Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (44)

ЕДАРД

Светлината на залеза се лееше през високите тесни прозорци на мрачната сводеста тронна зала в Червената цитадела и шареше с пурпур стените, по които някога бяха висели главите на дракони. Сега камъкът бе покрит с огромни гоблени с ловни сцени — пъстро везмо с яркозелени, кафяви и сини тонове, но въпреки това на Нед Старк му се струваше, че единственият цвят в залата е кървавочервеният.

Седеше високо на огромния древен стол на Егон Завоевателя — чудовищно съоръжение от ковано желязо с остри шипове, назъбени ръбове и нелепо усукан метал. Столът, както Робърт го беше предупредил, бе адски неудобен, сега — повече от всякога заради потрошения му крак, който с всяка минута пулсираше все по-болезнено. За изтеклия час металът под него бе станал още по-твърд, а зъбатата стомана зад гърба му не му позволяваше да се облегне назад. „Един крал не трябва никога да може да седи удобно“, бе казал Егон Завоевателя, когато заповядал на оръжейниците си да му изковат огромен трон от мечовете, оставени от враговете му.

„Проклет да е Егон — помисли мрачно Нед. — Проклет да е и Робърт, и ловът му.“

— Напълно ли сте сигурен, че бяха нещо повече от обикновени разбойници? — кротко попита Варис от заседателната маса под трона. — Великият майстер Пицел до него се размърда притеснено, а Кутрето въртеше писало между пръстите си. Бяха единствените присъстващи съветници. Горяните бяха засекли бял рогач в кралския лес и лорд Ренли и сир Баристан отидоха с краля да го уловят, с тях и принц Джофри, Сандор Клегейн, Бейлон Сван и половината двор. Така че по неволя Нед трябваше да седи в проклетия Железен трон в отсъствието на краля. Поне можеше да седи. Освен съвета, останалите бяха длъжни чинно да стоят прави или коленичили. Молителите, скупчени до високите врати, рицарите, върховните лордове и жените им, стражите в плетените ризници — всички стояха.

Селяците бяха коленичили: мъже, жени и деца, опърпани и окървавени, с изпити от страх лица. Тримата рицари, довели ги да свидетелстват, стояха зад тях.

— Разбойници ли, лорд Варис? — Гласът на сир Раймън Дари беше просмукан с жлъч. — О, да, разбойници, несъмнено. Разбойниците на Ланистър.

Нед усети тревогата, обзела залата, когато височайшите владетели и слугите се напрегнаха да чуят. Нямаше защо да се прави на изненадан. Западът се бе превърнал в кутия с прахан, откакто Кейтлин бе задържала Тирион Ланистър. И Речен пад, и Скалата на Кастърли бяха свикали бойните си знамена и в прохода под Златния зъб се трупаха войски. Беше въпрос само на време преди да потекат реки от кръв. Как най-добре да се запуши раната и кръвоизливът да спре — това беше единственият проблем сега.

Сир Карил Ванс с тъжните очи, който можеше да мине за красив, ако не беше яркочервеният като винено петно родилен белег, загрозяващ лицето му, махна с ръка към коленичилите селяци.

— Това остана от твърдината на Шерър, лорд Едард. Всичко друго е избито, както и хората на Уендиш и Глумски брод.

— Станете — заповяда Нед на селяците. Никога не бе разчитал на показания, дадени от коленичил човек. — Всички.

По един, по двама, хората от твърдината Шерър се занадигаха с мъка. Наложи се да помогнат на един грохнал старец, а едно от момичетата, в окървавена рокля, остана на колене втренчило празен поглед в сир Арис Оукхарт, застанал в подножието на трона в белите доспехи на Кралската гвардия и готов да защити краля… или Ръката на краля.

— Джос — подкани сир Раймън Дари един пълничък плешив мъж в кръчмарска престилка. — Разкажи на Ръката какво се случи в Шерър.

Джос кимна.

— Ако негова милост благоволи…

— Негова милост е на лов оттатък Черна вода — прекъсна го Нед. Чудно, как можеше човек цял живот да живее едва на няколко дни път от Червената цитадела и да няма представа как изглежда кралят му. Нед беше облечен в бял ленен жакет с вълчището на Старк, извезано на лявата гръд; черният му вълнен плащ беше пристегнат на яката със сребърната ръка — знака на поста му. Черно, бяло и сиво, трите оттенъка на истината. — Аз съм лорд Едард Старк, Ръката на краля. Кажи ми ти кой си и какво знаеш за тези разбойници.

— Държа… Държах… държах бирария, милорд, в Шерър, до каменния мост. Най-добрият ейл на юг от Шийката, всички така казват, да ме прощавате, милорд. Свърши се, като всичко останало, милорд. Дойдоха и пиха на корем, а което не можаха, го изляха преди да ми подпалят покрива, че и кръвчицата ми щяха да пролеят, ако ме бяха спипали, милорд.

— Изгориха ни, живи да ги изгорят дано — обади се един фермер до него. — Дойдоха на коне в тъмното, откъм юг, подпалиха и ниви, и къщи, избиваха людете, докато се опитваха да ги спрат. Ама разбойници не бяха, милорд. Тия, да прощавате, не се канеха да посягат на стоката. Посякоха на място млечната ми крава и я оставиха ей тъй на, на мухите и на гаргите.

— Подгониха ми чирачето — намеси се един набит мъж с мускули на ковач и с превръзка на главата. Облякъл бе най-хубавите си дрехи, за да се яви в кралския двор, но панталоните му бяха мръсни, а наметалото — оклепано с кал и прашно. — Гонеха го на конете си из нивите и го ръчкаха с пиките си като дивеч, смееха се, проклетниците, щом момчето залитнеше или писнеше, а накрая оня големият го посече.

Момичето, което бе останало на колене, изпъна шия към Нед.

— И майка ми убиха, ваша милост. А после… — Гласът й секна, сякаш забрави какво още имаше да каже. Захлипа.

Сир Раймън Дари продължи разказа.

— В градчето Уендиш хорицата потърсили защита зад стените на твърдината си, но стените били дървени. Нападателите струпали слама и ги подпалили живи. Когато хората отворили вратите да избягат от пожара, ги избили със стрели, докато напирали да излязат. До един, дори жените с кърмачетата.

— Ужасно! — измърмори Варис. — Възможно ли е хората да са толкова жестоки?

— Те и с нас щяха да направят същото, само че твърдината на Шерър е каменна — каза Джос. — Искаха да ни изкарат с пушек, ама големият им рече, че горе по реката плодът бил по-зрял, и тръгнаха накъм Глумски брод.

Нед се наведе напред и усети студената стомана, впиваща се в пръстите му. Между всеки пръст — острие, върховете на извитите мечове стърчаха като нокти на хищна птица от облегалките на трона. Макар и след три века някои все още бяха достатъчно остри, за да прободат. За невнимателния Железният трон беше пълен с капани. Песните гласяха, че в направата му вложили хиляда меча, нажежени до бяло в пещта на Балирион Черния ужас. Изковаването отнело петдесет и девет дни. За да се получи накрая този гърбав звяр, камара от остри като бръсначи ръбове, шипове и усукани ленти режещ метал — стол, който можеше да убие човек. И беше убивал не един, ако можеше да се вярва на сказанията.

Едард Старк така и не проумяваше какво търси тук, седнал на него, но седеше и тези хора се взираха в него и чакаха правосъдие.

— Какво доказателство имате, че са били хора на Ланистър? — запита той, мъчейки се да потисне гнева си. — Носеха ли пурпурни плащове, вееха ли знаме с лъв?

— Дори Ланистърови не са чак толкова тъпи — отсече ядосано сир Марк Пайпър. Самодоволен, перчещ се като петле дребосък и млад, твърде млад според Нед, но беше близък приятел на брата на Кейтлин, Едмур Тъли.

— Всички били с коне и ризници, милорд — отвърна спокойно сир Карил. — Въоръжени с пики, дълги мечове и бойни секири. — Той махна с ръка към един от оцелелите окаяници. — Ти. Да, ти, никой няма да те бие. Кажи на Ръката каквото ми каза.

Старецът заклати глава.

— Яздеха бойни коне. Много години работих в конюшните на сир Вилем, мога да ги различа конете. От тия ни един не е теглил плуг, боговете сами свидетели, ако греша.

— Колко бяха? — попита Нед.

— Поне стотина — отвърна Джос, а ковачът с превързаната глава каза:

— Петдесет.

А бабичката зад него:

— Стотици, стотици бяха, милорд, цяла войска бяха.

— Представа нямате колко сте права, добра жено — каза й лорд Едард. — Знамена не са развявали, казвате. Нещо по бронята да сте забелязали? Украси някакви или отличия, форми или знаци някакви по щитовете и шлемовете им?

Кръчмарят Джос поклати глава.

— Много съжалявам, милорд, но доспехите, в които ни се показаха, си бяха най-обикновени, само… оня дето ги водеше, и той беше снаряжен като другите, ама не можеш го сбърка с никой. Заради ръста му, милорд. Тия, дето разправят, че всички великани са измрели, просто не са го виждали него, заклевам се. Голям като бик беше, с гласа си канара ще строши.

— Планината! — извика сир Марк. — Може ли някой да се съмнява? Това е работа на Грегър Клегейн.

Нед дочу тихо мърморене под прозорците в другия край на залата. Дори в галерията се разнесе нервен шепот. Владетели, както и простолюдие, знаеха много добре какво може да означава, ако сир Марк се окажеше прав. Сир Грегър Клегейн служеше като знаменосец на лорд Тивин Ланистър.

Нед замислено огледа лицата на селяните. Нищо чудно, че бяха толкова изплашени. Бяха помислили, че ще ги довлекат тук да посочат лорд Тивин като касапин с окървавени ръце на един крал, който му беше зет. Зачуди се дали рицарите им бяха оставили избор.

Великият майстер Пицел се надигна тежко от масата на съветниците и служебната верига на гърдите му издрънча.

— Сир Марк, при цялата ми почит не можете да сте сигурен, че този престъпник е бил сир Грегър. В кралските владения има много едри мъже.

— Едри като Яздещата планина? — попита сир Карил. — Такъв не съм виждал.

— Нито някой друг тук — добави разгорещено сир Раймън. — Дори брат му е паленце пред него. Отворете си очите, благородни господа. Нима ви е нужно и печата му да видите върху труповете? Грегър е бил.

— Но защо му е трябвало на сир Грегър да се прави на бандит? — запита Пицел. — По милостта на своя суверен той държи голяма крепост и свои земи. И е помазан за рицар.

— Лъжерицар! — възрази сир Марк. — Бясното псе на лорд Тивин.

— Милорд Ръка — заяви с вкочанен глас Пицел. — Призовавам ви да напомните на този добър рицар, че лорд Тивин Ланистър все пак е бащата на нашата милостива кралица.

— Благодаря ви, велики майстер Пицел — каза Нед. — Щяхме да го забравим, ако не бяхте го изтъкнали.

От високото си място на трона видя измъкващи се през вратата хора в другия край на залата. Зайци, бързащи да се скрият под земята… или плъхчета, разтичали се да гризнат от сиренцето на кралицата. Зърна септа Мордейн в галерията с дъщеря си Санса до нея. Жегна го гняв — мястото не беше подходящо за десетгодишно момиче. Но септата нямаше откъде да знае, че днешният дворцов съвет ще се окаже нещо повече от обичайното досадно слушане на тъжби, решаване на спорове между съперничещи си владения и отсъждане къде да е мястото на граничните камъни.

Долу при масата на заседателите Петир Белиш изведнъж загуби интерес към писалото си и се наведе напред.

— Сир Марк, сир Карил, сир Раймън… мога ли да ви задам един въпрос? Тези укрепления са били под вашата закрила. Къде бяхте вие, докато се е вихрила цялата тази касапница и палежи?

Отговори сир Карил Ванс.

— Аз придружавах милорд баща ми в прохода под Златния зъб, както и сир Марк. Когато вестта за тези издевателства стигна до ушите на сир Едмур Тъли, той ни прати заповед да се върнем с малка част, да намерим колкото оцелели са останали и да ги доведем при краля.

— Сир Едмур ме беше извикал при Речен пад с цялата ми сила — каза сир Раймън Дари. — Бях вдигнал стана от другата страна на реката срещу стените му и чаках командите му, когато ме стигна вестта. Докато успея да се върна, Клегейн и паплачта му вече се бяха прехвърлили отвъд Червената вилка и препускаха към хълмовете на Ланистър.

Кутрето замислено погали острия връх на брадата си.

— А ако пак се върнат, сир?

— Ако пак се върнат, ще напоим с кръвта им нивите, които подпалиха — заяви разгорещено сир Марк Пайпър.

— Сир Едмур е разпратил мъже във всяко село и твърдина на един ден езда от границата — обясни сир Карил. — Следващият нападател, ако се появи такъв, няма да извади този късмет.

„И сигурно точно това иска лорд Тивин — помисли Нед. — Да обезкръви силата от Речен пад, да подмами хлапака да си пръсне мечовете.“ Млад беше още братът на жена му, и по-скоро храбър, отколкото разумен. Щеше да се опита да задържи всяка педя от земята си, да защити всеки поданик — мъж, жена и дете, който го признава за господар, а Тивин Ланистър беше достатъчно коварен и го знаеше.

— Щом нивята и твърдините ви са защитени — каза лорд Петир, — какво искате тогава от трона?

— Владетелите на Тризъбеца пазят кралския мир — заяви Раймън Дари. — Ланистърови го нарушиха. Молим за позволение да им отвърнем. Стомана за стомана. Молим за правосъдие за простолюдието на Шерър, на градчето Уендиш и на Глумски брод.

— Едмур е съгласен, че трябва да върнем на Грегър Клегейн кървавата монета — заяви сир Марк, — но старият лорд Хостър заповяда да дойдем тук и да помолим за кралско позволение, преди да ударим.

„Значи да благодарим на боговете за стария лорд Хостър.“ Тивин Ланистър беше колкото лъв, толкова и лисица. Ако наистина бе пратил сир Грегър да пали и избива — а за това Нед не хранеше капка съмнение, — погрижил се бе да нападне под прикритието на нощта, без знамена и предрешен като обикновен разбойник. Ако Речен пад отвърнеше на удара, Церсей и баща й щяха да настоят, че родът на Тъли е нарушил кралския мир, а не Ланистърови. Само боговете знаеха на кое щеше да повярва Робърт.

Великият майстер Пицел се изправи.

— Милорд Ръка, ако тези добри хорица са убедени, че сир Грегър е отстъпил от светите си клетви, за да насилва и граби, нека отидат при неговия суверен и да изложат оплакванията си пред него. Тези престъпления не са грижа на трона. Нека потърсят правосъдието на лорд Тивин.

— Кралското правосъдие е навсякъде — каза Нед. — На север, на юг, на изток или запад, всичко, което правим, го правим от името на Робърт.

— Кралското правосъдие — натърти Великият майстер. — Безспорно сте прав, следователно трябва да отложим този въпрос, докато кралят…

— Кралят е на лов отвъд реката и може да не се върне още няколко дни — каза лорд Едард. — Той ми заповяда да седя тук в двореца и да слушам с неговите уши, и да говоря с неговия глас. Точно това смятам да направя… макар да съм съгласен, че трябва да бъде уведомен.

Зърна под тежките гоблени едно познато лице.

— Сир Робар.

Сир Робар Ройс пристъпи напред и сведе глава.

— Милорд.

— Баща ви е на лов с краля — каза Нед. — Ще идете ли да ги известите какво е казано и сторено днес тук?

— Веднага, милорд.

— Е, имаме ли тогава позволението ви да отмъстим на сир Грегър? — обърна се към трона Марк Пайпър.

— Мъст? — каза Нед. — Мислех, че говорехме за правосъдие. Подпалването на нивите на Клегейн и изколването на хората му няма да възстанови кралския мир, а само накърнената ви гордост. — Погледна настрани преди младият рицар да успее да изрази гневния си протест и се обърна към селяците. — Хора на Шерър, не мога да ви върна домовете и зърното, нито мога да съживя мъртвите ви. Но може би е по силите ми да ви дам трошица правосъдие, в името на нашия крал, Робърт.

Всички в залата приковаха очи в него и зачакаха. Нед много бавно и с усилие се заизправя, избутвайки се от трона с ръце, а потрошеният му крак в гипса закрещя. Той положи неимоверно усилие да потисне болката — не беше сега моментът да видят слабостта му.

— Първите са вярвали, че съдията, изрекъл „смърт“, трябва сам да държи меча, и ние на север все още държим на това. Мразя да пращам друг да убива вместо мен… но сега, изглежда, нямам избор. — Посочи счупения си крак.

— Лорд Едард! — Викът дойде откъм западната страна на залата и към трона храбро закрачи красив юноша. Без доспехите си сир Лорас Тирел изглеждаше още по-млад от шестнадесетте си години. Носеше светлосиня коприна, а коланът му бе от златни халки с форма на рози — знакът на неговия дом. — Моля да ме удостоите с честта да действам вместо вас. Възложете ми тази задача, милорд, и ви се кълна, че няма да ви проваля.

Кутрето се изкиска.

— Сир Лорас, ако ви пратим сам, сир Грегър ще ни върне главата ви със слива, натикана в хубавата ви уста. Планината не е от тези, които ще превият врат пред нечие правосъдие.

— Не ме е страх от Грегър Клегейн — високомерно отвърна сир Лорас.

Нед бавно се отпусна върху желязната седалка на окаяния трон на Егон. Очите му обходиха лицата на мъжете, застанали покрай стената.

— Лорд Берик — извика той. — Торос Мирски. Сир Гладън. Лорд Лотар. — Споменатите мъже пристъпиха напред. — Всеки от вас да събере по двадесет мъже да отнесат думата ми до Цитаделата на Грегър. С вас ще отидат двадесет души от личната ми гвардия. Лорд Берик Дондарион, вие ще поемете командата, както се полага на ранга ви.

Младият лорд с рижата коса сведе глава.

— Както заповядате, лорд Едард.

Нед извиси глас, за да се чуе до най-далечния ъгъл на тронната зала.

— В името на Робърт от рода Баратеон, първия с това име, крал на андалите, на Ройнар и на Първите, повелител на Седемте кралства и пазител на владенията, според клетвата на Едард от рода Старк, неговата Ръка, възлагам ви да препуснете най-бързо към земите на запад, да прекосите Червената вилка на Тризъбеца под кралския флаг и там да отнесете кралското правосъдие на лъжерицаря Грегър Клегейн и на всички съучастници в неговите престъпления. Отхвърлям го, оставям го в немилост, лишавам го от всички рангове и титли, от всичките му земи, доходи и владения, и го осъждам на смърт. Дано боговете се смилят над душата му.

Когато ехото на думите му заглъхна, Рицарят на цветята го погледна стъписано и попита:

— Лорд Едард, а аз?

Нед погледна надолу към него. От височината на трона Лорас Тирел изглеждаше почти на годините на Роб.

— Никой не оспорва доблестта ви, сир Лорас, но тук въздаваме правосъдие, а вие търсите възмездие. — Отново извърна очи към лорд Берик. — Тръгнете още призори. Тези неща трябва да се свършат бързо. — Вдигна ръка. — Тронът няма да слуша повече петиции днес.

Алин и Портър се изкачиха по стръмните железни стъпала да му помогнат да слезе. Докато слизаха, Нед долови мрачния поглед на Лорас Тирел, но когато Нед стигна пода на тронната зала, момчето си беше излязло.

В подножието на Железния трон Варис събираше разхвърляните листове по масата на съветниците. Кутрето и Великият майстер Пицел вече бяха напуснали.

— По-храбър сте от мен, милорд — тихо промълви евнухът.

— Нима, лорд Варис? — грубо го сряза Нед. Кракът му пулсираше болезнено и никак не му беше до словесни игрички.

— Аз ако бях там горе, щях да пратя сир Лорас. Той толкова държеше да отиде… а човек, за когото Ланистърови са лични врагове, щеше да се потруди здраво да направи хората на Тирел свои приятели.

— Сир Лорас е млад — каза Нед. — Смея да твърдя, че ще превъзмогне разочарованието си.

— А сир Илин? — Евнухът погали пълната си напудрена буза. — Той е самото Кралско правосъдие. Изпращането на други хора да изпълнят неговата служба… Някои могат да го приемат за тежка обида.

— Не съм целил да оскърбя никого. — Всъщност Нед не можеше да се довери на немия рицар, макар най-вероятно недоверието му да се дължеше на това, че мразеше екзекуторите. — Напомням ви, че мъжете от дома Пейн са знаменосци на дома Ланистър. Помислих, че ще е най-добре да избера хора, които не дължат вярност на лорд Тивин.

— Много благоразумно, несъмнено — кимна Варис. — Все пак зърнах случайно сир Илин в дъното на залата. Взираше се във вас със светлите си очи и трябва да ви кажа, че не никак не изглеждаше доволен, макар че, разбира се, е трудно да прецени човек при нашия мълчалив рицар. Надявам се, че и той ще превъзмогне разочарованието си. Толкова обича работата си…