Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 448 гласа)

ДЖОН

Джон закусваше — питки с ябълка и сурова наденица. Самуел Тарли се пльосна до него на пейката.

— Извикаха ме в септата — изшепна му възбудено Сам. — Изкарват ме от тренировките. Ще ме правят брат с всички вас. Можеш ли да го повярваш?

— Сериозно?

— Сериозно. Ще помагам на майстер Емон в библиотеката и с птиците. Има нужда от някой, който може да чете и пише писма.

— Е, с това ще се справиш добре — отвърна усмихнато Джон.

Сам се огледа притеснено.

— Не е ли време да тръгваме? Не бива да закъснявам, току-виж си променят намерението.

Подскачаше нетърпеливо, докато прекосяваха обраслия с трева двор. Денят бе топъл и слънчев. По стените на Вала се стичаха вадички и ледът сякаш искреше и сияеше под лъчите на пролетното слънце.

Големият кристал в септата улавяше утринната светлина, лееща се през гледащия на юг прозорец, и я пръскаше в многоцветна дъга над олтара. Пип зяпна изумен, щом видя влизащия Сам, а Тоуд сръга Грен в ребрата, но никой не посмя и дума да каже. Септон Целадар размахваше кадилник и въздухът се изпълваше с уханния мирис, който напомни на Джон за малката септа на лейди Старк в Зимен хребет. Този път поне септонът изглеждаше трезвен.

Висшите офицери влязоха вкупом: майстер Емон, подпрян на Клидас, сир Алисър, с хладен поглед и мрачен, както винаги, лорд-командир Мормон, великолепен в черното си вълнено палто със сребърните закопчалки с форма на мечешки нокти. След тях дойдоха старшите членове на трите ордена: руменобузият Боуен Марш, лорд-стюардът, Първият строител Отел Ярвик и сир Джаръми Рикър, който командваше щурмоваците в отсъствието на Бенджен Старк.

Мормон застана пред олтара и дъгата засия над плешивата му глава.

— Дойдохте при нас престъпници — заговори той, — крадци, изнасилвачи, длъжници, убийци и измамници. Дойдохте при нас деца. Дойдохте при нас сами, оковани, без приятели и чест. Дойдохте при нас богати и дойдохте бедни. Някои от вас носят имената на горди домове. Други дойдоха само с по едно име като презрени копелета или без никакви имена. Това е без значение. Всичко това сега е минало. Тук, на Вала, всички ние сме един дом.

— Тази вечер, когато слънцето залезе и припадне нощният мрак, ще положите своите клетви. От този момент всеки от вас ще бъде Заклет брат на Нощния страж. Греховете ви ще бъдат очистени, дълговете опростени. Затова и вие трябва да се очистите от всяка своя досегашна привързаност и вярност, да забравите своите омрази, да заличите от умовете си всяка стара обида, както и всяка стара любов. Тук започвате всичко наново.

— Един мъж на Нощния страж живее живота си за кралството — продължи той. — Не за някой крал, не за някой господар, не за честта на този или онзи дом, нито за злато или слава, или за женска любов, но за кралството, и за всички негови хора. Един мъж на Нощния страж не си взима съпруга и не става баща на деца. Дългът е нашата невяста. Честта е нашата любов. И вие сте единствените синове, които ще познавате оттук насетне.

— Научили сте словата на клетвата. Помислете добре преди да ги изречете, защото облечете ли черното, връщане няма. Наказанието за дезертьорство е смърт. — Стария мечок замълча за миг и после каза: — Има ли сред вас някой, който желае да напусне общността ни? Ако има, нека да си върви, никой няма да помисли лошо за него.

Никой не помръдна.

— Добре — каза Мормон. — Можете да положите клетвите си привечер, пред септон Целадар и първия от вашия орден. Има ли някой от вас, който да се придържа към старите богове?

Джон стана.

— Аз, милорд.

— Предполагам, че желаеш да изречеш клетвените си слова пред дърво на сърцето, както го направи твоят чичо — каза Мормон.

— Да, милорд — отвърна Джон. Боговете на септата нямаха нищо общо с него; в жилите на Старките течеше кръвта на Първите хора. Чу шепота на Грен зад себе си.

— Ама тук няма гора на боговете. Нали? Не съм виждал тъдява никаква гора на боговете.

— Ти и стадо бизони няма да видиш, докато не те стъпчат в снега — отвърна му шепнешком Пип.

— Не е вярно — заинати се Грен. — Ще ги видя аз, и то от много далече.

Самият Мормон потвърди съмненията на Грен.

— Черен замък не се нуждае от гора на боговете. Отвъд Вала се издига Гората на духовете, такава, каквато си е била още от Века на зората, много преди андалите да донесат Седемте през Тясното море. На половин левга оттук ще намериш една горичка с призрачни дървета и в нея — може би и своите богове.

— Милорд. — Гласът накара Джон да се обърне изненадан. Самуел Тарли беше станал. Дебелото момче триеше нервно потните си длани в куртката. — Може ли… може ли и аз да отида? Да си кажа думите пред това дърво на сърцето?

— Нима и домът Тарли се придържа към старите богове? — попита Мормон.

— Не, милорд — отговори с тънък, притеснен гласец Сам. Джон знаеше, че висшите офицери го плашеха и най-много от всички — Стария мечок. — Аз съм получил името си под светлината на Седемте в септата на Рогов замък, както и моят баща, неговият баща и всички от рода Тарли от хиляда години насам.

— Как, нима ще отстъпиш от боговете на своя баща и на своя дом? — зачуди се сир Джаръми Рикър.

— Моят дом сега е Нощният страж — каза Сам. — Седемте не са отвръщали на молитвите ми. Може би старите богове ще се отзоват.

— Както желаеш, момче — рече Мормон. Сам отново си седна на мястото, както и Джон. — Поставили сме всекиго от вас в един от трите ордена, според нашите нужди, вашите сили и способности. — Боуен Марш пристъпи напред и му подаде свитък. Лорд-командирът го разви и зачете. — Халдър, при строителите — започна Мечока. Халдър кимна доволно. — Грен, при щурмоваците. Албът, при строителите. Пипар, при щурмоваците. — Пип се ухили на Джон и помръдна уши.

— Самуел, при стюардите. — Сам се отпусна облекчен и отри потното си чело с копринен парцал. — Матар, при щурмоваците. Дареон, при стюардите. Тоудър, при щурмоваците. Джон, при стюардите.

Стюардите?! За миг Джон не можа да повярва на ушите си. Мормон сигурно беше сбъркал при четенето. Той понечи да стане, да отвори уста и да им каже, че тук има някаква грешка… но забеляза как втренчено го гледа сир Алисър с лъскавите си като обсидиан очи, и разбра.

Стария мечок нави свитъка.

— Вашите първи ще ви дадат указания за задълженията, които ви предстоят. Дано да ви пазят всички богове, братя.

Лорд-командирът им се поклони и излезе. С него тръгна сир Алисър — усмихваше се. Джон никога досега не беше виждал учителя по оръжие толкова щастлив.

— Щурмоваците при мен — извика сир Джаръми Рикър, след като двамата излязоха. Зяпнал Джон, Пип бавно се изправи. Ушите му се бяха изчервили. Грен се хилеше, като че ли не съзнаваше, че нещо не е наред. Мат и Тоуд също станаха и четиримата тръгнаха след сир Джаръми.

— Строителите — обяви Отел Ярвик. Скулите му бяха изпъкнали като стени на фенер. Халдър и Албът се повлякоха след него.

Джон се огледа невярващо. Слепите очи на майстер Емон се бяха вдигнали към светлината, която не можеше да съзре. Септонът подреждаше кристали по олтара. На пейките бяха останали само Сам и Дареон: едно дебело момче, един певец… и той. Прилоша му.

Лорд-стюардът Боуен Марш затри дебелите си длани.

— Самуел, ти ще помагаш на майстер Емон в птичарника и библиотеката. Чет ще отиде в кучкарниците да помага в гледането на хрътките. Ще спиш в неговата килия, за да си близо до майстера ден и нощ. Вярвам, че ще се грижиш добре за него. Той е много стар и ни е много скъп.

— Дареон, казаха ми, че си пял на много трапези на висши лордове, ял си от тяхното месо и си пил от тяхната медовина — продължи той. — Изпращаме те в Източен страж. Дворцовите ти навици сигурно ще са от полза за Котър Пайк, когато пристигне някоя търговска галера. Твърде скъпо плащаме за осоленото говеждо и маринованата риба, а качеството на зехтина, който получаваме напоследък, е ужасно. Представи се на Боркас, щом пристигнеш, той ще се погрижи да не оставаш без работа между един и друг кораб.

После се обърна с усмивка към Джон.

— Лорд-командир Мормон поиска да те назначим за негов личен стюард, Джон. Ще спиш в килия под неговите покои, в Кулата на лорд-командира.

— И какви точно ще са ми задълженията? — рязко попита Джон. — Ще поднасям храната на лорд-командира, ще му помагам да се облича, ще му нося гореща вода за банята?

— Разбира се. — Марш се намръщи на тона му. — И освен това ще му носиш съобщенията, ще поддържаш огъня в покоите му, ще му сменяш всеки ден чаршафите и одеялата и ще правиш всичко останало, което Лорд-командирът поиска от теб.

— Вие за слуга ли ме взимате?

— Не — каза майстер Емон от дъното на септата. Клидас му помогна да стане. — Взимаме те за мъж на Нощния страж… но изглежда, сме сбъркали.

На Джон нищо не му остана, освен да се въздържи да не излезе. Нима му предстоеше да бие масло и да кърпи палта като някакво момиче през остатъка от живота си?

— Може ли да си вървя? — попита той сковано.

— Както желаеш — отвърна Боуен Марш.

Дареон и Сам излязоха с него. Спуснаха се на двора смълчани. Отвън Джон вдигна очи нагоре към Вала, сияещ на слънцето с топящия се лед, който надвисваше на висулки по стената му като стотици тънки пръсти. Изпитваше такъв гняв, че бе готов да я разбие цялата наведнъж и проклет да е целият свят.

— Джон — каза възбудено Самуел Тарли. — Почакай. Не разбираш ли какво правят те?

Джон се обърна ядосано към него.

— Виждам проклетата ръка на сир Алисър, това виждам. Той искаше да ме посрами и ето, че го постигна.

Дареон го изгледа накриво.

— Стюардите са добри за такива като теб и мен, Сам, но не и за Джон Сняг.

— Аз съм по-добър мечоносец и по-добър конник от всеки от вас — кипна Джон. — Не е честно!

— Честно ли? — озъби се Дареон. — Момичето ме искаше, голо както майка му го е родила. Издърпа ме през прозореца, а ти ми говориш за честно?

— Няма нищо срамно в това да си стюард — каза Сам.

— Смяташ ли, че искам да изкарам остатъка от живота си в пране на долните гащи на някакъв старец?

— Старецът е Лорд-командирът на Нощния страж — напомни му Сам. — Ще бъдеш с него ден и нощ. Да, ще му наливаш виното и ще се грижиш гащите му да са изпрани, но също така ще взимаш писмата му, ще присъстваш на заседанията му, ще бъдеш неговият щитоносец в битки. Ще си близо до него като сянката му. Ще знаеш всичко, ще си част от всичко… а лорд-стюардът каза, че Мормон те е поискал лично! Когато бях малък, баща ми обикновено настояваше да присъствам в залата за аудиенции на всеки прием. Когато препусна за Планински рай да изрази почитта си пред лорд Тирел, ме накара да тръгна с него. Но след това започна да води Дикон и да ме оставя у дома, и вече не се интересуваше дали присъствам на аудиенциите му, стига Дикон да е там. Искаше наследникът му да е до него, не разбираш ли? Да гледа, да слуша и да се учи от всичко, което прави той. Обзалагам се, че точно затова лорд Мормон покани теб, Джон. За какво друго ще е? Той иска да обучи теб да командваш!

Джон се стъписа. Вярно, лорд Едард често караше Роб да присъства на съветите му в Зимен хребет. Дали Сам беше прав? Казваха, че дори едно копеле може да се издигне високо в Нощния страж.

— Никога не съм молил за това — отвърна той упорито.

— Никой от нас не е тук, защото се е молил — напомни му Сам.

И Джон Сняг изведнъж се засрами.

Страхливец или не, Самуел Тарли беше намерил в себе си кураж да приеме съдбата си като истински мъж. „На Вала всеки получава това, което заслужава“, бе казал Бенджен Старк в последната нощ, когато Джон го видя жив. „Ти не си щурмовак, Джон, ти си още момче и още миришеш на лято.“ Беше чувал да твърдят, че копелетата пораствали по-бързо от другите деца; на Вала човек или порастваше, или загиваше.

Джон въздъхна тежко.

— Ти си прав. Държах се като момче.

— Значи ще останеш и ще изречеш думите с мен?

— Старите богове ни чакат. — Усмихна се насила.

Потеглиха късно следобед. Валът нямаше порти, нито тук при Черен замък, нито където и да е по протежението му от триста мили. Подкараха конете си през тесен тунел, изсечен през леда, студените му и тъмни стени ги притискаха, а проходът се извиваше и сучеше. На три пъти спряха пред железни решетки и изчакаха Боуен Марш да извади ключовете си и да отключи масивните вериги, които ги държаха затворени. Джон сякаш усещаше на плещите си огромната тежест, надвиснала над него, докато изчакваше зад лорд-стюарда. Въздухът тук бе по-студен от гробница и по-неподвижен. Изпита странно облекчение, когато отново излязоха под следобедната светлина от северната страна на Вала.

Сам примига от внезапния блясък и се огледа боязливо.

— Онези… дивите същества… те не… не могат да се приближат толкова близо до Вала. Нали?

— Никога не са идвали.

Джон се метна на седлото и когато Боуен Марш и придружаващият ги щурмови патрул се качиха на конете си, Джон пъхна два пръста в устата си и изсвири. Дух излезе на дълги отскоци от тунела.

Конят на лорд-стюарда изцвили и заотстъпва от вълчището.

— Да не си решил да вземеш и този звяр?

— Да, милорд — каза Джон.

Дух вдигна глава. Сякаш вкуси въздуха и след миг затича, прекоси широкото поле и се скри в гората.

Щом навлязоха в леса, се оказаха в друг свят. Джон често беше излизал на лов с баща си, с Джори и с брат си Роб. Познаваше гората около Зимен хребет не по-зле от всеки друг. Населената с духове гора беше почти същата, но чувството все пак беше различно.

Навярно всичко се дължеше на знанието. Бяха преминали края на света и това по някакъв начин променяше всичко. Всяка околна сянка изглеждаше по-тъмна, всеки звук — по-зловещ. Дърветата се сгъстяваха и скриваха светлината на залязващото слънце. Тънката снежна кора се цепеше под копитата на конете им с пукот на скършени кости. А когато вятърът зашумя в сухите листи, леден пръст сякаш полази по гърба на Джон. Валът беше зад гърбовете им и боговете само знаеха какво ги чака отпред.

Слънцето потъваше зад дърветата, когато стигнаха до целта си — малка поляна дълбоко сред леса, обкръжена от девет призрачни дървета. Джон вдиша дълбоко и видя, че Сам Тарли е зяпнал удивен. Дори във Вълчия лес човек не можеше да види повече от две-три от белите дървета да растат наедно. Дъбрава с цели девет беше нещо нечувано. Земята под тях бе покрита с нападали листа, кървавочервени отгоре и изгнили до черно отдолу. Широките гладки стволове бяха бели като кости и към средата на полянката се взираха девет лица. Засъхналата мъзга, запълнила очите им, беше червена и твърда като рубин. Боуен Марш им заповяда да слязат от конете извън кръга.

— Това място е свещено, няма да го оскверняваме.

Когато навлязоха в горичката, Самуел Тарли бавно огледа ликовете един по един. Никой с никой не си приличаше.

— Гледат ни — прошепна той. — Старите богове.

— Да. — Джон коленичи и Сам се смъкна на колене до него. Изрекоха думите заедно, докато последните лъчи на запад зачезваха и сивият ден не преля в черна нощ.

— Чуйте думите ми и свидетели бъдете на клетвата ми — заговориха двамата и гласовете им изпълниха потъващия в здрача лес. — Нощта се спуска и започва моят страж. До смъртта ми няма да свърши. Няма да взема съпруга, няма да имам земя и баща на деца не ще стана. Не ще нося корони и слава не ще печеля. Ще живея и ще умра на поста си. Аз съм мечът в тъмното. Аз съм стражът на стените. Аз съм огънят, що гори срещу студа, светлината, що води утрото, рогът, що буди спящите, щитът, що пази човешкото кралство. Животът и честта си обричам на Нощния страж, за тази нощ и всички нощи, които предстоят.

Горите затихнаха.

— Коленичихте като момчета — тържествено каза Боуен Марш. — Сега станете като мъже на Нощния страж.

Джон подаде ръка на Сам да му помогне да се изправи. Щурмоваците се струпаха около тях усмихнати да ги поздравят — всички без стария горянин Дивен.

— Да вземем да се връщаме бързо, милорд — обърна се той към Боуен Марш. — Мракът пада и има някакъв мирис в нощта, който хич не ми харесва.

И изведнъж Дух се върна: промъкваше се тихо между призрачните дървета. „Бяла козина, червени очи — осъзна с тревога Джон. — Също като дърветата…“

Вълкът държеше нещо в челюстите си. Нещо черно.

— Какво носи? — намръщи се Боуен Марш.

— Тук, Дух. — Джон коленичи. — Донеси го тук.

Вълчището затича към него. Джон чу как Самуел Тарли си пое дълбоко дъх.

— Богове милостиви! — промълви Дивен. — Това е ръка!