпуснат, окъпан от топлото слънце, древен и дързък. И пуст.

Дори сградите бяха съвсем непривични за очите й. Виждаше изваяни от камък павилиони, палати от плетена трева, големи като замъци, паянтови дървени кули, стъпаловидни пирамиди с мраморни фасади, просторни жилища без покриви. Вместо със стени, някои от палатите бяха обградени с трънлив плет.

— Няма две, които да си приличат — промълви тя.

— В това отношение брат ви е прав — съгласи се сир Джора. — Дотраките не строят. Преди хиляда години вместо къщи са изкопавали дупки в земята и са ги покривали с трева за покрив. Сградите, които виждате, са издигнати от роби, доведени тук от плячкосаните земи, и всяка от тях е строена според обичаите на собствените им народи. Повечето жилища, дори най-големите, изглеждаха запуснати.

— Къде са обитателите им? — попита Дани.

Пазарището беше пълно с лудуващи деца и човешка глъч, но след това тя успя да зърне само няколко шетащи около запуснатите сгради евнуси.

— Само стариците на дош халеен обитават постоянно свещения град — поясни сир Джора, — но Вее Дотрак е достатъчно голям, за да приюти всички хора от всички халазари, ако всички халове решат наведнъж да се върнат при Майката. Стариците са предрекли, че един ден това ще стане, затова Вее Дотрак трябва да е готов да прегърне чедата си.

Най-сетне хал Дрого заповяда да спрат недалече от източното пазарище, където идваха да търгуват керваните от Юай Тай, Асшаи и Сенчестите земи, с Майката на планините, извисила се пред тях. Дани неволно се усмихна, спомнила си робинята на магистър Илирио и приказките й за палата със стоте стаи и порти от сребро. „Палатът“ се оказа прилична на огромна пещера от дърво зала за пиршества, чиито стени от грубо издялани греди се издигаха на четиридесет стъпки височина, а покривът й беше съшит от коприна, издута като гигантска шатра. Можеше да се вдига, за да предпазва от редките тукашни дъждове, и да се сваля, за да влиза въздухът и да се вижда безкрайният небесен простор. Около залата се мяркаха ограждения от жив плет за коне, огнища и стотици кръгли землянки, поникнали от земята като малки хълмчета, обрасли с трева.

Тук се беше изсипала цяла армия роби — да подготвят за пристигането на хал Дрого. Ездачите наскачаха от конете си, всеки откачи от колана си своя аракх и го връчи на чакащия до него роб. Така бяха прибрани всички оръжия. Самият хал Дрого не направи изключение. Сир Джора й бе обяснил, че във Вее Дотрак е забранено да се носи оръжие, както и да се пролива кръв на свободен човек. Дори враждуващите халазари, щом се озовяха пред Майката на планините, оставяха настрана своите кръвни вражди и деляха месо и медовина. На това място, бяха постановили стариците на дош халеен, дотраките бяха една кръв, един халазар, едно хергеле.

Докато Ирри и Джикуи й помагаха да слезе, при Дани дойде Кохоло. Той беше най-възрастният от тримата кръвни ездачи на Дрого — набит и плешив мъж с крив нос и потрошени зъби, разбити от боздуган преди двадесетина години, когато спасил младия халака от наемниците, надявали се да го отвлекат и да го предадат на враговете на баща му. Още от раждането на нейния господар съпруг животът му бил обвързан с този на Дрого.

Всеки хал си имаше кръвни ездачи. Отначало Дани ги беше взела за нещо като дотракска кралска гвардия, хора, заклели се да защитават своя повелител, но се оказа много повече. Джикуи й бе пояснила, че един кръвен конник е не само телохранител. Те били братя на хала, негови сенки и най-ревностни приятели. „Кръв от моята кръв“, така ги наричаше Дрого и така си беше. Живееха един живот, в радост и скръб. Древните традиции повеляваха щом хал загине, кръвните му конници също да умрат, за да препуснат редом с него през земите на нощта. Ако халът умреше от вража ръка, оставаха живи само докато отмъстят, сред което с радост се присъединяваха към него в гроба. В някои халазари, сподели Джикуи, кръвните ездачи делили със своя хал не само виното и шатрата, но и жените му. Но конете — никога.

Денерис беше доволна, че хал Дрого не се придържа към тези древни порядки. Нямаше да й хареса да я делят, а и макар Кохоло да се държеше мило с нея, другите я плашеха. Хаго, грамаден и вечно мълчалив, често й се въсеше, сякаш забравил коя е, а Кото имаше жестоки очи и чевръсти ръце, които обичаха да нараняват. Всеки път, щом докоснеше Дорея, оставяше синини по меката й бяла кожа, а понякога караше Ирри да хлипа нощем. Дори конете му сякаш се бояха от него.

При все това бяха обвързани с Дрого на живот и смърт, така че Денерис нямаше друг избор, освен да ги приема. А понякога се улавяше да съжалява, че баща й не бе имал такива мъже край себе си, мъже, които да го защитят. В песните белите рицари на кралската гвардия винаги бяха благородни, храбри и верни, но крал Ерис бе убит от един от тях — онзи красив младеж, когото сега наричаха Кралеубиеца, а друг, сир Баристан Храбрия, беше преминал на страната на Узурпатора. Чудно, дали всички хора в Седемте кралства бяха толкова вероломни? Когато синът й седнеше на железния трон, тя щеше да се погрижи и той да си има кръвни ездачи, за да го пазят от измяната на кралската гвардия.

— Халееси — прекъсна унеса й Кохоло и заговори на дотракски. — Дрого, кръв от моята кръв, ми заповяда да ви кажа, че тази нощ трябва да изкачи Майката на планините и да поднесе жертви на боговете за щастливото си завръщане.

Дани знаеше, че само мъже имат право да стъпват на Майката. С него щяха да отидат и кръвните ездачи на хала, и да се върнат на заранта.

— Предайте на моя звезден син, че копнея за него и че чакам с нетърпение завръщането му — отвърна с благодарност тя.

С растящото в корема й дете, Дани все по-лесно се изморяваше и една нощ на отдих щеше да е добре дошла. Бременността й като че ли само възпламеняваше страстта на Дрого и напоследък ласките му я оставяха без сили.

Дорея я поведе към кухото хълмче, приготвено за нея и нейния хал. Вътре беше прохладно и сумрачно като в шатра, направена от земя.

— Джикуи, моля за баня — нареди тя, за да измие прахоляка от дългия път от кожата си и да се отпуснат изморените й кости. Приятна бе мисълта, че ще се позадържат и че утре няма да се наложи отново да яхне своето сребро. Водата беше почти вряла — точно както я обичаше.

— Тази вечер ще дам даровете на брат си — реши Дани, докато Джикуи миеше косата й. — В свещения град той трябва да прилича на крал. Дорея, изтичай да го намериш и го покани да вечеря с мен. — Визерис се държеше по-мило с момичето от Лис, може би защото магистър Илирио му беше позволил да легне с него в Пентос. — Ирри, ти прескочи до пазара и накупи плодове и месо. Само да не е конско.

— Конското си е най-добро — отвърна Ирри. — Конят ти дава сила.

— Визерис мрази конско.

— Както заповядате, халееси.

Върна се с един козешки бут и кошница плодове и зеленчуци. Джикуи приготви месото с дъхави треви и люти чушки, като при печенето го намаза с мед. Имаше пъпеши, нарове, едри сливи, и още някакъв странен плод от изтока, непознат за Дани. Докато прислужничките й приготвяха храната, Дани подреди дрехите, приготвени по мярката на брат й: туника и клин от снежнобял тънък лен, кожени сандали с връзки до коленете, колан с бронзова тока и кожен елек с изрисувани по него бълващи пламъци дракони. Надяваше се, че дотраките ще започнат да го уважават малко повече, ако престане да прилича на жалък просяк, и че може би ще й прости за това, че го бе посрамила. В края на краищата той все пак беше крал и неин роден брат. Двамата бяха от кръвта на дракона.

Тъкмо нагласяше последния дар — наметало от пясъчна коприна, зелено като трева и със светлосиви кантове, които трябваше да открояват среброто на косата му — когато Визерис дойде, повлякъл Дорея за ръката. Беше я ударил — едното й око бе почервеняло.

— Как смееш да ми изпращаш тази курва със заповеди — изръмжа той и грубо хвърли слугинята на килима.

Неочакваният му гняв изуми Дани.

— Исках само да… Дорея, ти какво му каза?

— Халееси, простете ми. Отидох при него както наредихте и му казах, че сте заповядали да дойде при вас на вечеря.

— Никой не може да заповядва на дракона — изръмжа Визерис. — Аз съм твоят крал! Главата й трябваше да ти върна!

Момичето от Лис изхлипа и потрепери на пода, но Дани я докосна с ръка да я успокои.

— Не бой се, няма да ти посегне. Мили братко, моля те, прости й, тя просто е сбъркала. Казах й да те помоли да вечеряш с мен, ако благоволи ваша милост. — Хвана го под ръка и го поведе из стаята. — Виж. Тези неща са за теб.

Визерис се навъси недоверчиво.

— Какво е това?

— Ново облекло. Приготвих го за теб. — Дани се усмихна плахо. А той я изгледа навъсено и изръмжа:

— Дотракски дрипи. Сега и да ме обличаш ли си решила?

— Моля те… с тях ще ти е по-прохладно и удобно, и си помислих, че… може би ако си облечен като тях, дотраките… — Не знаеше как да му го каже, без риск да разбуди дракона.

— Остава само да поискаш и косата ми да сплетеш на плитка.

— Никога не бих… — Защо се държеше така жестоко? Нали искаше само да му помогне? — Ти нямаш право на плитка, все още не си спечелил никаква победа.

Точно това не биваше да казва. Люляковите му очи блеснаха от гняв, но той не посмя да я удари пред очите на слугините и мъжете на нейния хас отвън. Визерис вдигна наметалото и го помириса.

— Мирише на конска тор. Може да свърши работа за чул на коня.

— Но аз накарах Дорея да го ушие специално за теб — отвърна уязвена Дани. — Това са одежди, достойни за хал.

— Слушай, аз съм господарят на Седемте кралства, а не някакъв си оцапан от тревата дивак със звънци по косата — изрева Визерис и я сграбчи за ръката над лакътя. — Забравяш се, мръснице. Или си въобразяваш, че този издут корем ще те защити, ако събудиш дракона?

Пръстите му болезнено се впиха в ръката й и за миг Дани се почувства отново като малко дете, разтреперано пред яростта му. Свободната й ръка се пресегна и сграбчи първото нещо, което й попадна — колана, който се канеше да му подари, тежка верига с красиво изработени бронзови медальони. Замахна с все сила.

Удари го през лицето. Визерис я пусна. Там, където острият ръб на един от медальоните го бе порязал, по бузата му потече кръв.

— Ти си този, който се забравя — каза Дани. — Нищо ли не разбра след онзи ден в степта? Сега напусни, докато не съм извикала своя хас да те извлекат насила. И се моли хал Дрого да не научи за това, за да не ти разпори корема и да те нахрани със собствените ти черва.

— Върна ли си кралството, ще съжалиш за този ден, курво.

И излезе, покрил с шепи разкървавеното си лице и забравил за даровете.

Капки кръв бяха покапали красивото наметало от пясъчна коприна. Дани притисна до бузата си мекия плат и седна с кръстосани нозе на постелята.

— Вечерята ви е готова, халееси — обяви Джикуи.

— Не съм гладна — отвърна тъжно Дани. Изведнъж се почувства безкрайно уморена. — Вие се нахранете и пратете и на сир Джора, ако искате. — След малко добави: — Моля те, донеси ми едно от драконовите яйца.

Ирри донесе яйцето с тъмнозелената черупка. Бронзовите петънца по твърдите люспи бляскаха, докато го обръщаше в нежните си длани. Дани се зави с наметалото от пясъчна коприна и сгуши яйцето до себе си във вдлъбнатината между издутия си корем и малките си нежни гърди. Обичаше да държи яйцата така. Толкова бяха красиви, а само от близостта им се чувстваше по-силна и смела, сякаш по някакъв неведом начин черпеше сила от затворения вътре нероден дракон.

Лежеше така, притиснала драконовото дете до тялото си, когато усети как детето в утробата й се раздвижи… сякаш посегна. Брат към брата. Кръв към родната кръв.

— Ти си драконът — прошепна му Дани. — Истинският дракон. Знам го. Знам го.

Усмихна се, заспа и засънува за дома.