Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (64)

КЕЙТЛИН

Лесовете се бяха изпълнили с шепот.

Лунната светлина пробягваше по разпенените води на поточето в дъното на долината. Бойните коне под дърветата цвилеха тихо и копитата им стъпваха по влажната, покрита с шума земя, а мъжете си разменяха нервни жестове и шепнеха. От време на време се чуваше подрънкване на копия, тих метален звън на плетена ризница, но и тези звуци дори бяха приглушени.

— Още малко, милейди — прошепна Халис Молън. Беше помолил да го удостоят с честта да я пази, щом битката започне; беше негово право, като началник на гвардията на Зимен хребет, и Роб не му го отказа. Около Кейтлин имаше тридесет мъже, на които бе възложено да я опазят невредима и да я върнат в Зимен хребет жива и здрава в случай, че битката тръгне срещу тях. Роб бе поискал да са петдесет; Кейтлин настоя, че десет ще са предостатъчно, че в боя ще им трябва всеки меч. Сключиха примирие на тридесет и никой от двамата не остана доволен.

С чакането в края на краищата беше привикнала. Близките й винаги я бяха карали да чака.

— Гледай за мен, котенцето ми — бе казвал винаги баща й, когато тръгнеше било за кралския двор, било за турнир или битка. И тя чакаше, застанала търпеливо на бойниците на Речен пад, а водите на Червената вилка и Порутен камък тихо течаха отдолу. Не винаги се връщаше тогава, когато бе обещал, и често минаваха дни, в които Кейтлин стоеше ден и нощ на поста си, загледана между крепостните зъбери и през амбразурите, докато не зърнеше отдалече лорд Хостър на неговия кафяв кон, да се носи в бавен тръс по речния бряг назад към чертога. — Гледа ли за мен? — питаше я и се навеждаше да я прегърне. — Гледа ли за мен, котенцето ми?

Брандън Старк също й бе поискал да го чака.

— Няма да се бавя, милейди — заклел й се беше. — Ще се венчаем като се върна. — Но когато най-сетне дойде денят, до нея в септата застана брат му Едард.

Нед се бе задържал при невястата си не повече от две денонощия, преди и той да тръгне на бран с обещание на устните. Той поне й остави нещо повече от обещание: даде й син. Девет луни се бяха издули и свили, и Роб се роди в Речен пад, докато баща му все още воюваше на юг. Роди го в кръв и болки, без да знае дали Нед изобщо ще го види. Синът й. Толкова мъничък беше…

А сега очакваше Роб… Роб и Джайм Ланистър, рицаря в позлата, за когото казваха, че не е привикнал да чака.

— Кралеубиеца е вечно неспокоен и подвластен на гнева — бе казал чичо й Бриндън на Роб. И беше заложил живота им и най-голямата им надежда за победа срещу верността на думите си.

Дори да беше изплашен, Роб не го показваше. Кейтлин го гледаше внимателно как се движи между бойците — ще докосне някого по рамото, шега ще размени с друг, на трети ще помогне да укроти буйния си кон. Бронята тихо дрънчеше със стъпките му. Беше гологлав. Кейтлин видя как лекият полъх разбърка кестенявата му коса, толкова приличаща на нейната, и се зачуди синът й наистина ли е толкова пораснал. На петнадесет, а на ръст като нея.

„Дано още да порасте — замоли тя боговете. — Дано познае шестнадесетте, и двадесетте, и петдесетте. Нека порасте висок като баща си, и да държи в прегръдката си своя син. Моля ви. Моля ви, моля ви.“ Гледаше го, този висок младеж с едва наболата брада и с вълчището, тихо пристъпващо по петите му, а виждаше само бебето, което бе държала до гърдата си в Речен пад, преди толкова време.

Нощта бе топла, но мисълта за Речен пад беше достатъчна, за да я накара да потръпне. „Къде ли са сега?“, зачуди се тя. Възможно ли беше чичо й да е сбъркал? Толкова неща зависеха от истинността на думите му. Роб беше дал на Черната риба триста отбрани бойци и го беше изпратил напред да проучи маршрута.

— Джайм не подозира — заяви сир Бриндън, когато се върна. — Живота си залагам. Ни една птица не е стигнала до него, стрелците ми се погрижиха за това. Видях няколко негови съгледвачи, но тези от тях, които ни видяха, не доживяха, за да му донесат. Сигурно е пратил повече. Нищо не знае.

— Колко голяма е войската му? — бе попитал синът й.

— Дванадесет хиляди пехота, пръснати са около замъка в три отделни стана с реката помежду им — отвърнал бе чичо й с усмивката, която тя помнеше толкова добре. — Няма друг начин да се обсади Речен пад, но тъкмо в това е бедата им. Две или три хиляди души конница.

— Кралеубиеца ни превъзхожда с три към едно — каза Галбарт Гловър.

— Съвсем вярно — каза сир Бриндън, — но има едно нещо, което липсва на сир Джайм.

— Кое? — попита Роб.

— Търпението — бе отвърнал Черната риба.

Войската им бе станала по-голяма, отколкото при напускането на Близнаците. Лорд Алсейсън Малистър беше довел силите си от Морски страж и се присъедини към тях, докато заобикаляха средното течение на Синята вилка и след това препуснаха на юг. Други също се присъединяваха, дребни рицари и владетели, както и свободни ратници, побягнали на север, след като армията на брат й Едмур бе разбита под стените на Речен пад. Пришпорвали бяха конете си до изнемога, за да стигнат тук преди Джайм Ланистър да е разбрал за идването им, а сега часът беше настъпил.

Кейтлин загледа как синът й се качва на коня. Доведе му го Оливър Фрей, синът на лорд Уолдър, с две години по-голям от Роб, но сякаш с десет години по-малък и по-неспокоен. След това привърза щита на Роб на мястото му и му подаде шлема. Когато Роб свали забралото си над лицето, което Кат така обичаше, пред нея на мястото на сина й на сивия си жребец вече седеше един снажен рицар. Сред дърветата, където лунните лъчи не стигаха, беше тъмно. Когато Роб извърна глава да я погледне, Кейтлин видя зад забралото само тъмнина.

— Трябва да поведа строя, майко — каза й Роб. — Татко ме е учил, че по време на битка хората трябва да те виждат отпред.

— Тръгвай тогава — рече тя. — Нека да те видят.

— Това ще им даде кураж — каза Роб.

„А на мен кой ще даде кураж?“ — запита се тя, но замълча и му се усмихна, макар и насила. Роб извърна сивия си жребец и бавно го подкара покрай нея, а Сив вятър като сянка запристъпва до него. Зад него се подреди бойната му гвардия. Когато бе принудил Кейтлин да приеме охраната си, тя на свой ред настоя той също да бъде пазен и лордовете знаменосци се съгласиха. Мнозина от синовете им вдигнаха врява за правото си да яздят редом с Младия вълк, както бяха започнали да го наричат. Торен Карстарк и брат му Едард бяха сред неговите тридесетима, както и Патрек Малистър, Малкия Джон Ъмбър, Дарин Рогов лес, Теон Грейджой, не по-малко от петима от домочадието на Уолдър Фрей, и Робин Флинт. Дори и жена имаше сред спътниците му: Дейси Мормон, най-голямата дъщеря на лейди Мейг и наследничка на Мечия остров, висока шест стъпки и длъгнеста; бяха й дали боздуган в ръцете на възрастта, в която другите момичета си играеха с кукли. Някои от останалите лордове замърмориха по този повод, че не ги били зачели, но Кейтлин не искаше и да чуе възраженията им.

— Не става дума за честта на домовете ви — каза им. — Просто искам да опазя сина си жив и здрав.

И си помисли: „Но ако се стигне до това, тридесет ще бъдат ли достатъчни? И шест хиляди ще стигнат ли?“

Някъде отдалече се чу птичи зов, тънък и пронизителен писък, който стисна гърлото на Кейтлин като ледена ръка. Друга птица се отзова, после трета, четвърта. Много добре познаваше техния зов от дългите години, преживени в Зимен хребет. Сняг-свраки. Понякога човек можеше да ги види в разгара на зимата, когато гората на боговете побелееше и се стаеше. Бяха северни птици.

„Идат“ — каза си Кейтлин.

— Идат, милейди — прошепна Хол Молън. Имаше навика винаги да изтъква очевидното. — Боговете дано са с нас.

Тя кимна. Лесът около тях се извисяваше смълчан. Чуваше ги сред тази тишина, много отдалече, но се приближаваха. Стъпките на много коне, дрънчене на мечове, на копия и доспехи, мърморене на мъжки гласове, смях отнякъде, от другаде — ругатня.

Сякаш еони минаха и отминаха. Звуците се усилваха. Кейтлин отново чу смях, изревана строго команда, плясък на вода, когато преброждаха потока. Изцвили кон. Мъж изруга. И най-сетне тя го видя… зърна го само за миг, през тъмната завеса на клоните, докато се взираше надолу към речната долина, но знаеше, че е той. Макар от толкова далече сир Джайм Ланистър не можеше да го сбърка с никого. Лунната светлина бе посребрила бронята му, както и златото на косата му, а пурпурния плащ беше превърнала в черен. Шлем не носеше.

Появи се и отново се скри. Зад него прииждаха други, дълги колони рицари, заклети мечове и наемни конници, три четвърти от конницата на Ланистър.

— Не е от тези, дето ще си стоят в шатрата, докато дърводелците му вдигат обсадните машини — уверил ги беше сир Бриндън. — Излиза на обходи с рицарите си по три пъти на ден, за да излавя щурмоваци или да налети срещу някоя селска твърдина.

Роб беше кимнал, без да откъсва очи от картата, която чичо й му беше начертал. Нед го беше научил да чете карти.

— Нападаме го тук — бе посочил той. — Неколкостотин души, не повече. Знамената на Тъли. Когато ви подгони, ние ще чакаме… — Пръстът му се премести малко вляво. — Ето тук.

„Тук“ беше шепот в нощта, лунна светлина и сенки, дебел килим сухи листа под нозете, гъсто обрасли планински склонове, които леко се спускаха надолу към коритото на потока, оредяващи към брега храсти.

„Тук“ беше нейният син на своя жребец, който за последен път се извърна да я погледне, и вдигна за поздрав меча си.

„Тук“ беше зовът на рога на Мейг Мормон, дълъг и басов тон, който прокънтя по долината от изток, за да ги извести, че последните конници на Джайм са навлезли в капана. А Сив вятър отметна глава назад и зави.

Звукът сякаш прониза Кейтлин Старк и тя потръпна. Ужасен беше звукът, плашещ, но сякаш и някаква музика долови в него. Звярът сякаш изпита жал към хората на Ланистър долу. „Това значи е звукът на смъртта“ — помисли тя.

Последва отговорът от насрещния склон, щом Големия Джон наду своя рог. На изток и запад тромпетите на Малистър и Фрей закънтяха за мъст. На север, където долината се стесняваше и накланяше като клюн на петел, бойните рогове на лорд Карстарк добавиха дълбоките си траурни гласове към мрачния хор. Долу се разнесоха викове и коне зацвилиха и се надигнаха на задните си крака.

Шепнещият лес изведнъж изпусна дъха си, щом стрелците, които Роб бе скрил сред дърветата, пуснаха стрелите си, и нощта се взриви от писъците на хора и животни.

Около нея конниците надигнаха пиките си, а пръстта и листата, скривали свирепите им бели лъскави остриета западаха и оголиха блясъка на острата стомана.

— Зимен хребет! — чу тя вика на Роб и лъковете въздъхнаха отново. Той се отдалечи от нея в тръс, повел хората си надолу по склона.

Кейтлин седеше изправила гръб на коня, без да помръдва, с Хол Молън и охраната около нея, и чакаше, както бе чакала и преди, както бе чакала Брандън, и Нед, и своя баща. Намираше се високо на билото и дърветата скриваха повечето от това, което ставаше под нея. Едно тупване на сърцето й, второ, трето и изведнъж тя и защитниците й сякаш се оказаха съвсем сами в леса. Всички други се стопиха в зеления мрак.

Но когато погледна над долината към отсрещния рид, видя как ездачите на Големия Джон изникват от мрачината под дърветата. Бяха се подредили в една редица, в една безкрайна редица, и докато изригваха от леса, имаше един миг, частица само от един удар на сърцето й, когато единственото, което Кейтлин видя, бяха лунните лъчи по остриетата на пиките им, сякаш хиляди върбови снопчета се спуснаха по склона, сплетени с паяжина от сребро.

А после тя примигна и те отново се превърнаха в мъже, връхлитащи надолу, за да нанесат смърт или сами да загинат.

След това не можеше да твърди, че е видяла битката.

Но можеше да чува, а ехото на долината кънтеше. Пукотът на скършена пика, грохотът на мечове, виковете „Ланистър“ и „Зимен хребет“, и „Тъли! Речен пад и Тъли!“ Когато се увери, че не може нищо да се види, затвори очи и заслуша. Битката оживя около нея. Чуваше тропот на копита, ботуши, цапащи в плитка вода, дървения кънтеж от удара на меч върху дъбов щит, стърженето на стомана в стомана, съсъка на стрелите, тътена на бойни барабани, ужасеното цвилене на хиляди коне. Мъже сипеха проклятия и молеха за милост, и я получаваха (или не), и оставаха живи (или издъхваха). Ридовете сякаш си правеха странни фокуси със звука. Веднъж чу гласа на Роб толкова ясно, че сякаш беше застанал до нея, да вика:

— При мен! Насам!

И тя чу и неговото вълчище, чу воя и ръмженето му, чу трясъка на острите му зъби, разкъсването на плът, врясъци на ужас и болка, човешки, както и на коне. Само един ли беше вълкът? Не можеше да е сигурна.

Малко по малко звуците заглъхнаха и замряха, докато накрая се чуваше само вълкът. Когато кървавата зора проби на изток, Сив вятър зави отново.

Роб се върна при нея на друг кон — шарен. Вълчата глава на щита му се беше пръснала на парчета, под дълбоките прорези в дъба се показваше сурово дърво, но самият Роб сякаш беше останал невредим.

Но когато се приближи, Кейтлин видя, че металната му ръкавица, както и ръкавът на връхното му палто са почернели от кръв.

— Ти си ранен — промълви тя.

Роб вдигна ръката си, разтвори и затвори пръстите си.

— Не. Това е… Кръвта на Торен може би или… — Поклати глава. — Не зная.

След него дойде тълпа мъже, окаляни, с изпочукани доспехи, и ухилени, с Теон и Големия Джон най-отпред. Двамата влачеха сир Джайм Ланистър.

— Кралеубиеца — обяви Хол съвсем ненужно.

Ланистър вдигна глава.

— Лейди Старк — каза той, след като го бутнаха да коленичи. По едната му буза течеше кръв, но бледият светлик на утрото бе върнал блясъка на златото в косата му. — Бих ви поднесъл меча си, но се боя, че го забутах някъде.

— Не меча ви искам, сир — отвърна му тя. — Върнете баща ми и брат ми Едмур. Върнете дъщерите ми. Върнете съпруга ми.

— Боя се, че и тях съм забутал.

— Жалко — промълви хладно Кейтлин.

— Убий го, Роб — подкани Теон Грейджой. — Отсечи му главата.

— Не — отговори синът й и свали окървавената си ръкавица. — По-полезен ни е жив, отколкото мъртъв. А и милорд баща ми никога не е понасял убийството на пленници след битка.

— Умен човек — каза Джайм Ланистър. — И доблестен.

— Отведете го и го оковете — каза Кейтлин.

— Направете каквото каза милейди майка ми — заповяда Роб, — и се погрижете около него да има силна стража. Лорд Карстарк ще поиска да види главата му набучена на пика.

— Това е сигурно — съгласи се Големия Джон и махна с ръка.

Отведоха Ланистър да го вържат и да го оковат.

— Защо лорд Карстарк ще иска да го види мъртъв? — попита Кейтлин.

Роб извърна глава към дърветата, със същия умислен израз, който толкова често се четеше на лицето на Нед.

— Той… той ги уби…

— Синовете на лорд Карстарк — обясни Галбарт Гловър.

— И двамата — каза Роб. — Торен и Едард. Също и Дарин Рогов лес.

— Никой не може да вини Ланистър за храбростта му — каза Гловър. — Когато разбра, че губи, събра най-приближените си и си проби с бой път през долината, надявайки се да се добере до лорд Роб и да го посече. И за малко щеше да успее.

— Меча си го забута в гърлото на Едард Карстарк, след като отсече ръката на Торен и разцепи черепа на Дарин Рогов лес — каза Роб. — През цялото време ме викаше. Ако не се бяха опитали да го спрат…

— Тогава аз щях да нося траур вместо лорд Карстарк — каза Кейтлин. — Твоите мъже са направили това, за което ти се заклеха, Роб. Умрели са, защитавайки своя суверен. Скърби за тях. Почети ги за тяхната доблест. Но не сега. Сега нямаш време за скръб. Може да си отсякъл главата на змията, но три четвърти от тялото й все още се е увило около замъка на баща ми. Спечелил си една битка, но не и войната.

— Но каква битка! — каза въодушевен Теон Грейджой. — Милейди, кралството не е виждало такава победа от Полето на огъня. Кълна се, Ланистърови изгубиха по десет мъже срещу всеки един паднал наш. Взехме в плен близо сто рицари. Лорд Уестърлинг, лорд Бейнфорт, сир Тарт Грийнфилд, лорд Естрен, сир Титос Бракс, Малор Дорнеца… и трима Ланистър освен Джайм, племенници на самия лорд Тивин, двама от синовете на сестра му и един на мъртвия му брат…

— А лорд Тивин? — прекъсна го Кейтлин. — Случайно да сте заловили лорд Тивин, Теон?

— Не — отговори Грейджой, хванат натясно.

— Докато не заловите него, тази война не е свършила.

Роб вдигна ръка и избута сплъстената коса от очите си.

— Майка ми е права. Все още ни чака Речен пад.