Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 443 гласа)

ДЖОН

— Отор — каза сир Джаръми Рикър. — Без никакво съмнение. А този е Джейфар Цветята. — Обърна тялото с крак и бледото мъртвешко лице се взря в облачното небе със сини, сини очи. — И двамата бяха от хората на Бен Старк.

„Хора на чичо ми“ — помисли изтръпнал Джон. Спомни си как го беше умолявал да тръгне с тях. „Богове, такова зелено момче бях! Ако ме беше взел, сега щях да лежа тук…“

Дясната китка на Джейфар свършваше с разкъсана плът и счупена кост от челюстите на Дух. Дясната му длан сега плуваше в стъкленицата с оцет в кулата на майстер Емон. Лявата му си беше на ръката, но почерняла като плаща му.

— Боговете са милостиви — промърмори Стария мечок. Утрото бе неестествено топло; на широкото чело на лорд-командира бяха избили капчици пот като роса по кората на диня. Конят му беше нервен, въртеше очи и се дърпаше от труповете, колкото позволяваше дължината на юздите. Джон отдръпна кобилата на няколко крачки, едва удържайки я да не му се отскубне. Не им харесваше на конете това място. Впрочем, на Джон също.

На псетата пък изобщо не им харесваше. Групата я беше довел Дух — глутницата хрътки се оказа безполезна. Когато Бес кучкарят се опита да ги накара да подушат откъснатата ръка, за да ги поведат по миризмата, хрътките бяха подивели — заръмжаха, залаяха и се задърпаха. Дори и сега ръмжаха или скимтяха, дърпаха се на каишките и Чет ги ругаеше че се държат като палета.

„Това е само една гора — каза си Джон, — и двамата са само мъртъвци.“ Виждал бе мъртъвци и преди…

Предната нощ отново го беше споходил сънят за Зимен хребет. Крачеше из опустелия замък, търсеше татко си, после се спусна в криптата. Само че сънят продължи повече от миналия път. В тъмното беше чул скърцане на камък. Когато се обърна, видя, че гробниците са отварят една след друга. Когато мъртвите крале започнаха да излизат с олюляване от студените си гробове, Джон се пробуди в катранен мрак и сърцето му биеше като чук. Дори когато Дух скочи в постелята му и го облиза по лицето, не можа да се отърси от дълбокото чувство на ужас. Не посмя да заспи отново. Облече се, качи се на Вала и закрачи неуморно чак докато откъм изток не се появи светлината на утрото. „Това беше само сън. Сега съм брат на Нощния страж, а не някакво наплашено момченце.“

Самуел Тарли се беше стаил при дърветата, полускрит зад конете. Кръглото му, дебело лице беше пребледняло. До този момент не беше се сгънал да повърне, но не беше и погледнал към мъртъвците.

— Не мога да гледам — изломоти окаяно дебеланчото.

— Трябва да гледаш — каза му Джон тихо, да не чуят останалите. — Майстер Емон те прати да бъдеш неговите очи, нали? Каква полза от очите, ако са затворени?

— Да, ама… аз съм такъв страхливец, Джон…

Джон сложи ръка на рамото му.

— С нас има дузина щурмоваци и кучета, и Дух даже е тук. Няма от какво да се боиш, Сам. Хайде, погледни. Най-труден е първият поглед.

Сам му кимна разтреперан и с видимо усилие сбра целия си кураж. Извърна боязливо глава. Очите му се облещиха, но Джон го задържа за рамото, за да не се обърне.

— Сир Джаръми — попита навъсено Стария мечок, — на тръгване от Вала Бен Старк взе със себе си шестима души. Къде са другите?

Сир Джаръми поклати глава.

— Де да знаех.

Мормон явно не остана доволен от отговора.

— Двама от братята ни са заклани почти пред очите на постовете на Вала и въпреки това бойците ви нищо не са чули и нищо не са видели. Дотам ли е изпаднал Нощният страж? Все още ли прочистваме лесовете?

— Да, милорд, но…

— Патрули все още пускаме ли?

— Да, но…

— Този мъж е носил ловен рог. — Мормон посочи тялото на Отор. — Трябва ли да допускам, че е загинал, без да изсвири с него? Или вашите постове не само са ослепели, но са и оглушали?

Сир Джаръми настръхна и лицето му се изопна от гняв.

— Никакъв рог не е свирил, милорд, иначе хората ми щяха да го чуят. Нямам достатъчно мъже да поставя толкова постове, колкото бих искал… а откакто Бенджен се загуби, се задържаме по-близо до Вала, отколкото ни се налагаше по-рано, и то по ваша лична заповед.

Старият мечок изпъшка.

— Да. Добре. Така да е. — След което махна нервно с ръка. — Кажете ми как са загинали.

Сир Джаръми приклекна до трупа на този, когото нарече Джейфар Цветята, и повдигна главата му за темето. Косата се отскубна в пръстите му, изсъхнала и крехка като слама. Рицарят изруга и извърна лицето с опакото на ръката си. На врата на тялото зейна голяма колкото уста дупка, запушена със засъхнала кръв. Само няколко бели жили придържаха главата към врата.

— С брадва е направено.

— Тъй — измърмори Дивен, старият горянин. — Като брадвата, дето я носеше тоя Отор, милорд.

Джон усети как закуската забълбука в корема му, но стисна устни и се насили да погледне към втория труп. Отор приживе беше грозен, а сега като труп изглеждаше още по-грозно. И нямаше никаква брадва. Джон го помнеше — тъкмо Отор беше заревал оная мръсна песен, с която бе поел патрулът. Е, дните му за песни бяха секнали. Плътта му сега беше побеляла като мляко навсякъде, ако не се смятаха дланите. Дланите бяха мастиленочерни като на Джейфар. Цветя засъхнала кръв го красяха по цялото тяло като обриви — по гърдите, слабините и гърлото. Но очите му си стояха отворени. Взираха се в небето сини като сапфири.

Сир Джаръми стана.

— Дивите също имат брадви.

Мормон го скастри:

— Значи вярваш, че е работа на Манс Райдър? Толкова близо до Вала?

— Че кой друг ще е, милорд?

Джон можеше да му каже. Знаеше го. Всички го знаеха, но никой не смееше да го изрече. „Другите са само мит. Приказка, с която се плашат децата. Дори да са живели някога, изчезнали са преди осем хиляди години.“ Самата мисъл за тях го накара да се почувства глупаво; сега той беше пораснал мъж, черен брат на Нощния страж, а не момчето, което седеше някога в нозете на баба Нан с Бран, Роб и Аря.

Лорд-командир Мормон все пак изсумтя.

— Ако Бен Старк се бе натъкнал на атака на диваците едва на половин ден езда от Черен замък, щеше да се върне за още хора, да подгони убийците през седемте ада и да се върне с главите им.

— Освен ако не е заклан и той — настоя сир Джаръми.

Дори сега от думите болеше. Бе толкова отдавна, че изглеждаше безумие да се вкопчиш в надеждата, че Бен Старк все още е жив, но ако не друго, Джон Сняг имаше инат в изобилие.

— Мина вече почти половин година, откакто Бенджен ни остави, милорд — продължи сир Джаръми. — Лесът е неизброден. Дивите може да са го сразили къде ли не. Бих се обзаложил, че тия двамата са били последните оцелели от отряда му, връщали са се при нас… но врагът ги е докопал преди да стигнат Вала. Телата още са пресни, тези хора не може да са мъртви повече от ден… по-малко навярно…

— Не! — изписука Сам.

Джон се стъписа. Нервният фалцет на дебелия му приятел беше последният глас, който очакваше да чуе. Сам Тарли се боеше от началниците, а сир Джаръми не беше известен с търпението си.

— Не съм те питал за мнението ти, момче — хладно го сряза Рикър.

— Сир, оставете го да говори — невъздържано се намеси Джон.

Очите на Мормон пробягаха от Сам към Джон и обратно.

— Ако момъкът има да ни каже нещо, искам да го чуя. Момче, я ела насам, че зад тия коне не можем да те видим.

Сам се промъкна между Джон и гончетата, плувнал в студена пот.

— Милорд, ами то… не може да е от един ден… вижте кръвта…

— Е? — изръмжа нетърпеливо Мормон. — Кръв, какво толкова?

— Той гащите си подмокря като види кръв — подвикна Чет и бойците наоколо се разсмяха.

Сам отри нервно потта от челото си.

— В-в… виждате ли където Дух… вълчището на Джон де… виждате ли където е разкъсал ръката на мъжа, но… погледнете, ставата не е кървила. — Махна с ръка. — Баща ми… л-лорд Рандил, той понякога ме караше насила да гледам как корми дивеча и го дере, като… след това… — Сам заклати глава и краката му се разтрепераха. След като вече се бе осмелил да погледне труповете, не можеше да откъсне очи от тях. — При скорошно убийство… кръвта още тече, господа. Но след това… след това ще се съсири като желе, става гъста и… — Готов беше да повърне. — Този човек… вижте китката му и… тя цялата е суха като кора и… като…

Джон веднага схвана какво има предвид Сам. Забеляза разкъсаните жили, стърчащи от китката на мъртвия като железни червеи, впити в бялата плът. Кръвта беше черна като кал. Но Джаръми Рикър все още не беше убеден.

— Ако бяха мъртви повече от ден, щяха вече да са цъфнали, момче. Та те дори не миришат.

Дивен, старият горянин, който се хвалеше, че може да надуши идващия сняг, се приближи до труповете и помириса.

— А бе, дъхави цветенца не са, но… милорд е прав. Тук няма воня на мърша.

— Те… те не гният — посочи Сам и дебелият му пръст потрепери. — Вижте, по тях няма личинки или… или… червеи и каквото е там… лежали са тук сред дърветата, но… но не са ги дъвчели животни… само Дух… иначе те са си… те са…

— Непокътнати — промълви Джон. — А и Дух е по-различен. Кучетата и конете не се доближават до тях.

Щурмоваците се спогледаха. С очите си можеха да се уверят, че е истина. Мормон се намръщи, погледна труповете, а след това кучетата.

— Чет, я доведи хрътките по-близо.

Чет се опита, запсува и задърпа каишките, като срита едно от кучетата в муцуната. Повечето само заскимтяха, запънаха крака в земята и се заопъваха. Една кучка се заинати, заръмжа и се задърпа, сякаш искаше да се измъкне от нашийника. Накрая скочи към него. Чет изтърва каишката и залитна, хрътката го прескочи и затича към дърветата.

— Това… всичко това е сбъркано — заговори Сам Тарли. — Кръвта… тези петна от кръв по дрехите им и… и плътта им е суха и вкочанена, но… няма кръв по земята нито… никъде. При тези… тези… — Сам замълча, преглътна с усилие и вдиша дълбоко. — При тези рани… раните са ужасни… трябваше навсякъде да е оплискано с кръв. Нали?

Дивен всмука въздух през проядените си зъби.

— Може пък да не са умрели тук. Може да ги е донесъл някой и да ги е оставил да ги намерим. Като закана, един вид. — Старият горянин погледна недоверчиво телата на двамата. — Може да съм дърт глупак, но не помня Отор да имаше сини очи.

Сир Джаръми изглеждаше стъписан.

— Нито пък Цветята — изломоти рицарят и се обърна да погледне мъртвеца.

В леса настъпи гробовна тишина. Чуваше се само тежкото дишане на Сам и влажното съскане на въздуха между зъбите на Дивен. Джон приклекна до Дух.

— Да ги изгорим — прошепна някой. Някой от бойците; Джон не разбра кой.

— Да бе, я да ги изгорим — подкани друг глас.

Стария мечок поклати опърничаво глава.

— Рано е. Искам първо да ги види майстер Емон. Ще ги отнесем при Вала.

Някои заповеди е по-лесно да се дадат, отколкото да се изпълнят. Увиха мъртъвците в наметала, но когато Хейк и Дивен се опитаха да вържат първия на гърба на един от конете, животното подивя, зацвили, изправи се на задните си крака и чак посегна да ухапе Кетър, който им се притече на помощ. Бойците от обходния патрул не постигнаха нещо повече и с другите коне — и най-кроткото животно отказваше да поеме този товар. Накрая се принудиха да насекат клони, с които стъкмиха носилки, и понесоха телата пеш. Вече преваляше пладне.

— Тия гори искам да се претърсят — нареди Мормон на сир Джаръми, щом поеха на път. — Всяко дърво. Всеки камък и храст, и всяка човешка стъпка в калта на десет левги околовръст. Вземи всички хора, с които разполагаш, ако не стигнат, наеми ловци и горяни. Ако Бен и другите с него са тук някъде, живи или мъртви, искам да се намерят. И ако в тия гори има някой друг, който и да е, искам да го разбера. Ще ги проследите и ще ги хванете, живи или мъртви. Ясно ли е?

— Ясно, милорд — отвърна сир Джаръми. — Ще стане.

След това Мормон се смълча и продължи да язди, потънал в тежки мисли. Джон яздеше до него — мястото му беше там, като личен стюард на лорд-командира. Денят беше сив, влажен и душен, от тези дни, които те карат да искаш да завали. Нито полъх не лъхнеше в гората. Въздухът бе натежал от влага и дрехите на Джон бяха полепнали по кожата му. Топло беше. Много топло. Валът плачеше обилно, от няколко дни вече плачеше така и понякога на Джон му се струваше, че вижда как се свива.

Старите наричаха това време „духовно лято“ и твърдяха, че в дни като този сезонът най-после изчерпва духа си. След такова време настъпвал студът, а дългото лято винаги значи дълга зима. Това лято бе продължило над десет години. В началото му Джон все още беше бил бебе в пелени.

Дух потича известно време с тях, после се скри сред дърветата. Без вълчището Джон се почувства почти гол. Улови се, че се вглежда притеснено във всяко дърво. Неволно си помисли за приказките, които баба Нан им разправяше, когато беше момче. Сякаш чуваше отново гласа й и тихото потракване на куките за плетене. „Студ и смърт били те и мразели желязото, огъня и допира на слънцето, както и всяко живо същество, в чиито жили тече топла кръв. Селски твърдини, градове и замъци, цели човешки кралства падали пред тях, и продължавали те на юг и все на юг, на белите си мъртви коне, повели със себе си пълчища заклани мъртъвци. Мъртвите си слуги хранели с плътта на човешки деца.“

Когато най-сетне зърна Вала, издигащ се зад короната на стария чворест дъб, Джон изпита огромно облекчение. Мормон изведнъж дръпна юздите и се извърна на седлото.

— Тарли — ревна Стария мечок, — ела тук!

Джон забеляза уплаха на лицето на Сам, който подкара тромаво кобилата си. Явно бе помислил, че го чакат неприятности.

— Дебел си, но не си глупав, момко — избоботи Лорд-командирът. — Днес се справи добре. Сняг, ти също.

Сам пламна до уши и изломоти някаква нескопосана благодарност. Джон се усмихна насила.

Когато се измъкнаха от леса, Мормон пришпори пъргавото си дребно конче в тръс. Дух излетя някъде от дърветата да ги срещне и заоблизва раните си. Муцуната му беше окървавена от плячка. Високо пред тях мъжете по Вала забелязаха приближаващата се колона. Джон чу дълбокия гърлен звук на големия рог на наблюдателя, който ехтеше от мили разстояние, един-единствен протяжен тон, който разтресе дърветата и отекна по ледената пустош.

УУУУУУУУ оооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо.

Звукът бавно заглъхна и отново настъпи тишина. Единичният тон означаваше, че се връщат щурмоваци, и Джон си помисли: „Ех, поне за един ден бях щурмовак. Каквото и да предстои, това няма да ми отнемат.“

Боуен Марш ги чакаше при първата порта, пред ледения тунел. Лорд-стюардът беше много възбуден.

— Милорд — викна той на Мормон, докато отваряше железните решетки, — долетя птица. Трябва да дойдете веднага.

— Какво има? — изръмжа Мормон.

Странно, Марш се озърна към Джон преди да отговори.

— Писмото е у майстер Емон. Чака ви в солария.

— Добре. Джон, ти се погрижи за коня ми и поръчай на сир Джаръми да прибере мъртъвците в склада, докато майстерът се приготви да ги огледа. — Мормон закрачи, ръмжейки под нос.

Докато прибираха конете в конюшнята, Джон изпита неприятното усещане, че всички го гледат. Сир Алисър Торн упражняваше момчетата си на двора, но прекъсна заниманията си и го изгледа с гадна усмивка. Едноокият Донал Ноя стоеше при вратата на оръжейницата.

— Боговете дано да са с теб, Сняг — извика му.

„Нещо не е наред“ — каза си Джон.

Отнесоха мъртъвците в складовете в основата на Вала — тъмна и студена килия, изсечена в леда, която използваха за съхраняване на месо, на жито и дори на бира понякога. Джон се погрижи конят на Мормон да получи храна, вода и да го вчеше, преди да се заеме със своя. След това потърси приятелите си. Грен и Тоуд бяха на караул, но намери Пип в столовата.

— Какво става?

— Кралят е мъртъв — отвърна Пип.

Джон се стъписа. При гостуването му в Зимен хребет Робърт Баратеон му се видя стар и дебел, но си беше съвсем здрав и никой не бе споменал за заболяване.

— Откъде знаеш?

— Един от стражите чул Клидас да чете писмото на майстер Емон. — Пип се наведе към него. — Съжалявам, Джон. Той беше приятел с баща ти, нали?

— Навремето били близки като братя. — Джон се зачуди дали Джофри ще задържи баща му в Кралски чертог. Едва ли. А това означаваше, че лорд Едард ще се върне в Зимен хребет и с него — сестрите му. Можеше дори да му позволят да ги навести, с разрешението на лорд Мормон. Щеше да е хубаво отново да види ухилената Аря и да поговори с баща си. „Ще го попитам най-после за майка ми — реши той. — Вече съм мъж и е крайно време да ми каже за нея. Дори курва да е била, не ме интересува, искам да знам.“

— Чух Хейк да казва, че мъртъвците били от хората на чичо ти — рече Пип.

— Да. Двама от шестимата, които отведе със себе си. Мъртви са от доста време, само че… телата са шантави.

— Шантави ли? — Пип настръхна от любопитство. — Какво им е шантавото?

— Сам ще ти каже. — Джон не искаше да говори за това. — Трябва да видя дали Стария мечок няма нужда от мен.

Тръгна към кулата на лорд-командира, изпълнен с опасения. Когато приближи, стражите го изгледаха строго.

— Стария мечок е в солария — каза единият. — Пита за теб.

Джон кимна и заизкачва стръмните стъпала, мъчейки се да си внуши спокойствие. „Има нужда от вино и огън в камината, нищо повече.“

Когато влезе в солария, гарванът на Мормон заграчи:

— Г-гжито! Г-гжито!

— Не го слушай, току-що го нахраних — изръмжа Стария мечок. Беше седнал до прозореца и четеше писмо. — Донеси ми чаша вино и сипи и на себе си.

— И на себе си ли, милорд?

Мормон вдигна очи от писмото и го изгледа. Имаше съжаление в погледа му: не беше трудно да се долови.

— Чу ме добре.

Джон заналива с малко прекалена грижливост — съзнаваше, че се бави нарочно. Напълнеше ли чашите, нямаше да му остане друг избор, освен да понесе онова, което носеше писмото. Но чашите за съжаление се напълниха твърде скоро.

— Седни, момче — заповяда Мормон. — Пий.

Джон остана прав.

— За баща ми е, нали?

Стария мечок чукна писмото с палец.

— За баща ти и за краля — избоботи. — Новините са тъжни, няма да те лъжа. Не бях допускал, че ще дочакам нов крал на старини. Робърт беше на половината на годините ми и здрав като бик. — Мормон отпи. — Казват, че кралят обичал да ходи на лов. Нещата, които най-много обичаме, най-много ни съсипват, момче. Запомни го. Синът ми толкова обичаше онази жена… Вятърничава жена. Ако не беше тя, никога нямаше да му хрумне да продаде онези бракониери…

Джон едва следеше думите му.

— Милорд. Не разбирам. Какво е станало с баща ми?

— Казах ти да седнеш — изръмжа Мормон.

— Седни! — изграчи гарванът.

— И пий, дяволите да те вземат. Това е заповед, Сняг.

Джон седна и отпи глътка.

— Лорд Едард е задържан. Обвинен е в измяна. Твърди се, че е кроил заговор с братята на Робърт да лишат принц Джофри от трона.

— Не! — Джон скочи. — Това е невъзможно. Баща ми никога не би изменил на краля!

— Както и да е — отвърна Мормон. — Не ми е дадено да съдя. Нито на теб.

— Но това е лъжа! — настоя Джон. Как можеха да допуснат, че баща му е изменник, всички ли бяха полудели? Лорд Едард Старк никога нямаше да опетни честта си… нали?

„Но е баща на копеле — нашепна един гласец в главата му. — Къде е била честта му в това? А майка ти? Той не поиска една дума да ти каже за нея.“

— Какво ще стане с него, милорд? Ще го убият ли?

— Колкото до това, не мога да кажа, момче. Мисля да пратя писмо. Познавам неколцина от кралските съветници от младини. Стария Пицел, лорд Станис, сир Баристан… Баристан Селми е най-верният кралски рицар, когото кралството е познавало. Баристан Храбрия, така го наричаха, когато бях момче. Той навярно ще успее да ги убеди. Каквото и да е сторил баща ти, или да не е, той все пак е велик лорд. Трябва да му се позволи да облече черното и да дойде при нас. Боговете са ми свидетели, имаме нужда от мъже със способностите на лорд Едард.

Джон знаеше, че и на други мъже, обвинени в измяна, са им разрешавали да възвърнат честта си със служба на Вала. Защо не и лорд Едард? Баща му тук. Странна мисъл, и странно притеснителна. Щеше да е чудовищна несправедливост да го лишат от Зимен хребет и да го принудят да облече черното, но ако това означаваше живота му…

А Джофри дали щеше да го позволи? Помнеше принца в Зимен хребет, как се бе надсмял над Роб и сир Родрик на двора. Виж, него почти не беше забелязал; копелетата стояха за него толкова долу, че не заслужаваха дори презрението му.

— Милорд, а кралят дали ще ви послуша?

Стария мечок сви рамене.

— Момче крал… допускам, че ще слуша майка си. Жалко, че джуджето не е с тях. Той е вуйчо на момчето и разбра нуждите ни, когато ни гостува. Много лошо, че лейди майка ти го задържа в плен…

— Лейди Старк не ми е майка — припомни му рязко Джон. С Тирион Ланистър се беше сприятелил. Ако убиеха лорд Едард, щеше да е толкова по нейна вина, колкото и на кралицата.

— Милорд, а сестрите ми? Аря и Санса бяха с баща ми. Знаете ли…

— Пицел не споменава за тях, но не се съмнявам, че с тях се отнасят добре. Като му напиша, ще питам за тях. — Мормон поклати глава. — Тази беда едва ли можеше да се случи в по-неподходящо време. Ако изобщо някога кралството е имало нужда от силен крал, то… идат дни на мрак и студ, в костите си го усещам… — Изгледа Джон с пронизващ поглед. — Надявам се, че няма да ти хрумне да направиш нещо глупаво, момко.

„Той е баща ми“, канеше се да отвърне Джон, но разбираше, че Мормон няма да пожелае и дума да чуе. Гърлото му бе пресъхнало. Отпи насила още глътка от виното.

— Сега дългът ти е тук — припомни му Лорд-командирът. — Старият ти живот приключи, когато облече черното.

А птицата му дрезгаво се обади:

— Ч-черно!

Мормон не й обърна внимание.

— Каквото и да става в Кралски чертог, не е твоя работа. — Джон замълча, а старецът допи чашата си и добави: — Сега си свободен. Нямам повече нужда от теб. Утре заранта можеш да ми помогнеш с писането на това писмо.

Джон не помнеше кога стана и напусна солария. Съвзе се чак когато слизаше по стъпалата и помисли: „Но това е баща ми, сестрите ми, как да не е моя работа?“

Навън единият стражите го изгледа и рече:

— Стегни се, момче. Боговете са жестоки.

„Знаят“ — помисли Джон.

— Баща ми не е предател. — Гласът му излезе хриплив. Думите се лепяха в гърлото му, сякаш искаха да го задавят.

Вятърът се усилваше и на двора като че ли бе станало по-хладно, отколкото на идване. „Духовното лято“ май свършваше. Остатъкът от следобеда мина като в сън. Джон не помнеше къде ходи, какво прави и с кого приказва. Знаеше само, че Дух е с него. Мълчаливата близост на вълчището го утешаваше малко. „Момичетата и това си нямат — помисли си. — Вълците им ги опазиха, но Лейди е мъртва, Нимерия се е загубила, съвсем сами са.“

Щом слънцето започна да залязва, задуха северен вятър. Джон чуваше пищенето му срещу Вала и над ледените бойници, докато вървеше към столовата за вечеря. Хоб беше сготвил яхния със сърнешко месо, с много ечемик, лук и моркови. Когато му сипа един черпак повече в добавка и му даде хрупкавия крайщник от хляба, Джон разбра какво означава това. „Той знае.“ Огледа се из залата, видя как един бързо извърна глава, друг кротко извърна очи. „Всички знаят.“

Приятелите му го наобиколиха.

— Помолихме септона да запали свещ за баща ти — каза му Матар.

— Това е лъжа. Всички знаем, че е лъжа, дори Грен знае, че е лъжа — обади се Пип. Грен кимна, а Сам плесна ръката на Джон:

— Сега ти си ми брат, така че той е и мой баща — каза дебеланчото. — Ако искаш да отидеш при призрачните дървета да се помолиш на старите богове, ще дойда с теб.

Призрачните дървета се намираха отвъд Вала, но той знаеше, че Сам говори сериозно. „Те са мои братя — помисли Джон. — Толкова, колкото Роб и Бран, и Рикон…“

А след това чу смеха, рязък и жесток като изплющял камшик, и гласа на сир Алисър Торн.

— Не само е копеле, а и копеле на предател!

За едно мигване на очите Джон вече бе скочил на масата с кама в ръката. Пип се опита да го хване, но той издърпа крака си и скочи от масата, и изрита купата от ръката на сир Алисър. Гозбата се разплиска и опръска братята. Торн отхвърча назад. Разкрещяха се, но Джон Сняг не ги чуваше. Замахна с камата към лицето на сир Алисър, към студените като оникс очи, но Сам се хвърли между двамата и преди Джон да успее да го заобиколи, Пип се озова на гърба му и се впи във врата му като маймуна, а Грен стисна ръката му, докато Тоуд измъкваше ножа от пръстите му.

Късно, много по-късно, след като го отведоха в килията му, Мормон дойде да го види. Гарванът беше на рамото му.

— Казах ти да не правиш глупости, момче — каза Стария мечок.

— Момче! — изграчи птицата.

Мормон поклати глава отвратен.

— И като си помисли човек, че толкова надежди залагах на теб.

Взеха му ножа и меча и му казаха, че не може да напуска килията си, докато висшите офицери не се съберат да решат какво да правят с него. А после поставиха стража пред вратата му, за да са сигурни, че ще се подчини. Не позволиха на приятелите му да го посещават, но Стария мечок отстъпи и се съгласи при него да остане Дух, така че не беше съвсем сам.

— Баща ми не е предател — каза той на вълчището, след като всички си отидоха. Дух го погледна мълчаливо. Джон се сви до стената, с ръце около коленете, и зяпна свещта на масата до тясното легло. Пламъкът мигаше и се люшкаше, сенките около него се движеха, стаята му се стори по-тъмна и някак по-студена. „Тази нощ няма да заспя“ — помисли Джон. Но изглежда, беше задрямал. Когато се събуди, краката му бяха изтръпнали, а свещта отдавна беше изгаснала. Дух стоеше на задните си лапи и драскаше по вратата. Джон се сепна като видя колко е пораснал. — Какво има, Дух? — попита го тихо.

Вълчището извърна главата си, погледна го и се озъби. „Дали не е побеснял?“, учуди се Джон.

— Аз съм, Дух — промълви, мъчейки се да не го каже уплашено. Но трепереше, трепереше като в треска. Откъде идваше този студ?

Дух отстъпи от вратата. Там, където беше драскал по дървото, личаха дълбоки резки.

— Отвън има някой, нали? — прошепна Джон.

Вълчището се присви и заотстъпва, козината на бялата му шия беше настръхнала. „Стражата — помисли Джон. — Оставили са човек да пази на вратата. Дух го подушва през вратата, това е.“

Бавно се изправи. Трепереше неудържимо и съжали, че го няма меча му. Три бързи стъпки и се озова до вратата. Сграбчи дръжката и я дръпна навътре. Стърженето на пантите го накара да подскочи.

Стражът се беше проснал безчувствено върху тесните стъпала с очи, извърнати нагоре към него. Гледаше в него, макар да лежеше по корем. Главата му беше извърната неестествено.

„Не може да бъде — каза си Джон. — Това е кулата на лорд-командира, пази се ден и нощ, това не е възможно, това е сън. Сънувам кошмар.“

Дух се измъкна покрай него и излезе навън. Заизкачва се по стъпалата, спря се, обърна се към Джон. И тогава той го чу. Тихото стържене на ботуш върху камъка, звукът от обръщащото се резе. Звуците идваха отгоре. От покоите на лорд-командира.

Можеше да е кошмар, но не беше сън.

Мечът на часовоя си беше в ножницата. Джон коленичи и го извади. Тежестта на стоманата в ръката му му вдъхна кураж. Тръгна нагоре по стъпалата. Дух тихо стъпваше до него. На всеки завой по стълбището срещу него връхлитаха сенки. Джон продължи нагоре нащрек като мушкаше с върха на меча всяко подозрително черно петно. Изведнъж чу врясъка на гарвана на Мормон.

— Гжито! — изграчи птицата. — Гжито, гжито, гжито, гжито, гжито.

Дух скочи напред и Джон се спусна след него. Вратата на солария на Мормон зееше. Вълчището скочи вътре. Джон спря на прага с меча в ръка, даде си време очите му да свикнат с тъмното. Тежките завеси на прозорците бяха спуснати и тъмнината беше като мастило.

— Кой е тук? — извика той.

И тогава го видя. Сянка в сенките, промъкваща се към вътрешната врата, водеща към спалнята килия на Мормон, с очертания на мъж и черна, загърната в наметало и с качулка… но под качулката очите му блестяха леденосини…

Дух скочи. Човек и вълк се вкопчиха и паднаха без писък и без никакво ръмжене, затъркаляха се, блъснаха се в някакъв стол, събориха маса, отрупана с хартии. Гарванът на Мормон пляскаше с криле отгоре и грачеше:

— Гжито, гжито, гжито, гжито.

Джон се почувства сляп като майстер Емон. Провлачи гръб покрай стената и дръпна пердето. Лунната светлина обля солария. Зърна две почернели длани в бялата козина — издути тъмни пръсти, впиващи се в гърлото на вълчището. Дух се гърчеше и хапеше, краката му се мятаха във въздуха, но не можеше да се освободи.

Нямаше време за страх. Джон се хвърли напред, извика и посече с дългия меч. Стоманата сряза ръкав, кожа и кокал, но звукът бе някак грешен. Дух се измъкна от другата ръка и изпълзя назад, изплезил червения си език.

Човекът с качулката вдигна бледото си като луната лице и Джон без колебание замахна към него. Мечът разсече до кокал натрапника, отряза половината от носа му и отвори зев от едната буза до другата между очите, между очите, сини като пламнали звезди. Джон позна това лице, „Отор — помисли си и отстъпи. — Богове, той е мъртъв, видях, че е мъртъв.“

Усети, че нещо дращи към глезена му. Черни пръсти пълзяха към прасеца му. Ръката пълзеше нагоре по крака му и късаше вълна и плът. Джон изрева в погнуса, посече пръстите с върха на меча и ги избута. Те се загърчиха, отвориха се и се затвориха.

А трупът го нападна. Кръв нямаше. Едноръко, с прерязано почти наполовина лице, съществото сякаш не усещаше нищо. Джон вдигна меча пред него и викна:

— Махай се!

— Гжито! — изграчи гарванът. — Гжито, гжито.

Отсечената ръка се гърчеше от разпрания ръкав като змия с черна петпръста глава. Дух скочи и я захапа. Костите изпукаха. Джон замахна към врата на трупа и усети как стоманата го преряза. Мъртвият Отор замахна към него и го събори.

Мечът, къде се дяна мечът? Беше го загубил, проклетия меч! Когато отвори уста да изкрещи, тварта заби черните си пръсти в устата му. Задавен, той се опита да ги изтръгне, но мъртвецът бе много тежък. Ръката се плъзна към гърлото му леденостудена, задави го. Лицето й скриваше целия свят. Мраз струеше от очите й, искрящо сини. Джон задраска с нокти в студената плът, зарита с крака. Опита се да захапе, опита се да удари, опита се да вдиша…

И изведнъж тежестта на съществото изчезна, а пръстите се дръпнаха от гърлото му. Джон видя как вълчището забива зъбите си в корема на тварта. Гледаше като в полусън, дълго, докато най-после не се сети да погледне към меча…

…и видя лорд Мормон, гол и замаян от съня, застанал на прага със светилник в ръка. Сгърчена и лишена от пръсти, ръката се тресеше по пода, гърчеше се към него. Джон понечи да извика, но гласът му не излезе. Олюля се, изправи се, изрита ръката и сграбчи светилника от пръстите на Стария мечок. Пламъкът примига и за малко да угасне.

— Гори! — изкрещя гарванът. — Гори, гори, гори, гори!

Джон се обърна и видя пердетата, които бе откъснал от прозореца. Хвърли с две ръце светилника в смачкания на куп върху пода плат. Металът издрънча, стъклото се пръсна, разля се масло и пердетата лумнаха. А зноят, който лъхна в лицето му, беше по-сладък от най-сладката целувка.

— Дух!

Вълчището застана до него, а въплътената твар се опита да стане, и черни змии се загърчиха от широката рана, зейнала в корема й. Джон пъхна ръката в пламъците, сграбчи в шепата си завесите и ги помете като камшик към мъртвия.

„Нека да изгори — замоли се той, докато горящият плат загръщаше трупа. — Моля ви, богове, нека да изгори, моля ви. Моля ви!“