Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 445 гласа)

ДЖОН

Когато доведоха новобранеца в двора за упражнения, Джон тъкмо показваше на Дареон как по-добре да нанася страничен удар.

— Разтвори по-широко стъпалата. Не бива да губиш равновесие. Така е по-добре. Сега се завърташ около оста си и нанасяш удара. Цялата си тежест вложи в меча.

Дареон прекъсна и вдигна забралото си.

— Седем богове! Би ли погледнал това, Джон.

Джон се обърна. И видя най-дебелото момче, което бе виждал, застанало на прага на оръжейната. Сигурно тежеше поне двеста фунта. Яката на извезаната кожена туника над ризницата се губеше в тлъстините под брадичката му. Светлите очи помръдваха плахо на широкото като пълна луна лице, а топчестите потни пръсти се триеха в кадифето на палтото му.

— Те… — почна той напосоки, — казаха ми, че трябвало да дойда тук за… тренировка.

— Лордче — отбеляза Пип. — Южняче, някъде около Планински рай сигурно. — Пип беше пътувал из Седемте кралства с трупа имитатори и се хвалеше, че може да познае какъв е един човек и откъде е родом само по говора.

На гърдите на кожената куртка на дебелото момче се виждаше извезан с червена нишка крачещ ловец. Знакът нищо не говореше на Джон. Сир Алисър Торн изгледа новия си подопечен и изсумтя:

— На юг май са им свършили бракониерите и крадците. Ето че ни пращат прасета да поддържат Вала. Кожата и кадифето ли са вашата представа за снаряжение, милорд Свински бут?

Скоро се разбра, че новобранецът все пак си има снаряжение: подплатена куртка от щавена кожа, ризница и шлем, дори голям щит от дърво и кожа, украсен със същия крачещ ловец като на куртката. Но понеже не бяха черни, сир Алисър настоя да се върне в оръжейната и да ги смени с униформени. Това продължи половината сутрин. Заради широката му обиколка се наложи Донал Ноя да прекрои една от плетените ризници и да я допълни с кожени плохи на хълбоците. За да нахлузи шлем на главата му, оръжейникът трябваше да махне забралото. Кожите го стягаха толкова силно около краката и под мишниците, че едва се движеше. Облечено така за битка, момчето приличаше на преварена наденица, чиято обвивка всеки момент ще се пръсне.

— Дано не си толкова недодялан, колкото изглеждаш — каза сир Алисър. — Халдър, виж какво може нашият сир Прасчо.

Джон Сняг настръхна. Халдър се беше родил в село на каменари и чиракувал при майстор каменоделец. Беше шестнадесетгодишен, висок и мускулест, и Джон досега не бе понасял по-тежки удари от неговите.

— Това ще е по-гадно от курвенски задник — измърмори Пип. Оказа се прав.

Битката продължи по-малко от минута. Дебелото момче се срина на земята и от разбития му шлем и топчестите пръсти закапа кръв.

— Предавам се — изрева то. — Стига толкова, предавам се, не ме удряй.

Раст и още няколко момчета се разсмяха. Но сир Алисър не сложи край на грозната сцена, а извика:

— Станете, сир Прасчо. Вдигнете си меча. — Но тъй като момчето остана на земята, Торн махна на Халдър. — Удари го с опакото на меча си да стане. — Халдър плесна леко противника си по пълните бузи. — Можеш да удряш и по-силно — заяде се Торн.

Този път Халдър стисна дългия меч с две ръце и удари отгоре толкова силно, че макар и откъм тъпата страна, тренировъчният меч разцепи кожата. Новото момче изпищя от болка.

Джон пристъпи неволно към него и Пип го хвана за рамото.

— Джон, недей — прошепна с тревога дребното момче и се озърна към сир Алисър.

— Ставай — повтори Торн. Дебелакът се помъчи да се надигне, подхлъзна се и отново се срина.

— Сир Прасчо започва да схваща — отбеляза сир Алисър. — Дай пак.

Халдър надигна меча за нов удар.

— Отрежи ни малко шунка! — подкани го със смях Раст.

Джон отблъсна ръката на Пип.

— Халдър, стига!

Халдър погледна сир Алисър.

— Щом копелето проговори, селяните треперят — изръмжа ледено учителят по оръжие. — Напомням ви, че тук аз съм наставникът, лорд Сняг.

— Виж го, Халдър — настоя Джон, стараейки се да не обръща внимание на Торн. — Позорно е да биеш паднал противник. Той се предаде. — И коленичи до дебелото момче.

Халдър свали меча.

— Предаде се.

Черните като оникс очи на сир Алисър се впиха в Джон Сняг.

— Нашето копеле май се е влюбило — подхвърли той, докато Джон помагаше на дебелака да се изправи. — Хайде, покажи ми стоманата си, лорд Сняг.

Джон извади дългия си меч. Непокорството му към сир Алисър все пак си имаше граници. Боеше се, че вече ги е прекрачил. Торн се усмихна злобно.

— Копелето иска да защити любимата си, така че ще използваме този подходящ случай за упражнение. Плъх, Пъпка, помогнете на нашата Каменна глава. — Раст и Албът се присъединиха към Халдър.

— Тримата сте предостатъчно, за да накарате лейди Праска да заквичи. За целта трябва само да отстраните от пътя си Копелето.

— Стой зад мен — каза Джон на дебеланкото.

Сир Алисър често бе пускал по двама противници срещу него, но никога трима. Разбра, че тази нощ сигурно ще си легне целият в отоци и окървавен. Стегна се да посрещне атаката. Изведнъж Пип се озова до него.

— Двама срещу трима ще е по-забавно — подхвърли весело дребното момче. Пусна забралото и измъкна меча си. Докато Джон се сети да възрази, Грен вече беше пристъпил от другата му страна, за да станат трима.

В двора настъпи мъртва тишина и Джон усети очите на сир Алисър.

— Какво чакате? — подкани той Раст и останалите с измамно тих глас, но Джон се задвижи пръв. Халдър едва успя да надигне меча си навреме.

Подкара назад по-голямото момче, без да спира атаката. „Знай противника си“, учил го беше някога сир Родрик. Джон познаваше Халдър — брутално силен, но нетърпелив и не обичаше отбраната. Обезсърчеше ли го, щеше да се открие като едно и едно — две.

Другите около него също се включиха и дворът закънтя от звъна на стоманата. Джон отби свирепия замах към главата си и когато двата меча се сблъскаха, от силата на удара ръката му се разтърси до рамото. Замахна странично към ребрата на Халдър и бе възнаграден с болезненото му изпъшкване. Ответният удар се стовари в рамото на Джон. Плетената ризница изскърца и болката го опари нагоре към врата, на за миг Халдър изгуби равновесие. Джон подсече левия му крак и той изруга и се срина с трясък.

Грен стоеше здраво на мястото си, както го беше учил Джон, и не се даваше на Албът, но Пип се оказа здраво притиснат. Раст имаше две години и четиридесет фунта преднина. Джон пристъпи зад него, удари го и шлемът му изкънтя като камбана. Раст се олюля и Пип се пъхна под защитата му, събори го и опря меча в гърлото му, а Джон продължи. Озовал се срещу два меча, Албът отстъпи и ревна:

— Предавам се!

Сир Алисър Торн огледа отвратен сцената.

— Фарсът на имитатора днес продължи много дълго.

Напусна двора и урокът свърши.

Дареон помогна на Халдър да се изправи. Синът на каменоделеца свали шлема си и го запокити през двора.

— За малко помислих, че най-после те спипах натясно, Сняг.

— За малко — отвърна Джон.

Рамото му под ризницата и кожата пулсираше. Той прибра меча си и се опита да свали шлема, но болката го накара да стисне зъби.

— Дай аз. — Дебелите пръсти откачиха шлема от предпазителя на шията и леко го вдигнаха. — Силно ли те удари?

— Удряли са ме и преди. — Джо се пипна по рамото и присви очи. Дворът наоколо се опразваше.

Там където Халдър беше пръснал шлема му, косата на момчето бе полепнала от кръв.

— Аз съм Самуел Тарли, от Роговия… — Млъкна и облиза устни. — Исках да кажа, бях от Роговия хълм, преди да… напусна. Дойдох да облека черното. Баща ми е лорд Рандил, знаменосец на дома Тирел от Планински рай. Бях уж наследникът му, но… — Гласът му заглъхна.

— Аз съм Джон Сняг, копелето на Нед Старк от Зимен хребет.

Самуел Тарли кимна.

— Аз… ако искаш можеш да ме наричаш Сам. Мама ме наричаше Сам.

— А ти можеш да го наричаш лорд Сняг — намеси се Пип. — Предполагам не държиш да знаеш как го е наричала майка му.

— Тия двамата са Грен и Пипар — каза Джон.

— Грен е грозният — добави Пип.

Грен се навъси.

— Ти си по-грозен от мен. Аз поне нямам уши като на прилеп.

— Благодаря ви на всички — каза мрачно дебеланкото.

— Ти защо не стана да се биеш? — попита го Грен.

— Искаше ми се, честна дума. Само че… не можах. Не исках онзи да ме удари още веднъж. — Сам сведе очи. — Боя се, че… че съм страхливец. Милорд татко ми винаги ми го казваше.

Грен се вцепени като ударен от гръм. Дори Пип не намери думи, а Пип намираше думи за всичко. Що за човек трябва да си, за да се самообявиш за страхливец?

Самуел Тарли сигурно прочете мислите им на лицата. Очите му срещнаха погледа на Джон и свърнаха настрани като подплашени животинчета.

— Аз… съжалявам. Не се правя нарочно на… такъв. — И закрачи тромаво към оръжейната.

— Ранен си — извика му Джон. — Утре ще си по-добре.

Сам ги погледна тъжно през рамо и примига да махне сълзите от очите си.

— Не. Никога няма да съм по-добре.

Щом си отиде, Грен се намръщи.

— Никой не обича пъзльовци. Съжалявам, че му помогнахме. Сега ако си помислят, че и ние сме пъзльовци?

— Ти си прекалено тъп, за да си пъзльо — каза му Пип.

— Не съм.

— Си — настоя Пип. — Ако в гората те нападне мечка, ще си толкова тъп, че няма да побегнеш.

— Не е вярно. Ще бягам по-бързо и от теб. — Млъкна изведнъж, забелязал ухилената физиономия на Пип, и осъзна какво е казал. Якият му врат почервеня.

Джон ги остави да се карат и се върна в оръжейната. Окачи меча и си свали очуканата ризница.

Животът в Черния замък течеше по определен шаблон. Сутрините бяха за упражнения с меч, следобедите — за работа. Черните братя възлагаха на новобранците най-различни задачи, за да разберат за какво най-много ги бива. Джон ценеше редките следобеди, когато го пращаха с подтичващия до него Дух да донесат дивеч за масата на лорд-командира, но срещу всеки ден, прекаран в лов, даваше по дузина при Донал Ноя в оръжейната. Въртеше точилото, а едноръкият ковач точеше затъпели от дълга сеч брадви, или помпаше духалата и Ноя изчукваше някой нов меч. В други дни разнасяше съобщения, даваше караул, чистеше конюшните, слагаше пера на стрели, помагаше на майстер Емон с птиците му или на Боуен Марш с воденето на сметки и описи.

Този следобед началникът на караула го прати до клетката с макарата с четири бурета натрошен камък, да наръси чакъл върху заледените пътеки горе на Вала. Работата беше тягостна въпреки компанията на Дух, но Джон нямаше нищо против. В ясен ден човек можеше да види отгоре половината свят, а въздухът на Вала беше винаги хладен и ободряващ. Там човек можеше да мисли и по едно време той усети, че мисли за Самуел Тарли… и колкото и странно да беше — за Тирион Ланистър. Стана му чудно какво общо може да има между Тирион и дебеланкото. „Повечето хора предпочитат да отрекат истината, вместо да я приемат“, казало му бе веднъж ухилено джуджето. Светът е пълен със страхливци, които се правят на герои. Нужен бе особен вид кураж, за да признаеш, че си страхливец като Самуел Тарли.

Възпаленото рамо го болеше и работата вървеше бавно. Докато привърши настилането на пътеките, мина целият следобед. Джон се позабави още малко, за да погледа отвисоко как слънцето се спуска и оцветява небето на запад с цвета на кръв. Накрая, когато здрачът се утаи на север, Джон дотъркаля празните бурета в клетката и подаде сигнал на мъжете на макарата да го спуснат.

Вечерята почти бе привършила, когато двамата с Дух влязоха в трапезарията. Край огъня няколко черни братя хвърляха зарове над чаши греяно вино. Приятелите му бяха насядали на пейката до западната стена и се смееха. Пип тъкмо разказваше поредната си история. Момчето на пътуващия артист-имитатор с големите уши си беше роден лъжец и можеше да говори със стотици различни гласове, и не просто разказваше историите си, но ги изживяваше, изиграваше всички отделни роли, веднъж се превръщаше в крал, в следващия момент — в свинар. Превърнеше ли се в слугинче от някоя пивница, или в девствена принцеса, използваше висок фалцет, при който останалите се смееха безпомощно до сълзи, а пък евнусите му, кой знае защо, много точно напомняха за сир Алисър. Щуротиите на Пип забавляваха Джон не по-малко от всеки друг… но този път той им обърна гръб и отиде в края на пейката, където седеше Самуел Тарли — колкото може по-надалеч от всички.

Сам тъкмо привършваше последния залък от месеника, който готвачите им бяха приготвили за вечеря, когато Джон седна срещу него. Като видя Дух, дебеланкото се ококори.

— Ама това вълк ли е?

— Вълчище — поправи го Джон. — Казва се Дух. Вълчището е родовият знак на моя баща.

— Нашият е крачещ ловец — каза Самуел Тарли.

— Ти обичаш ли лова?

Дебеланкото потръпна.

— Мразя го.

Изглеждаше на ръба да се разплаче отново.

— Сега пък какво има? — попита го Джон. — Теб защо те е страх непрекъснато?

Сам заби очи в остатъка от баницата със свинско и поклати глава. Толкова се беше уплашил, че не можеше да проговори. В залата избухна смях. Джон чу тънкия писък на Пип и стана.

— Хайде да излезем навън.

Дебелото момче го изгледа подозрително.

— Защо? Какво ще правим навън?

— Ще поговорим — каза Джон. — Виждал ли си Вала?

— Може да съм дебел, но не съм сляп. Разбира се, че го видях. Висок е седемстотин стъпки.

Но все пак стана, загърна се в обшитото с кожа наметало и излезе след Джон от трапезарията. Още беше нащрек, сякаш очакваше да му погодят някой жесток номер в тъмното. Дух запристъпва безшумно до тях.

— Не бях си и помислял, че ще е такова — заговори Сам, докато крачеха, и думите му заизлизаха на пара в студения въздух. Мъчеше се да не изостане и вече пъшкаше от усилие. — Всички сгради се срутват и е толкова… толкова…

— Студено?

Над замъка се сипеше скреж и Джон чуваше тихото скърцане на посивелите треви под ботушите си. Сам кимна окаяно.

— Мразя студа. Снощи се събудих в тъмното, огънят беше изгаснал и бях сигурен, че до заранта ще измръзна до смърт.

— Там, откъдето идваш, сигурно е много по-топло.

— До миналия месец не бях виждал сняг. Пресичахме земята с могилите. Аз и мъжете, които баща ми изпрати да ме отведат на север, и това бяло нещо започна да вали като мек дъжд. Отначало си помислих, че е много красиво, като перца, сипещи се от небето, но то продължи, докато не измръзнах до кости. На мъжете брадите им се заскрежиха и раменете им се затрупаха със сняг, но то продължи да пада. Уплаших се, че никога няма да свърши.

Джон се усмихна.

Стената на Вала се извиси над тях и засия под лунния сърп. Звездите грейнаха ясни и рязко очертани в небето.

— Ще ме накарат ли да се кача там, горе? — попита Сам и лицето му се набръчка, щом погледна към дървената стълба. — Ако ме накарат да се качвам по онова, ще умра.

— Има макара. — Джон му я посочи. — Могат да те вдигат в една клетка.

Самуел Тарли изсумтя.

— Не обичам високото.

Това вече беше прекалено. Джон се намръщи.

— А бе ти от всичко ли се боиш? Не разбирам. Ако наистина си толкова плашлив, защо си дошъл тук? Защо ще иска един страхливец да влезе в Нощния страж?

Самуел Тарли го изгледа много продължително, после кръглото му лице някак се сви. Той седна на покритата със скреж земя и заплака със задавени хлипове, от които цялото му тяло се затресе. Джон остана прав. Гледаше го. Също като онзи снегопад в земята с могилите, плачът сякаш нямаше да спре никога.

Дух се сети какво трябва да се направи. Безшумно като сянка, вълчището се приближи и заблиза топлите сълзи по лицето на Самуел Тарли. Дебеланкото извика сепнат… и неочаквано, само за миг, плачът се обърна на смях.

Джон Сняг се разсмя с него. След това поседяха върху заскрежената земя, загърнати в наметалата си, с Дух между двамата. Джон му разказа как с Роб бяха намерили новородените палета в снеговете на късното лято. Сякаш беше преди хиляда години. Скоро се усети, че му разказва за Зимен хребет.

— Понякога го сънувам. Вървя по дългия празен коридор. Гласът ми отеква, но никой не ми отговаря и аз тръгвам по-бързо, отварям врати, викам имена. Не зная дори кого търся. Повечето нощи се оказва баща ми, но понякога е Роб, друг път малката ми сестра Аря или чичо ми.

Мисълта за Бенджен Стар го натъжи. Чичо му все още го нямаше. Стария мечок беше пратил обход да го търси. Сир Джареми Рикър беше водил два отряда, а и Корин Полуръката бе излязъл от Сенчестата кула, но не бяха намерили нищо освен няколко резки по дърветата, оставени от чичо му да бележи пътя си. Сред каменистите планински земи на северозапад белезите изведнъж прекъсваха и всички следи от Бен Старк изчезваха.

— Намери ли някого в съня си? — попита го Сам.

— Никого — поклати глава Джон. — Замъкът все се оказва празен.

— Не беше разказвал на никого за сънищата си и не проумяваше защо сега разказва на Сам, но от разговора за това някак му стана по-добре. — Дори гарваните ги няма на покрива, а конюшните са пълни с кости. Това винаги ме плаши. Тогава започвам да тичам, отварям врати, изкачвам кулата по три стъпала наведнъж, крещя, за да се появи някой, който и да е. А после се оказвам пред вратата на криптата. Вътре е черно, но виждам виещите се на спирала стъпала. Разбирам някак, че трябва да сляза там, но не искам. Боя се от онова, което може да ме очаква там. Там долу са Рицарите на Зимата, седящи на троновете си с каменни вълчища в нозете и железни мечове на скутовете, но не те ме плашат. Започвам да крещя, че не съм Старк, че мястото ми не е тук, но полза няма. Все едно, трябва да вляза, и аз тръгвам надолу, опипвам стените, докато слизам, без факел, който да ми освети пътя. Става все по-тъмно, докато не започна да крещя. — Замълча, намръщен и притеснен. — И тогава винаги се събуждам. — Кожата му, студена и лепкава от потта, тръпнещ в тъмната килия. Дух скачаше до него и топлината му носеше утеха като изгрева. И заспиваше отново, притиснал лице в гъстата козина на вълчището. — А ти сънуваш ли Роговия хълм? — попита Джон.

— Не. — Сам стисна устни. — Мразех го.

Той почеса замислено Дух зад ушите и Джон не наруши мълчанието му. След много време Самуел Тарли заговори, а Джон Сняг заслуша смълчан и разбра как самопризналият се страхливец се е намерил при Вала.

Тарли били стар и достолепен род, знаменосци на Мейс Тирел, владетеля на Планински рай и Пазител на Юга. Най-големият син на лорд Рандил Тарли, Самуел, се родил за наследник на богати земи, яка цитадела и прославен голям меч с име Гибел, кован от валирианска стомана и предаван от баща на баща в продължение на близо петстотин години.

И да изпитвал някаква гордост лорд баща му при раждането на Самуел, тя се стопила, щом момчето започнало да расте дебело, мекушаво и непохватно. Сам обичал да слуша музика и да съчинява песни, да се облича в меко кадифе, да си играе най-вече в кухнята на замъка при готвачите, да се опива от апетитните миризми и да похапва лимонов кекс и сладко от боровинки. Страстта му били книгите, котетата и танците, колкото и да бил тромав. Но му призлявало, щом видел кръв, и се разплаквал дори когато пред очите му заколят пиле. Дузина учители по оръжие идвали и си отивали от Рогов хълм, опитвайки се да направят от Самуел рицар, както искал баща му. Момчето го ругаели, биели го и веднъж дори го облекли в рокля на сестра му и го прекарали през полосата около стената на Цитаделата, за да се засрами и да придобие доблест. Но той ставал все по-дебел и все по-наплашен, докато разочарованието на лорд Рандил не преляло в гняв и после в омраза.

Накрая, след трите поредни момичета след толкова години, лейди Тарли дарила своя лорд съпруг с втори син. От този ден лорд Рандил зарязал Сам и посветил цялото си време на по-младия си син — енергично и здраво дете, което много повече му допадало. Сам преживял няколко години в сладостен покой сред своята музика и книги.

До зората на петнадесетия си рожден ден, когато го събудили и разбрал, че конят му е оседлан и чака. Трима тежко въоръжени конници го отвели в една гора край Рогов хълм, където баща му тъкмо дерял кожата на убита сърна.

— Ти вече си почти пораснал мъж и мой наследник — казал лорд Рандил Тарли на първородния си син и докато говорел, ножът му продължавал да оголва трупа на плячката. — Не си ми дал повод да те лиша от наследството, но и няма да позволя да наследиш земята и титлата, които се полагат на Дикон. Гибел трябва да отиде в ръцете на мъж, достатъчно силен, за да го държи, а ти не си достоен да докоснеш дори дръжката. Затова реших, че днес ти трябва да обявиш, че желаеш да облечеш черното. Ще се откажеш от всички претенции за наследството в полза на брат си и до залез-слънце ще заминеш на север.

— Не го ли направиш — продължил баща му, — още утре ще излезем на лов и някъде сред тези гори конят ти ще се спъне, а ти ще паднеш от седлото и ще умреш… или така поне ще кажа на майка ти. Тя има женско сърце и е способна да обича дори теб, а аз не искам да й причинявам мъка. И не си въобразявай, че ще е толкова лесно, ако си помислиш да ми се опълчиш. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да те убия като прасе, каквото си. — Ръцете му били почервенели до лактите, когато оставил ножа настрана. — Така. Това е изборът ти. Нощният страж… — бръкнал в сърната, изтръгнал сърцето й и го вдигнал в юмрука си, червено и капещо — … или това.

Сам разказа случката със спокоен, безжизнен глас, сякаш се беше случила с някой друг, а не с него. И странно, забеляза Джон, не проплака нито веднъж. Когато свърши, двамата поседяха още малко, заслушани във вятъра. Това беше единственият звук. В целия свят.

Накрая Джон каза:

— Трябва да се връщаме в трапезарията.

— Защо? — попита Сам.

Джон сви рамене.

— Има топъл сайдер за пиене, или греяно вино, ако предпочиташ. Някой път Дареон ни пее, ако е в настроение. Той е бил певец, преди… е, не съвсем, но чирак на певец.

— Как се е озовал тук? — попита Сам.

— Лорд Роуан от Златен лес го хванал в леглото с дъщеря си. Момичето било с две години по-голямо и Дареон се кълне, че му помогнало да се вмъкне през прозореца, но пред очите на баща си го обвинила в изнасилване и ето го тук. Когато майстер Емон го чу да пее, каза, че гласът му бил като мед върху гръмотевица. — Джон се усмихна. — Тоуд също пее понякога, ако човек може да нарече неговото „пеене“. Пиянски песни, които е научил в бащината си кръчма. Пип казва, че гласът му е като пикня върху пръдня. — Двамата се разсмяха.

— Бих искал да ги чуя и двамата — призна Сам, — но те няма да ме допуснат при себе си. — Лицето му се угрижи. — Той утре ще ме накара отново да се бия, нали?

— Ще те накара.

Сам се надигна тромаво.

— Май е по-добре да си лягам. — Загърна се в наметалото си и се затътри към спалните.

Когато Джон се върна сам с Дух, другите още бяха в трапезарията.

— Ти пък къде беше? — попита Пип.

— Говорих със Сам.

— Тоя наистина е пъзльо — каза Грен. — На вечеря имаше достатъчно места на пейката, но го беше страх да седне при нас.

— Може би лорд Свински бут се смята за твърде важен, за да се храни с такива простаци като нас — предположи Джерен.

— Видях го, че яде баница със свинско — захили се Тоуд. — Дали не е бил брат му? — И заквича като прасе.

— Престани! — сряза го Джон.

Момчетата се смълчаха, стреснати от неочаквания му гняв.

— Чуйте ме.

И Джон им каза как ще стане. Пип го подкрепи, както се очакваше, но когато и Халдър заговори, изненадата беше приятна. Грен отначало се притесни, но Джон намери думи да го убеди. Един по един останалите влязоха в строя. Джон убеждаваше един, примамваше друг, засрамваше трети, заплашваше, където се налагаха заплахи. Накрая всички се бяха съгласили… с изключение на Раст.

— Вие, момиченца, правете каквото искате — заяви Раст. — Но ако Торн ме пусне срещу лейди Праска, ще си резна едно парченце бекон. — Изсмя се в лицето на Джон и ги остави.

Няколко часа по-късно, щом замъкът заспа, трима от тях навестиха килията му. Грен му хвана ръцете, а Пип седна на краката му. Джон чу учестения дъх на Раст, когато Дух скочи на гърдите му. Очите на вълчището грейнаха като въглени, а зъбите му леко захапаха меката кожа на гърлото на момчето, само колкото да пуснат кръв.

— И не забравяй, знаем къде спиш — тихо му каза Джон.

На другата сутрин Джон чу Раст да обяснява на Албът и Тоуд как бръсначът му се хлъзнал докато се бръснел.

От този ден нито Раст, нито никой друг не удари Самуел Тарли. Когато сир Алисър ги поставеше срещу него, те заставаха на място и отбиваха бавните му тромави замахвания. Развикаше ли се учителят им по оръжие да нападат, подскачаха и удряха Сам леко по гръдната броня, по шлема или наколенника. Сир Алисър беснееше, заплашваше ги, наричаше ги пъзльовци, женчовци и още по-лоши неща, но Сам си оставаше невредим. Няколко вечери по-късно по настояване на Джон той се присъедини към тях на вечеря и седна на пейката до Халдър. След още два дни най-сетне се осмели да се включи в разговорите им, а след време вече се смееше на физиономиите на Пип и се заяждаше с Грен.

Колкото и да беше дебел, тромав и боязлив, Самуел Тарли не беше глупак. Една нощ той посети Джон в килията му.

— Не знам какво направи, но знам, че го направи ти. — Сам извърна свенливо очи. — Никога досега не бях имал приятел.

— Ние не сме приятели — каза Джон и сложи ръка на рамото му. — Ние сме братя.

И бяха такива, помисли си той, след като Сам си отиде. Роб, Бран и Рикон бяха синове на баща му и той все още ги обичаше, но знаеше, че всъщност не е един от тях. Кейтлин Старк му го беше казала. Сивите стени на Зимен хребет все още витаеха в сънищата му, но животът му сега беше Черния замък, а братята му бяха Сам и Грен, Халдър и Пип, и всички останали; отхвърлени от света и облекли черното на Нощния страж.

— Чичо ми говореше истината — прошепна той на Дух.

И се зачуди дали ще го види някога, за да му го каже.