Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 448 гласа)

ТИРИОН

На един хълм над кралския път беше вдигната дълга дървена маса от грубо издялани борови дъски, покрита със златно платно. Тук, до своя павилион, лорд Тивин вечеряше със своите знатни рицари и лордове знаменосци, а величественото му знаме от злато и пурпур плющеше на високия пилон.

Тирион пристигна късно. Беше натъртен от ездата и твърде осезаемо си даваше сметка колко смешен изглежда в очите на всички, докато се тътри мудно нагоре по склона към баща си. Дневният поход беше дълъг и уморителен. Тирион си мислеше, че тази нощ би могъл да се напие добре. Беше по здрач и въздухът бе оживял от реещите се светулки.

Готвачите тъкмо поднасяха месните блюда: пет прасенца сукалчета, с хрупкави зачервени кожички и с различен плод във всяка зурличка. Устата му се изпълни със слюнка от миризмата.

— Моите извинения — каза той и зае мястото си до чичо си.

— Май трябваше да ти възложа да погребеш мъртъвците ни, Тирион — каза лорд Тивин. — Ако закъсняваш така за битка, както за трапеза, боят ще е завършил преди да си се появил.

— О, все един-двама селяка можеш да ми заделиш, татенце — отвърна Тирион. — Не искам да бъда нахален. — Напълни чашата си с вино и загледа как слугата разрязва прасенцето. Хрупкавата кожа пукаше под ножа му, а от месото потече горещ сок. Най-милата гледка, която Тирион бе виждал от векове.

— Съгледвачите на сир Аддам казват, че ордата на Старк се е придвижила на юг от Близнаците — съобщи баща му, след като напълниха блюдото му с резенчета свинско. — Към тях са се присъединили ратниците на лорд Фрей. Изглежда, са на не повече от един ден преход северно от нас.

— Моля те, татенце — каза Тирион. — Мислех да хапна.

— Да не би мисълта, че ще се изправиш срещу момчето на Старк, да те размеква, Тирион? Брат ти Джайм щеше да кипне от нетърпение да се счепка с него.

— По-скоро бих се счепкал с това прасе. Роб Старк едва ли е толко крехък и едва ли мирише толкова вкусно.

Лорд Лефорд, вкиснатата особа, която отговаряше за запасите им, се надвеси над масата.

— Надявам се, че вашите диваци не споделят неохотата ви, иначе само ще си похабим стоманата за тях.

— Моите диваци ще използват стоманата великолепно, милорд — отвърна Тирион. Когато му каза, че ще му трябва оръжие и броня за снаряжаването на тристата души, които Улф бе довел в планинските подножия, човек щеше да помисли, че го е помолил да накара дъщерите си да вирнат задници, за да ги обезчестят.

Лорд Лефорд се навъси.

— Видях го днес онзи косматия, дето иска да получи две брадви, от най-тежките и с двойните остриета.

— Шага много обича да убива с две ръце — каза Тирион, докато поставяха пред него блюдо с димящо свинско. — Още си държи онази негова дърварска секира на гърба. И е убеден, че три брадви са по-добре от две. — Тирион бръкна с палец и показалец в чинийката със сол и пръсна щедра щипка върху мръвките.

Сир Кеван се наведе към него.

— Умувахме дали да не ви сложим с диваците ви в авангарда, като стигнем до битката.

Сир Кеван рядко „умуваше“ нещо, което лорд Тивин не бе помислил преди това. Тирион тъкмо беше набол късче месо на върха на камата си и го поднасяше към устата си. Сега го свали.

— В авангарда? — повтори той недоверчиво. Или лорд баща му го беше обладало някакво новопръкнало се уважение към способностите на Тирион, или бе решил най-после да се отърве от обременителния си божи дар. Тирион имаше мрачното чувство, че се досеща кое от двете е вярно.

— Доста свирепи ми се струват — каза сир Кеван.

— Свирепи ли? — Тирион осъзна, че повтаря думите на чичо си като добре обучена гарга. Баща му гледаше, преценяваше го, всяка дума претегляше. — Нека да ви обясня точно колко са свирепи. Снощи един от Лунните братя намушка една Каменна гарга заради парче наденичка. Тъй че днес, докато си вдигахме стана, три Каменни врани го спипаха и му разпраха гърлото. Сигурно са се надявали, че ще измъкнат наденицата, не знам. Брон успя да задържи Шага да не клъцне пишката на мъртвеца, което беше добре, но въпреки всичко Улф настоява за кръвна плата, която Кон и Шага отказват да платят.

— Когато на войниците им липсва дисциплина, вината е в техния пълководец — каза баща му.

Брат му Джайм винаги бе успявал да накара мъжете да го следват ревностно и да умират за него, ако се наложи. Тирион беше лишен от тази дарба. Верността купуваше със злато и с името си принуждаваше хората да му се подчинят.

— Някой по-голям би могъл да им внуши страх, това ли искате да кажете, милорд?

Лорд Тивин Ланистър се обърна към брат си.

— Ако хората на моя син няма да се подчиняват на заповедите, може би авангардът не е най-подходящото място за него. Няма съмнение, че ще е далеч по-подходящо за него в тила, да ни пази обоза.

— Недей да ме щадиш, татенце — каза той раздразнено. — Ако нямаш друга команда за мен, ще поведа авангарда ти.

Лорд Тивин изгледа изпитателно недъгавия си син.

— За команда не съм споменавал. Ще служиш под командата на сир Грегър.

Тирион си взе късче от свинското, подъвка го и го изплю вбесен.

— Май не съм гладен в края на краищата — изломоти и непохватно се смъкна от пейката. — Моля за извинение, господа.

Лорд Тивин кимна и го освободи. Тирион обърна гръб и се отдалечи по склона. Усещаше очите им в гърба си. Зад него гръмна смях, но той не се обърна. Надяваше се да се задавят с техните прасенца сукалчета.

Здрачът падна и всички знамена почерняха. Лагерът на Ланистър се простираше на мили протежение между реката и кралския път. Сред толкова хора, коне и дървета беше лесно човек да се изгуби и Тирион се изгуби. Подмина десетина грамадни павилиона и стотина лагерни огньове. Светулките се рееха около палатките като скитащи звезди. Надуши миризма на чеснова наденица, остра, апетитна и толкова изкусителна, че празният му стомах заръмжа. Някъде отдалече се чуха дрезгави гласове, подхванали мръсна песен. Някаква кикотеща се жена изтича покрай него, гола под черното наметало, а пияният й преследвач се препъваше в коренищата. По-нататък двама копиеносци бяха застанали един срещу друг над плитък поток и упражняваха забиване и отбив под гаснещата светлина, с оголени и мазни от пот гърди.

Никой не го поглеждаше. Никой не му проговаряше. Никой не му обръщаше капка внимание. Обкръжаваха го мъже, заклели се на дома Ланистър, огромна войска от двадесет хиляди бойци, а той бе сам.

Чу дълбокия гърлен смях на Шага да ехти в тъмното, тръгна натам и стигна при Каменните врани. Кон, син на Корат, размахваше половница с пенлива бира.

— Тирион Получовек! Ела, седни край огъня ни, сподели месо с Каменните врани. Имаме си вол.

— Това и сам го виждам, Кон, сине на Корат. — Огромният червен труп беше провиснал над буйния огън, нанизан на шиш с големината на малко дърво. Дървото май не беше малко. Кръв и мас капеха в пламъците и двама Каменни врани въртяха грамадния шиш. — Благодаря ви. Повикайте ме, като се изпече волът. — Както го гледаше, едва ли щеше да става за ядене преди битката.

Всеки клан си имаше отделен огън. Черните уши не ядяха с Каменните врани, Каменните врани не ядяха с Лунните братя, а с Горените не ядеше никой. Скромната шатра, която беше измъкнал от складовете на стиснатия лорд Лефорд, бе вдигната в средата между четирите огъня. Тирион завари Ерон да пие вино с новите слуги. Лорд Тивин му беше пратил коняр и едно момче да му помага в ежедневните неща, и дори беше настоял да си вземе скуайър. Сега четиримата седяха около догарящите въглени на малкия огън. С тях имаше и някакво момиче: тънко, тъмнокосо, изглеждаше на не повече от осемнадесет години. Тирион огледа за миг лицето й, след което забеляза рибешките кости край огъня.

— Какво ядохте?

— Пъстърва, милорд — отвърна конярят му. — Брон я налови.

„Пъстърва — помисли той. — Прасе сукалче. По дяволите да върви баща ми.“ Загледа тъжно костите и коремът му изръмжа отново.

Скуайърът му, хилаво хлапе с окаяното име Подрик Пейн, преглътна каквото там се канеше да каже. Момчето се падаше далечен братовчед на сир Илин Пейн, кралския палач — и мълчеше почти като него, макар и не защото си нямаше език. Тирион веднъж го накара да си го изплези, просто за да се увери. „Определено си е език — беше казал. — Остава да се научиш да го използваш.“

В момента му липсваше нужното търпение да се опитва да изтръгне някаква мисъл от момчето, за което подозираше, че са му го натрапили като поредната жестока шега. Тирион насочи вниманието си отново към момичето.

— Това ли е тя? — попита той Брон.

Тя се надигна изящно и го изгледа от висините на своите пет стъпки ръст, ако не и повече.

— Това е тя, милорд, и „тя“ може да говори сама за себе си, ако благоволите.

Той килна глава на една страна.

— Аз съм Тирион, от дома Ланистър. Викат ме Дяволчето.

— Майка ми ме е нарекла Шае. Викат ме… често.

Брон се разсмя и Тирион също се усмихна.

— В шатрата, Шае, ако обичаш.

Вдигна платното на входа и го задържа, та тя да влезе. Вътре коленичи да запали свещ.

Животът на един войник си имаше и някои компенсации. Щом се вдигне войнишки лагер, можеш да си сигурен, че в него ще се стече народ, следващ войската. В края на дневния преход Тирион беше изпратил Брон да му намери някоя подходяща курва.

— Бих предпочел да е сравнително млада, с хубаво лице, стига да намериш — му беше казал. — Ако се мие веднъж-дваж в годината, ще е добре. Ако не, измий я. Погрижи се да й кажеш кой съм и я предупреди какво съм. — За последното Джик рядко си даваше труд.

Понякога в очите на момичетата, наети да задоволят похотта на младия лорд, се долавяше един такъв поглед… какъвто Тирион Ланистър никак не държеше да вижда.

Той вдигна свещта и я огледа от глава до пети. Брон се беше справил добре. Беше с очи като сърна и стройна, с малки твърди гърди и усмивка, която ставаше ту свенлива, ту дръзка и хитра. Това му хареса.

— Да си сваля ли роклята, милорд? — попита го.

— Всичко по реда си. Девица ли си, Шае?

— Ако това ви харесва, милорд — скромно му отвърна тя.

— Би ми харесало да чуя истината, момиче.

— Да, но ще ви струва двойно.

Тирион реши, че ще се разберат чудесно.

— Виж, аз съм Ланистър. Злато имам колкото щеш и ще се увериш, че съм щедър… но ще искам от теб повече от онова, което имаш между краката си, макар че и него ще поискам. Ще споделяш шатрата ми, ще ми наливаш виното, ще ми разтриваш схванатите крака след дневната езда… и все едно дали ще те задържа за ден, или година, докато сме заедно, с други мъже няма да лягаш.

— Много добре. — Тя посегна към полите на тънката си рокля, издърпа я над главата си само с едно плавно движение и я хвърли на пода. Отдолу нямаше нищо освен Шае. — Ако не угаси свещта, милорд ще си изгори пръстите.

Тирион духна свещта, взе ръката й в своята и леко я притегли към себе си. Тя се наведе да го целуне. Устата й имаше вкус на мед и карамфили, а пръстите й бяха ловки и опитни, докато разкопчаваше дрехите му.

Когато проникна в нея, тя го прие с нашепнати в ухото ласки и тихи, треперливи стонове на блаженство. Тирион подозираше, че се преструва, но го правеше толкова добре, че нямаше значение. За чак толкова истина той не държеше.

Имал беше нужда от нея, осъзна след това Тирион, докато тя лежеше кротко в прегръдката му. От нея или от някоя като нея. Не беше лягал с жена повече от година, още преди да се отправи за Зимен хребет в компанията на брат си и крал Робърт. Вече спокойно можеше да умре, утре или вдругиден, и ако трябваше бездруго да умре, предпочиташе да слезе в гроба с мисълта за Шае, вместо за своя баща, за Лиза Арин или за лейди Кейтлин Старк.

Тя лежеше до него и той усещаше мекотата на гърдите й, притиснали се в ръката му. Приятно беше това усещане. Песен изпълни главата му. И той много тихо, много лекичко си засвирука.

— Това какво е, милорд? — промърмори на гърдите му Шае.

— Нищо — отвърна й той. — Една песен, която научих като момче. Спи, миличко.

Щом очите й се затвориха и дъхът й стана равен и дълбок, Тирион се измъкна изпод нея леко, за да не наруши съня й. Изпълзя гол-голеничък навън, прекрачи спящия на входа скуайър и заобиколи шатрата да пусне една вода.

Брон седеше кръстосал крака под големия кестен близо до коневръза. Точеше меча си, буден и съвсем бодър. Наемникът като че ли не спеше като другите хора.

— Къде я намери? — попита го Тирион, докато пикаеше.

— Взех я от един рицар. Много се опъваше, не искаше да я даде, но името ми като че ли го поразубеди… както и камата ми до гърлото му.

— Страхотно — рече сухо Тирион и изтръска последните капки. — Доколкото си спомням ти казах „намери ми курва“, а не „създай ми враг“.

— Всички по-хубави вече са наети — каза Брон. — Нищо против нямам да я върна, ако предпочиташ някоя беззъба пачавра.

Тирион изкуцука до него.

— Милорд баща ми би нарекъл това наглост и би те пратил в мините за такова безочие.

— Толкоз по-добре, че не си баща си — отвърна Брон. — Видях една с ей такива мехури по носа, може да ти хареса.

— Какво? Прекаляваш! — сопна се Тирион. — Ще си задържа Шае. Случайно да си научил поне името на този рицар, от който си я взел? Не бих искал да е край мен в битката.

Брон стана, като котка бърз и като котка ловък, и завъртя меча в ръката си.

— Аз ще съм край теб в битката, джудже.

Тирион кимна. Нощният въздух го галеше по кожата.

— Гледай да оцелея в тази битка и можеш да си кажеш наградата.

Брон заподхвърля меча от едната ръка в другата.

— Че кой ще иска да убива такива като теб?

— Милорд баща ми например. Сложил ме е в авангарда.

— Аз бих направил същото. Дребосък с голям щит. Стрелците ще изпоприпадат.

— Странното е, че ме възбужда — каза Тирион. — Сигурно съм полудял.

Брон прибра меча в ножницата.

— Несъмнено.

Когато Тирион се върна в шатрата, Шае се претърколи на лакът и сънено промърмори:

— Събудих се и милорд го нямаше.

— Милорд се върна. — Той се пъхна до нея.

Ръката й се спусна между краката му и разбра, че се е втвърдил.

— О, да, върнал се е — прошепна му и започна да го гали.

Той я попита за мъжа, от когото Брон я беше взел, и тя спомена някакъв дребен васал на едно незначително лордче.

— Няма защо да се боите от такива като него, милорд. — промълви момичето, а опитните й пръсти продължаваха да се занимават с члена му. — Дребен е той.

— А аз какво съм, моля? — попита я Тирион. — Великан?

— О, да — измърка тя в ухото му. — Моят великан Ланистър.

А след това го възседна и за известно време почти го накара да й повярва. Тирион заспа с усмивка…

…и се събуди в тъмното от гърма на тромпетите. Шае го разтърсваше за рамото.

— Милорд — зашепна му тя, — събудете се, милорд. Уплашена съм.

Той се изправи сънен и отметна завивката. В нощта диво и тревожно зовяха рогове, вой, който казваше „бързай, бързай, бързай“. Чу мъжки викове, дрънчене на копия, конско цвилене, въпреки че нищо все още не му говореше за предстояща битка.

— Това са тромпетите на лорд баща ми. Боен сбор. Мислех, че Старк е на един ден разстояние.

Шае объркано поклати глава. Очите й се бяха ококорили, лицето й бе пребледняло.

Тирион изпъшка, изправи се тромаво, измъкна се навън и извика на скуайъра. В нощта се носеха като непредена вълна валма бяла мъгла, на дълги нишки като пръсти, протягащи се от реката. Мъже и коне се суетяха в предутринния хлад. Стягаха се седла, товареха се фургони, гасяха се огньове. Тромпетите отново закънтяха: „бързай, бързай, бързай“. Рицари се мятаха по цвилещите бойни коне, а пехотинците на бегом затягаха мечовете на коланите си. Когато най-после намери Под, момчето похъркваше тихо. Тирион го срита грубо в ребрата с босия си крак.

— Доспехите ми — ревна му, — и по-бързо! — Брон се появи от мъглата, вече снаряжен и на коня, нахлузил очукания си шлем. — Случайно да знаеш какво става? — попита го Тирион.

— Старкчето крадешком е продължило към нас — каза Брон. — Промъкнал се е през нощта по кралския път и сега войската му е на по-малко от миля северно оттук, и се строява за бой.

„Бързай — ехтяха тромпетите, — бързай, бързай, бързай.“

— Виж хората от клановете да са готови за тръгване. — Тирион се шмугна обратно в шатрата си. — Къде са ми дрехите? — ревна на Шае. — Аха. Не, кожата ми подай, по дяволите. Така. Донеси ми ботушите.

Докато се облече, скуайърът беше приготвил бронята му. Такава каквато беше. Тирион си имаше чудесно скроена броня, изпипана майсторски така, че да стои добре на уродливото му тяло. Уви, сега тя си стоеше скатана безопасно в Скалата на Кастърли, а той — не. Трябваше да се примири с подбраните от кол и въже части от фургоните на лорд Лефорд: плетена ризница и шапчица, нагърленик от някакъв умрял рицар, обемисти наколенници и ръкавици и островърхи стоманени ботуши. Някои от тях бяха с украса, други — без; нито едно не му прилягаше както трябва. Нагръдникът беше правен за по-едър човек; за прекалено голямата му глава бяха намерили огромен шлем с форма на кошница, увенчан с дълъг цяла стъпка триъгълен шип.

Шае помогна на Под с ремъците и закопчалките.

— Ако умра, поплачи за мен — каза Тирион на курвата.

— Ти откъде ще разбереш? Нали ще си умрял.

— Ще разбера.

— Вярвам ти.

Шае постави на главата му грамадния шлем, а Под затегна нагърленика. Тирион закопча колана си, натежал от късия меч и камата. Междувременно конярят му беше довел коня, кафяв бегач с внушителни гърди, брониран толкова тежко, колкото него. Трябваше му помощ, за да го яхне. След това Под му подаде щита — масивна плоча от тежко желязно дърво, обковано със стомана. Накрая му връчиха и бойната брадва. Шае пристъпи напред и го огледа.

— Милорд изглежда страховито.

— Милорд изглежда като джудже в непригодна броня — отвърна кисело Тирион, — но все пак ти благодаря за любезността. Подрик, ако битката завърши зле за нас, погрижи се дамата да се прибере по живо — по здраво у дома си. — Поздрави я с вдигната брадва и смуши коня.

Стомахът му се беше стегнал на як възел, толкова як, че го заболя. Слугите отзад се нахвърлиха на шатрата му. Откъм изток се протегнаха бледорозовите пръсти на изгряващото над хоризонта слънце. Небето на запад бе тъмен пурпур, прошарен със звезди. Тирион се зачуди дали това не е последният изгрев, който виждат очите му… и дали чуденето е знак за страхливост. Брат му Джайм дали изобщо разсъждаваше за смъртта преди битка?

Някъде далече прозвуча боен рог, дълбок и траурен тон, който смрази душата му. Хората от клановете яхнаха дръгливите си кончета и засипаха ругатни и пиперливи шеги. Неколцина, изглежда, бяха пияни. Когато Тирион ги поведе, изгряващото слънце вече бе изпарило носещите се от водата жилки мъгла. Тревата, доколкото бе останала такава от конете, бе натежала от роса, сякаш някой бог мимоходом бе разсипал торба с диаманти по земята. Планинските мъже подкараха след него, всеки клан в колона зад своя водач.

Под светлината на утрото армията на лорд Тивин Ланистър се разгърна като желязна роза с блеснали тръни.

Чичо му щеше да предвожда центъра. Сир Кеван бе вдигнал щандартите си над кралския път. С провиснали на коланите им колчани, спешените стрелци се подредиха в три дълги редици, на изток и на запад от пътя, застанаха спокойно на позициите си и започнаха да опъват лъковете си. Между тях пиконосците оформиха карета; зад тях се построиха редица след редица пеши ратници с копия, мечове и брадви. Триста души тежка конница обкръжаваше сир Кеван и лордовете знаменосци Лефорд, Лидън и Серет, заедно с техните заклети васали.

Дясното крило беше изцяло кавалерия, около четири хиляди души, натежали от стомана. Над три четвърти от рицарите, верни на баща му, бяха там, струпани като гигантски стоманен юмрук. Командваше ги сир Аддам Марбранд. Тирион видя как знамето му се разгъна и знаменосецът му го развя: горящо дърво, оранжеви пламъци и пушек. Зад него се вееше пурпурният еднорог на сир Флемент, пъстрият глиган на Крейкхол, шареното петле на Суифт и още, и още.

Лорд баща му зае мястото си на билото на хълма, където беше спал. Около него се събраха резервите: грамадна сила, половината на коне и половината пешаци, пет хиляди души. Лорд Тивин почти винаги избираше да командва резервите; заемаше високия терен и наблюдаваше развръщащата се под него битка, за да включи силите си когато и където имаше най-голяма нужда от тях.

Макар и от толкова далече лорд баща му беше великолепен. Бойните доспехи на Тивин Ланистър можеха да посрамят Джайм с позлатата на рицарския му костюм. Парадният му плащ беше ушит от безчет пластове златни нишки, толкова тежък, че едва помръдваше, когато пришпореше коня, и толкова широк, че изцяло покриваше задницата на коня, щом го яхнеше. Обикновени токи нямаше да задържат такава тежест, затова парадният плащ се закопчаваше от две миниатюри на лъвици, присвити на раменете му, сякаш готови за скок. Самецът им, лъв с разкошна грива, беше приклекнал върху парадния шлем на лорд Тивин, с отворена в рев уста и с лапа, драпаща във въздуха. И трите лъва бяха изковани от чисто злато, а очите им бяха от рубини. Бронята му беше от тежки стоманени плочи, емайлирани с тъмен пурпур, наколенниците и ръкавиците бяха инкрустирани със златни спирали. Пръстените, свързващи гръдната броня с предпазителите на ръцете, наподобяваха слънчеви изгреви, всички ремъци бяха позлатени, а червената стомана беше излъскана до такъв блясък, че светеше като огън на светлината на издигащото се слънце.

Чак сега Тирион чу тътена на вражеските барабани.

Спомни си Роб Старк такъв, какъвто го беше видял на трона на баща му в Голямата зала на Зимен хребет, с оголен и сияещ в ръцете му меч. Спомни си как вълчищата му бяха скочили от сенките и изведнъж все едно че ги видя отново, ръмжащи, с оголени зъби пред лицето му. Дали момчето беше довело и вълчищата да се сражават с него? Тази мисъл го обезпокои.

Северняците щяха да са изтощени след нощния си безсънен марш. Тирион се зачуди какво ли можеше да си въобразява момчето. Да не би да си мислеше, че ще ги изненада, докато спят? Това едва ли беше възможно да се случи; каквото и да говореха за него, Тивин Ланистър не беше глупак. Авангардът се струпа на левия фланг. Най-напред Тирион видя щандарта: три черни кучета на жълто поле. Под него бе сир Грегър, яхнал най-едрия кон, който Тирион беше виждал. Брон само го погледна и се ухили.

— В битка винаги напредвай след някой едър мъж.

Тирион го изгледа мрачно.

— И защо?

— От тях стават страхотни мишени. Ей онзи там ще привлича очите на всички стрелци на полесражението.

Тирион се изсмя и изгледа Планината с нов поглед.

— Признавам, за това не бях се замислял.

У Клегейн нямаше нищо великолепно. Бронята му беше от стоманена плоча, очукана и без никакъв герб или украса. Сочеше позициите на мъжете с върха на меча си, голям двуръчен меч, който сир Грегър въртеше с една ръка така, както някой по-дребен от него щеше да върти кама.

— Някой само да побегне, лично ще го съсека — ревеше той, после видя Тирион. — Дяволче! Дръж отляво. Реката дръж. Ако можеш. Най-лявото на лявото.

За да ги заобиколят по фланга, на Старките щяха да им трябват коне, които могат да тичат по водата. Тирион поведе хората си към речния бряг.

— Вижте — изрева той и посочи с брадвата. — Реката. — Над водата още висеше бялата пелена на мъглата и мътното зелено течение се носеше под нея. Плитчините бяха тинести и задръстени с тръстика. — Реката е наша. Каквото и да стане, дръжте се до водата. Не я изпускайте от очите си. Никой от враговете не бива да премине между нас и реката. Ако ни омърсят водите, отрежете им паламарките и нахранете с тях рибите.

Шага държеше по една брадва във всяка ръка. Удари ги една в друга и ги накара да закънтят.

— Получовека! — изрева той. Другите Каменни врани подхванаха възгласа, а след тях и Черните уши и Лунните братя. Горените не завикаха, но задрънчаха с копията и мечовете си. — Получовека! Получовека! Получовека!

Тирион завъртя бойния си кон в кръг, за да огледа полето. Тук теренът беше хълмист и неравен; мек и тинест близо до реката, каменист и пресечен по-нагоре, на изток. По хълмчетата се виждаха пръснати редки дървета, но повечето земя беше разчистена и засята. Сърцето му затуптя в гърдите с ритъма на барабаните, а под пластовете кожа и стомана челото му бе изстинало от потта. Гледаше сир Грегър. Планината викаше и махаше с ръка. Това крило също беше изцяло кавалерия, но докато дясното представляваше брониран юмрук от рицари и тежки копиеносци, то авангардът бе съставен от боклука на запада: конни стрелци в кожени палта, орди неподвластни на ред и дисциплина наемни ездачи и мечоносци, орачи и копачи на гърбовете на селски коне, въоръжени с коси и с ръждясалите мечове на бащите си, полуобучени за бой хлапета от вертепите на Ланиспорт… и Тирион с неговата пасмина планинци.

— Храна за враните — измърмори до него Брон. Тирион можеше само да кимне. Лорд баща му ума ли си беше изгубил? Никакви пики, твърде малко стрелци, една шепа рицари, зле въоръжени и невъоръжени, под командата на празноглав грубиян, подвластен само на гнева си… как бе възможно баща му да очаква, че тази подигравка с всякаква представа за военна сила ще удържи левия му фланг?

Нямаше време да мисли за това. Барабаните бяха толкова близо, че ритъмът им се просмукваше под кожата му и караше дланите му да потръпват. Брон извади дългия си меч и врагът изведнъж изникна пред тях, извря от върховете на хълмовете, напредвайки с премерени стъпки зад стена от щитове и пики.

„Боговете да са проклети дано, виж ги само колко са“ — помисли Тирион, макар да знаеше, че баща му е с повече хора на бойното поле. Капитаните им ги водеха на бронираните си коне, носачите на щандартите им яздеха плътно до тях със знамената. Той зърна бичата глава на Рогов лес, слънчевия изгрев на Карстарк, бойната брадва на лорд Кервин и бронирания юмрук на Гловър… а сред тях и близначните кули на Фрей, сини на сиво поле. Толкова с бащината му увереност, че лорд Уолдър няма да се намеси. Бялото на дома Старк се виждаше навсякъде, сивите вълчища сякаш тичаха и скачаха, щом знамената се размърдаха и се развееха на високите си прътове. „Къде е момчето?“ — зачуди се Тирион.

Проехтя боен рог: ниско, протяжно и смразяващо като студен северен вятър. Тромпетите на Ланистър се отзоваха с дръзкия и предизвикателен кънтеж на бронза, но на Тирион му се стори, че прозвучаха някак по-слабо и по-неспокойно. Усети някакво пърхане в корема си, нещо мазно и гадещо забушува във вътрешностите му. Надяваше се да не повърне.

Щом роговете замряха, въздухът се изпълни със съсък — плътно черно ято стрели се извиси в дъга вдясно от него, където лъкометците се бяха построили покрай пътя. Мъжете от севера се понесоха бежешком напред, но стрелите на Ланистър полетяха срещу тях на порой, стотици стрели, хиляди, виковете на щурмуващите се обърнаха на крясъци, мъже започнаха да залитат и да падат на коравата пръст. Вече втори залп се вдигаше във въздуха, а стрелците зареждаха трета стрела.

Тромпетите отново закънтяха. Сир Грегър размаха гигантския си меч и изрева команда, и още хиляда мъжки гърла му отвърнаха с крясък. Тирион пришпори коня си и добави още един глас в общия нестроен хор.

— Реката! — извика той на своите планинци от клановете, след като препуснаха. — Помнете, сечете край реката. — Още водеше, когато преминаха в галоп, докато Чела не нададе смразяващ кръвта крясък и не се понесе пред него, а Шага с вълчи вой я последва. Мъжете от клановете препуснаха след тях и оставиха Тирион да диша прахта им.

Отпред се виждаше оформен полумесец от копиеносци, изчакващи зад високите дъбови щитове, носещи знака на Карстарк, огнения слънчев изгрев. Грегър Клегейн пръв стигна до тях, в челото на клин облечени в тежка броня ветерани. Половината от конете зацвилиха в последния миг и спряха щурма си пред редицата копия. Другите издъхнаха, пронизани в гърдите от острата стомана. Пред очите на Тирион паднаха дузина мъже. Жребецът на Планината се изправи на задните си крака и замята подкованите си с желязо копита, когато острието на едно от копията се заби в гърлото му. Побесняло от болка, животното връхлетя в редиците им. Копията се забиваха в него от всички страни, но стената от щитове се скърши под напора на тежестта му. Северняците се олюляха и заотстъпваха от предсмъртните ритници на животното. Когато конят му падна, задавен в кървава пяна и хапещ враговете в последния си дъх, Планината се надигна невредим и размаха гигантския си двуръчен меч.

Шага продължи на фурия през зейналия процеп, преди щитовете да се затворят отново, с останалите Каменни врани плътно зад него.

— Горените! Горените, след мен! — извика Тирион, но повечето вече бяха пред него. Зърна с ъгъла на окото си как Тимет, син на Тимет, се претърколи в прахта, за да се измъкне от умиращия под него кон на пълна скорост, видя как един от Лунните братя се наниза на копие на Карстарк, видя как предното копито на коня на Кон скърши с ритник ребрата на един от враговете. Върху тях налетя ято стрели; не разбра откъде дойдоха, но падаха както по хората на Ланистър, така и на Старк, разкъсваха броня и се забиваха в плът. Тирион вдигна тежкия щит и се прикри зад него.

Оградата от копия и щитове се кършеше, северняците отстъпваха под натиска на конната атака. Тирион видя как Шага порази един копиеносец право в гърдите, когато глупакът му излезе на бегом, видя как брадвата му разцепи ризница и кожа, мускули и дробове. Мъжът вече бе издъхнал, рухнал на колене със забитата в гърдите му брадва, но Шага продължи напред, посече на две един щит с брадвата в лявата си ръка, докато трупът се тътреше и влачеше след него от дясната му страна. Накрая мъртвецът се смъкна от острието, Шага вдигна двете брадви, удари ги една в друга и зарева.

Тогава врагът налетя върху него и полето на битката за Тирион се сви в радиус от няколко стъпки около коня му. Един пехотинец замахна към гърдите му, той размаха брадвата и отхвърли копието настрани. Мъжът отстъпи ловко и нанесе нов удар, но Тирион пришпори коня си и налетя върху него. Брон се оказа обкръжен от трима противници, но отсече края на първото насочено към него копие и в следващия миг мечът му разпра лицето на втория нападател.

Едно метнато копие профуча отляво към Тирион и се удари в щита му. Дървото издрънча. Той свърна и се понесе към хвърлилия го, но мъжът вдигна щита си над главата. Тирион закръжи около него и засече с брадвата по дървото. Разлетяха се дъбови трески, накрая коленете на северняка се огънаха, той се подхлъзна и падна по гръб с щита над гърдите. Беше извън обсега на брадвата му и Тирион реши, че е излишно да слиза от седлото, затова го остави на място и препусна срещу друг, помете го отзад и от замаха и сблъсъка ръката над лакътя го заболя. Остана му миг, за да си поеме дъх. Дръпна юздите и се огледа за реката. Там беше, малко вдясно. Без сам да разбере, беше обърнал кръгом.

Покрай него премина в галоп един от Горените, отпуснат безсилно на гърба на коня си. Едно копие го бе пронизало в корема и стърчеше от гърба му. Нищо не можеше вече да го спаси, но когато Тирион видя един от северняците да хваща юздите му, се понесе в атака.

Противникът му го посрещна с меч в ръка. Беше висок и мършав, с дълга плетена ризница и стоманени ръкавици с шипове, но бе изгубил шлема си и в очите му се стичаше кръв от раната, зейнала на челото му. Тирион замахна в лицето му, но високият отби удара.

— Джуджето! — изкрещя той. — Умри! — Тирион подкара около него и той се завъртя в кръг, замаха с меча към главата и раменете му. Затрещя стомана в стомана и Тирион скоро се увери, че противникът му е по-бърз и по-силен. Къде, в името на седемте ада, се беше дянал Брон? — Умри! — изпъшка мъжът. Тирион едва успя да вдигна щита си навреме, а дървото сякаш се взриви навътре от силата на удара. Счупените късове изпаднаха от ръката му. — Умри! — с цяло гърло изрева мечоносецът, пристъпи и стовари меча в слепоочието на Тирион с такава сила, че главата му изкънтя като камбана. Острието издаде отвратителен стържещ звук, щом го стовари отново върху стоманения му шлем. Високият се ухили… докато дестриерът на Тирион не го захапа, бърз като змия, и не оголи бузата му до кокала. Тогава мъжът изкрещя, а брадвата на Тирион посече главата му.

— Ти умри! — каза му Тирион и той го послуша.

Докато измъкваше острието, чу вик:

— Едард! — изкънтя мъжки глас. — За Едард и Зимен хребет!

Рицарят като тътен връхлетя срещу него, размахал покритото с дълги остри шипове кълбо на боздугана над главата си. Бойните им коне се сблъскаха преди Тирион да успее да отвори устата си и да извика Брон. Десният му лакът избухна от болка, щом острите метални шипове пробиха тънката броня на свивката. Брадвата му също толкова бързо се запиля някъде. Пръстите му зашариха за меча, но боздуганът отново закръжи към лицето му. Цепещ ушите трясък, и той започна да пада. Не помнеше кога се срина на земята, но щом погледна нагоре, видя над себе си само небе. Претърколи се на хълбок и понечи да се изправи, но болката от сблъсъка със земята го разтресе и целият свят наоколо завря. Рицарят, който го беше свалил, се извиси над него с вдигнатия боздуган.

— Тирион Дяволчето — избоботи мъжът. — Ти си мой. Предаваш ли се, Ланистър?

„Да“ — помисли Тирион, но думата се залепи гърлото. Издаде само някакъв грачещ звук, изправи се с мъка на колене и заопипва за някакво оръжие. Меч, кама, каквото и да е…

— Предаваш ли се? — Рицарят се извисяваше на него върху облечения в стомана боен кон. Приличаха на гигантска статуя, топката с шиповете лениво се поклащаше в ръката му. Ръцете на Тирион бяха изтръпнали, погледът замъглен, ножницата — празна. — Предай се или умри — заяви рицарят и топчестата звезда на боздугана се завъртя все по-бързо и по-страховито.

Тирион скочи и удари с главата си корема на коня. Животното изцвили, непоносим за ушите звук, и се изправи на задните си крака. Опита се да се извърне настрани и да избяга от предсмъртната агония, кръв и черва се плиснаха в лицето на Тирион и конят се срина като лавина. Когато се овладя, забралото му беше оплескано с кал, а нещо се блъскаше в краката му. Гърлото му така се беше стегнало, че едва можа да проговори.

— Предай с-се… — успя да чуе собствения си грак.

— Да — простена мъжки глас.

Тирион откърти калта от шлема си, за да може да вижда. Конят беше паднал встрани от него, върху ездача си. Кракът на рицаря беше затиснат, а ръката, с която бе посрещнал земята, се беше изкривила неестествено.

— П-предай се — повтори той.

Пръстите на здравата му ръка зашариха по колана, той измъкна меча си и го хвърли в краката на Тирион.

— Предавам се, милорд.

Зашеметен, дребосъкът се изправи на колене и вдигна меча. Когато раздвижи ръка, болката го прониза от лакътя нагоре. В неговия участък не беше останал никой освен камара трупове. Гарваните вече кръжаха и кацаха по земята. Видя, че сир Кеван е подкарал центъра в поддръжка на авангарда; могъщата маса пиконосци бе изтласкала северняците отвъд хълмовете. Сражаваха се за склоновете, пиките им се забиваха в нова стена от щитове, този път овални. Въздухът отново се изпълни със стрели и мъжете зад щитовете заотстъпваха, пометени от гибелния залп.

— Доколкото схващам, губите, сир — проговори той на рицаря под коня. Мъжът не отговори.

Тропот на копита зад гърба му го накара да се обърне рязко, въпреки че едва можа да вдигне меча, заради ужасната болка в лакътя. Брон дръпна юздите и го изгледа отгоре.

— Оказа се, че ползата от теб е никаква — каза му Тирион.

— Изглежда, че сам си се справил доста добре — отвърна Брон. — Но си загубил някъде шипа на шлема си.

Тирион опипа върха на грамадната метална кошница на главата си. Шипът се беше откършил.

— Не съм го загубил. Знам точно къде е. Случайно да виждаш коня ми?

Докато го намерят, тромпетите отново прокънтяха и резервът на лорд Тивин се понесе в метящ щурм покрай речния бряг. Тирион изгледа как баща му профуча покрай него, знамето с пурпур и злато на Ланистър плющеше над главата му, докато се носеше с тътен през равното. Петстотин рицари го обкръжаваха и слънцето блестеше по върховете на пиките им. Останките от редиците на Старк полегнаха като трева под чука на атаката им.

С подутия си лакът, натъртен и треперещ под тежката броня, Тирион не направи никакво усилие да се включи в клането. Двамата с Брон продължиха да си търсят хората. Мнозина намериха сред мъртвите. Улф, син на Умар, лежеше сред локва съсирена кръв, с отрязана от лакътя ръка, дузина от Лунните му братя се бяха проснали около него. Шага се беше смъкнал под едно дърво, прободен от десетки стрели, с главата на Кон в скута си. Тирион помисли, че и двамата са мъртви, но когато се смъкна от седлото, Шага отвори очи и каза:

— Убиха Кон, син на Корат.

Хубавецът Кон бе цял-целеничък, само с едно червено петно на гърдите, където едно копие се беше забило, за да изтръгне живота му. Едва когато Брон изправи Шага на крака, едрият мъж забеляза стрелите по тялото си. Заизважда ги една по една, обсипвайки с проклятия остриетата, направили дупки в дебелите пластове плетено желязо и кожа, и виейки като бебе при малкото, които бяха стигнали до плътта му. Чела, дъщеря на Чейк, се върна, докато изтръгваха стрелите от туловището му, и им показа четирите уши, които бе взела. Завариха Тимет да съблича доспехите от телата на посечените със своите Горени мъже. От тристата планинци, тръгнали в битката с Тирион Ланистър, навярно бяха оцелели не повече от половината.

Той остави живите да се погрижат за мъртвите, отпрати Брон да се заеме с пленения рицар и тръгна сам да търси баща си. Лорд Тивин беше седнал край реката, отпиваше вино от златна, обсипана със скъпоценни камъни чаша, а скуайърът му развързваше ремъците на гръдната му броня.

— Голяма победа — рече сир Кеван, щом видя Тирион. — Твоите диваци се биха добре.

Очите на баща му се спряха на него, светлозелени и със златни жилки, и толкова студени, че Тирион го пронизаха тръпки.

— Това изненада ли те, татенце? — попита той. — Плановете ли ти обърка? Трябваше да ни изколят, нали?

Лорд Тивин пресуши чашата. Лицето му остана безизразно.

— Поставих най-недисциплинираните вляво, да. Допусках, че ще се огънат. Роб Старк е зелено момче, предполагах, че по-скоро ще е смел, отколкото умен. Надявах се, че като види левия ни фланг да се срива, ще се втурне през пробива, жаден за победа. Увлечеше ли се веднъж, пиките на сир Кеван щяха да извърнат и да го ударят във фланг, и да го натикат в реката, докато аз подкарам резерва.

— И реши за най-добре да ме набуташ точно в тази касапница, но не благоволи да ми изясниш поне плана си.

— Едно лъжливо отстъпление е по-малко убедително — каза баща му, — а и не съм склонен да споделям плановете си с човек, който залага на наемници и диваци.

— Колко жалко, че моите диваци провалиха танца ти.

Тирион измъкна желязната си ръкавица, запокити я на земята и присви очи от болката, която го жегна в ръката.

— Старкчето се оказа по-предпазливо, отколкото очаквах за годините му — призна лорд Тивин, — но победата си е победа. Ти май си ранен.

Дясната ръка на Тирион беше подгизнала от кръв.

— Добре поне, че го забеляза, татко — отвърна му със стиснати зъби. — Много ли ще те затрудня, ако поискам да извикаш майстерите си? Освен ако не си опиянен от идеята да си имаш за син едноръко джудже…

Настойчив вик „Лорд Тивин!“ накара баща му да извърне глава, преди да успее да му отговори. Тивин Ланистър скочи. Сир Аддам Марбранд слизаше от седлото. Конят му цял бе плувнал в пяна и от ноздрите му капеше кръв. Сир Аддам падна на коляно, длъгнест мъж с медена коса, падаща до раменете му, снаряжен с лъскава стомана с бронзов варак и със страховитото пламтящо дърво на неговия дом, всечено на гръдната броня.

— Милорд, пленихме няколко от командирите им. Лорд Кервин, сир Уилис Мандърли, Харион Карстарк, четирима Фрей. Лорд Рогов лес е мъртъв, и се боя, че Рууз Болтън успя да ни избяга.

— А момчето? — попита лорд Тивин.

Сир Аддам се поколеба.

— Старкчето не е с тях, милорд. Казват, че е прехвърлил реката при Близнаците с по-голямата част от конницата им и е продължил за Речен пад.

„Зелено момче — припомни си Тирион. — По-скоро смело, отколкото умно.“

Щеше да се изсмее, ако не го болеше толкова.