Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 445 гласа)

БРАН

Сякаш от много години все падаше и падаше. „Лети“, шепнеше някакъв глас в мрака, но Бран не знаеше да лети и нищо друго не му оставаше, освен да пада.

Майстер Лувин направи малко момченце от глина, изпече го, за да стане кораво и чупливо, облече го в дрехи на Бран и го бутна от един покрив. Бран помнеше как се разби. „Но аз никога не падам“, каза той, падайки.

Земята долу бе толкова далече, че не можеше да я различи през мъглите, които се вихреха наоколо, но усещаше колко бързо пропада и знаеше какво го очаква там, долу. Дори насън човек не можеше да пада вечно. Знаеше, че ще се събуди миг преди да се удари в земята. Човек винаги се пробужда преди да се удари в земята.

— А ако не се пробудиш? — каза гласът.

Земята вече беше по-близо, все още много, много далече, на хиляди мили, но по-близо отпреди. Тук, в тъмното, беше студено. Нямаше слънце, нито звезди. Само земята долу, която се приближаваше, и сивите мъгли, и шепнещият глас. Доплака му се.

— Не плачи. Лети.

— Не мога да летя — каза Бран. — Не мога, не мога…

— Откъде знаеш? Опитвал ли си?

Гласът беше висок и тънък. Бран се озърна да види откъде идва. Надолу с него кръжеше в спирала една врана, само на ръка разстояние. Следваше го в падането.

— Помогни ми — каза той.

— Опитвам се — отвърна враната. — Я ми кажи, малко зърно имаш ли?

Бран бръкна в джоба си, а тъмнината около него се завихри шеметно. Когато извади ръката си, между пръстите му във въздуха се плъзнаха златни зърна. Западаха с него. Враната кацна на ръката му и закълва.

— Ти наистина ли си врана? — попита Бран.

— А ти наистина ли падаш? — отвърна с въпрос враната.

— Това е само сън — каза Бран.

— Нима? — попита враната.

— Ще се събудя, когато се ударя в земята — обясни Бран на птицата.

— Ще умреш, когато се удариш в земята — каза враната. И продължи да кълве от зърната.

Бран погледна надолу. Вече можеше да различи планини, с върховете им, побелели от сняг, и сребристите нишки на реки сред тъмни лесове. Затвори очи и заплака.

— Това няма да помогне — каза враната. — Казах ти, отговорът е в летенето, не в плаченето. Защо си мислиш, че е толкова трудно? Аз го правя. — Враната политна нагоре и плесна с криле над ръката му.

— Ти имаш криле — изтъкна Бран.

— Може би ти също.

Бран се опипа по раменете дали не са му изникнали пера.

— Крилете биват различни — каза враната.

Бран огледа ръцете и краката си. Толкова слаб беше, само кожа и кости. Винаги ли беше бил толкова слаб? Помъчи се да си спомни. От сивата мъгла към него заплува лице — окъпано в светлина, златно. „Това, което правя от любов“, каза то. Бран изпищя. Враната се понесе във въздуха и заграчи.

— Не това — изкрещя му тя. — Забрави го това, сега то не ти трябва, изтласкай го, остави го. — Кацна на рамото на Бран, клъвна го и блестящото златно лице изчезна.

Бран падаше по-бързо от всякога. Сивите мъгли виеха наоколо, а той се гмуркаше през тях надолу към земята.

— Какво ми правиш? — попита той през сълзи враната.

— Уча те да летиш.

— Не мога да летя!

— Точно сега летиш.

— Не летя, а падам!

— Всяко летене започва с падане — каза враната. — Погледни надолу.

— Страх ме е…

— ПОГЛЕДНИ НАДОЛУ!

Бран погледна надолу и усети как вътрешностите му омекнаха. Земята вече връхлиташе бясно нагоре. Целият свят се беше проснал под него, като безкраен килим с бели, кафяви и зелени шарки. Можеше да види всичко толкова ясно, че за миг забрави да се страхува. Можеше да види цялото кралство и всеки в него.

Видя Зимен хребет така, както го виждат орлите, високите му кули, някак тромави и грубовати, погледнати отгоре. Видя майстер Лувин на терасата му, как се взира в небето с лъскавата бронзова тръба и си нанася намръщен бележки в една книга. Видя брат си Роб, по-висок и по-силен, отколкото го помнеше, как се упражнява с истински стоманен меч насред двора. Видя Ходор, простичкия великан от конюшнята, понесъл наковалня за ковачницата на Микен — метнал я беше на рамо и я носеше с такава лекота, с каквато някой друг би понесъл бала сено. В сърцето на гората на боговете голямото бяло дърво съзерцаваше мрачно отражението си в черния вир и листата му шумяха на студения вятър. Когато усети, че Бран го гледа, дървото надигна очите си от тихите води и също го погледна разбиращо.

Той погледна на изток и видя една галера, пореща водите на Захапката. Видя майка си, седнала сама в една каюта и загледана в оплескан с кръв кинжал на маса пред нея. Гребците теглеха тежките весла, а сир Родрик стоеше облегнат на перилото и то се тресеше и люлееше. Пред тях се сбираше буря — силен и застрашителен тътен, последван от камшиците на мълниите, но странно защо те не го виждаха.

Погледна на юг и видя широкия мощен поток на Тризъбеца. Видя баща си, как умолява за нещо краля със сковано от мъка лице. Видя Санса, потънала в сълзи преди да заспи, и видя Аря, загледана мълчаливо и стаила всички свои тайни дълбоко в сърцето си. А около тях беше пълно със сенки. Една сянка беше тъмна като пепел и с ужасно лице на хрътка. Другата беше в златни и красиви одежди, като слънцето. Над двете се извисяваше великан с броня от камък, но когато вдигна забралото на шлема си, вътре нямаше нищо, само мрак и гъста, черна кръв.

Вдигна очи и погледна оттатък Тясното море към свободните градове и зеленото тревно море на дотраките, и още по-нататък, към Вее Дотрак под планините, към приказните земи на Нефритово море, към Сянката на Асшаи, където по изгрев слънце се пробуждат дракони.

Накрая погледна на север. Видя стената на Вала, сияеща като син кристал, и своя незаконороден брат Джон — спеше сам в студено легло, а кожата му беше станала светла и корава, като спомена за всичката топлина, от която бе лишен завинаги. Погледна и отвъд Вала, към безкрайните гори, загърнати в сняг, над замръзналия бряг и широките синьо-бели реки от лед, и към мъртвите поля, където нищо не растеше и нищо не живееше. Гледаше все на север и на север, и на север, чак до завесата от светлина на края на света, а след това — отвъд тази завеса. Надникна дълбоко в самото сърце на зимата и извика уплашен, а топлината на сълзите опари бузите му.

— Сега знаеш — нашепна враната и кацна отново на рамото му. — Сега знаеш защо трябва да живееш.

— Защо? — попита Бран. И пропадаше, и пропадаше.

— Защото зимата иде.

Бран погледна враната на рамото си и враната също го погледна. Имаше три очи и третото око беше изпълнено с ужасно знание. Бран погледна надолу. Долу нямаше нищо освен сняг, студ и смърт, замръзнала пустош, където го чакаха проядени синьо-бели ледени шпилове. Летяха нагоре към него като копия. Видя костите на хиляди други мечтатели, пронизани на върховете им. Ужасно се изплаши.

— Може ли човек да е храбър дори когато го е страх? — чу той собствения си глас, тънък и някак далечен.

Отговори гласът на баща му.

— Единствено тогава човек може да е храбър.

— Хайде, Бран — настоя враната. — Избирай. Лети или умри.

Смъртта посегна към него с писък.

Бран разпери ръце и полетя.

Невидими криле го понесоха нагоре. Ужасните ледени игли под него се отдалечиха. Небесата над него се разтвориха. По-хубаво беше от катеренето. По-хубаво беше от всичко. Светът под него се смали.

— Аз летя! — извика той с възторг.

— Забелязах — каза триоката врана. Понесе се във въздуха, запляска с криле пред лицето му, забави го, заслепи го. Той се засуети във въздуха, щом връхчетата на перата й зашибаха бузите му. Клюнът й рязко се заби напред и Бран усети внезапна, заслепяваща болка по средата на челото си, точно между двете очи.

— Какво правиш? — изкрещя той.

Враната изграчи — пронизителен крясък, изпълнен със страх, и сивите мъгли се разтресоха и се завихриха около него, и се раздраха като було, и той видя, че враната всъщност е жена, слугиня някаква, с дълга черна коса, и осъзна, че я познава отнякъде, от Зимен хребет, да, точно така беше, сега си я спомни много добре и разбра, че е в Зимен хребет, в едно легло, високо в някаква студена стая в кула, а чернокосата жена изтърва легена с вода и той се разби на пода, а тя се затича надолу по стъпалата и завика:

— Той се събуди, събуди се, събуди се!…

Бран докосна челото си между очите. Мястото, където враната го беше клъвнала, още пареше, но там нямаше нищо — нито кръв, нито рана. Опита се да стане от леглото, но нищо не се получи.

И тогава нещо до леглото се размърда, нещо скочи и леко тупна в краката му. Две жълти очи се взряха в неговите и заблестяха като слънце. Прозорецът беше отворен и в стаята беше студено, но топлината на вълка го обгърна като гореща баня. Кутрето му, сети се Бран… кутре? Сега той беше голям. Пресегна се да го погали, а ръката му затрепера като лист.

Когато брат му Роб нахлу в стаята, останал без дъх след свирепото тичане по стъпалата на кулата, вълчището ближеше лицето на Бран. Бран вдигна спокойно очи и каза:

— Името му е Лято.