Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (72)

КЕЙТЛИН

Сякаш хиляда години бяха изтекли, откакто Кейтлин Старк бе понесла невръстния си син от Речен пад, прехвърлила бе с една малка лодка Повален камък и бе започнала пътуването си на север към Зимен хребет. И сега отново се връщаха у дома през Повален камък, само че момчето й сега носеше броня и ризница вместо бебешките пелени.

Роб седеше при носа със Сив вятър, ръката му лежеше отпусната на вълчата глава, а гребците натискаха веслата. С него беше Теон Грейджой. Чичо й Бриндън щеше да дойде след тях на втората лодка с Големия Джон и лорд Карстарк.

Кейтлин се настани на кърмата. Стрелнаха се надолу по Повален камък и се оставиха на силното течение да ги изтласка покрай Кулата на колелото. Плясъкът и грохотът на грамадното водно колело вътре беше звук от момичешките й години и докара на лицето й тъжна усмивка. Горе от стените на замъка войници и слуги викаха името на Кейтлин, както и на Роб, а също и „Зимен хребет!“ По всеки бастион се вееше знамето на дома Тъли: подскачаща пъстърва, сребърна на развълнувано синьо-червено поле. Гледката беше затрогваща, но не повдигна духа й. Съмняваше се, че нещо би могло изобщо да повиши отново някога духа й. О, Нед…

Точно под Кулата на колелото направиха широк завой и се врязаха в разпенената вода. Мъжете напрегнаха мишци. Появи се широкият свод на Водната порта и тя чу скърцането на тежките вериги, докато огромната желязна решетка се вдигаше. Вдигаше се бавно, докато приближаваха, и Кейтлин забеляза, че долната половина е почервеняла от ръжда. От долния край на портикула върху тях покапа кал, докато минаваха отдолу, а острите железни шипове надвиснаха едва на няколко пръста над главите им. Кейтлин зяпна нагоре към решетките, зачудена колко ли дълбоко е проникнала ръждата, доколко портикулът ще може да устои на овен и дали не се налага да го подменят. В последно време подобни мисли рядко стояха далече от ума й.

Преминаха под арката и под стените, движейки се от слънце на сянка и отново на слънце. Замъкът се разтвори около тях. Навсякъде наоколо се виждаха привързани към железните стени на каменните кейове големи и малки лодки. Стражите на баща й ги чакаха на водното стълбище с брат й. Сир Едмур Тъли беше едър млад мъж с рошава кестенява коса и страховита брада. Нагръдникът на бронята му беше изподраскан и очукан от битките, а синьо-червеният му плащ — оцапан с кръв и сажди. До него седеше лордът на Черни лес Титос, жилав и тънък като пика, с късо подстригани бакенбарди и клюнест нос. Яркожълтата му ризница беше инкрустирана с черен кехлибар в изкусно изваяни шарки на лози и листа, а пелерина, съшита от гарванови пера, покриваше раменете му. Тъкмо лорд Титос бе предвождал малкия отряд, измъкнал брат й от стана на Ланистър.

— Издърпайте ги — нареди сир Едмур. Трима мъже нагазиха по стъпалата в дълбоката до колене вода и придърпаха лодката с дълги куки. Когато Сив вятър скочи, един от тях изтърва пръта си, залитна и цопна във водата. Другите се разсмяха, а на лицето на седналия във водата се изписа овча физиономия. Теон Грейджой скокна от лодката на брега, вдигна Кейтлин през кръста и я постави на първото сухо стъпало над себе си.

Едмур заслиза по стълбището да я прегърне.

— Мила ми сестрице — задавено промълви той. Имаше тъмносини очи и уста, създадена за усмивки, но сега не се смееше. Изглеждаше посърнал и изнурен, съсипан от битки и измършавял от усилия. Кейтлин го прегърна силно.

— Скръбта ти е и моя, Кат — каза й той след като се пуснаха. — Когато чухме за лорд Едард… Ланистърови ще платят, заклевам ти се. Ще получиш възмездие.

— А това ще ми върне ли Нед? — рязко отвърна тя. Много прясно й беше още за по-меки думи. Сега не можеше да мисли за Нед. И не биваше. Нямаше да й помогне. Трябваше да е силна. — Да оставим това засега. Искам да видя татко.

— Чака те в солария — каза Едмур.

— Лорд Хостър е прикован на легло, милейди — обясни бащиният й стюард. Кога беше толкова остарял и побелял добрият човек? — Нареди веднага да ви заведем при него.

— Аз ще я заведа.

Едмур я придружи нагоре по стълбището и през вътрешния двор, където някога Петир Белиш и Брандън Старк бяха кръстосали мечове заради нея. Масивните стени от пясъчник на вътрешната цитадела се възправиха високо над нея. Докато преминаваха през една врата между двама стражи с шлемове с гребени с форма на риба, тя го попита:

— Много ли е зле? — Със страх, че знае отговора.

Едмур се навъси.

— Няма да е дълго с нас, казва майстерът. Болката е… постоянна и се усилва.

Изпълни я сляпа ярост, ярост към целия свят. Към брат й Едмур, към сестра й Лиза, към Ланистърови, към всички майстери, към Нед и към баща й, и към чудовищните богове, решили да й отнемат и двамата.

— Трябваше да ми кажеш. Трябваше да ме известиш веднага щом си го разбрал.

— Той забрани. Не искаше враговете му да разберат, че умира. След като кралството е толкова неспокойно, боеше се, че ако Ланистърови разберат колко уязвим е…

— …могат да нападнат? — довърши Кейтлин.

„Заради тебе стана всичко — заговори вътрешният й глас. — Ако не беше се наела на своя глава да пленяваш джуджето…“

Изкачиха витата стълба мълчаливо.

Цитаделата беше тристранна както самия Речен пад и соларият на лорд Хостър също така представляваше триъгълник с каменна тераса, издаваща се на изток като нос на огромен кораб от пясъчник. Оттук владетелят на замъка можеше да наблюдава стените и бойниците, и отвъд тях, където се сливаха реките. Бяха изнесли леглото на баща й на терасата.

— Обича да седи на слънце и да гледа реките — обясни Едмур. — Татко. Виж кого ти доведох. Кат е дошла да те види…

От младини Хостър Тъли беше едър човек; висок и плещест като млад, надебелял след като бе навлязъл в зрялост. Сега изглеждаше свит, с повехнали до кокал мускули и плът. При последното им виждане косата и брадата му бяха оставени дълги, с много сребро по тях. Сега бяха побелели като сняг. Като чу гласа на Едмур, той отвори очи.

— Котенцето — промърмори с тънък, хриплив от болката глас. — Малкото ми котенце. — По лицето му заигра треперлива усмивка и костеливата му ръка посегна към нейната. — Чаках те…

— Ще ви оставя да поговорите — каза брат й, нежно го целуна по челото и се оттегли.

Кейтлин се смъкна на колене и взе ръката на баща си в шепите си. Дланта му беше едра, но вече безплътна, костите мърдаха хлабаво под кожата, всичката им сила си беше отишла.

— Трябваше да ме известиш — промълви тя. — Конник, гарван…

— Конниците ги хващат и разпитват — отвърна той. — Гарваните ги свалят… — Сви се в болезнен спазъм и пръстите му се впиха в нейните. — Раците шават в корема ми… щипят, щипят. Ден и нощ. Жестоки щипци имат тия раци. Майстер Виман ми прави сънно вино, с маков сок… спя много… но исках да съм буден, та да те видя като дойдеш. Боях се… когато Ланистърови взеха брат ти в плен, становете им около нас… боях се, че ще си ида преди да съм те видял отново… боях се да…

— Тук съм, татко — рече тя. — С Роб, моя син. Той също ще иска да те види.

— Твоето момче — прошепна той. — Ами той… имаше моите очи, помниш ли…

— Имаше ги, и сега ги има. И освен това ти доведохме Джайм Ланистър, в окови. Речен пад отново е свободен, татко.

Лорд Хостър се усмихна.

— Видях. Снощи, когато се почна, им казах… трябва да видя. Отнесоха ме на стражницата… гледах от бойниците. Ах, каква красота… факлите, които се изляха като вълна, чух виковете, носещи се отвъд реката… сладки звуци… когато онази обсадна кула се пръсна в пламъци, богове… щях да умра, и с радост, стига само да бях видял и децата ти. Твоето момче ли го направи това? Твоят Роб ли беше това?

— Да — каза с гордост Кейтлин. — Роб беше… и Бриндън. Вашият брат също е тук, милорд.

— Той… — Баща й зашепна съвсем тихо. — Черната риба… се е върнал? От Долината?

— Да.

— А Лиза? — Хладният вятър раздипли тънката белота на косата му. — Богове милостиви, сестра ти… и тя ли е дошла?

Бе толкова изпълнен с надежда и очакване, че й стана тежко да му каже истината.

— Не. Съжалявам…

— О. — Лицето му се отпусна и очите му помръкнаха. — Бях се надявал… щеше да е хубаво да я видя и нея преди…

— Тя е при сина си, в Орлово гнездо.

Лорд Тъли кимна уморено.

— Тъй… сегашният лорд Робърт, след като бедният Арин си отиде… помня… тя защо не дойде с теб?

— Изплашена е, милорд. В Орлово гнездо се чувства защитена. — Наведе се и го целуна по набръчканото чело. — Роб чака. Искате ли да го видите? И Бриндън?

— Твоят син — прошепна баща й. — Да. Детето на Кат… той има моите очи, помня. Когато се роди. Доведи го… да.

— А брат ви?

Баща й обърна очи към реките.

— Черната риба… Той ожени ли се вече? Взе ли някое… момиче за жена?

„Дори на смъртното си ложе“ — с тъга помисли Кейтлин.

— Още не се е оженил. Знаеш го, татко. Нито ще го направи някога.

— Аз му казах… заповядах му. Ожени се! Аз му бях господарят. Той знае. Мое право е… да му намеря подходяща. Бях му намерил… добра. От Редвин. Стар дом. Мило момиче, хубавичко… с лунички… Бетани беше, да. Горкото дете. Сигурно още го чака. Да.

— Бетани Редвин отдавна е жена на лорд Роуан — припомни му Кейтлин. — Има три деца от него.

— Все пак — промълви лорд Хостър. — Все пак. Плю на момичето. На Редвин. Плю на мен. Господарят му, брат му… тая Черна риба. Имах други предложения. Момичето на лорд Бракън. На Уолдър Фрей… което и да е от трите, вика… Ожени ли се? За коя? За коя?

— За никоя — каза му Кейтлин, — но е дошъл от много левги, за да те види, с бой дойде до Речен пад. И аз нямаше да съм тук сега, ако не беше ни помогнал.

— Той винаги е бил воин — изхриптя баща й. — Това, виж, може да го прави. Рицарят на Портата, да. — Отпусна се и затвори очи, безкрайно изтощен. — Повикай го. По-късно. Сега ще поспя. Много съм уморен да се боря. Доведи го по-късно, Черната риба…

Кейтлин го целуна леко и го остави на неговата цитадела, с течащите долу реки. Бе заспал още преди да е напуснала солария.

Когато се върна във вътрешния двор, сир Бриндън Тъли стоеше на водното стълбище с мокри ботуши и говореше с началника на гвардията на Речен пад. Веднага дойде при нея.

— Той…

— Умира — каза тя. — Както се опасявахме.

Грубоватото лице на чичо й не скри болката. Бриндън прокара пръсти през гъстата си посивяла коса.

— Ще ме види ли?

Тя кимна.

— Казва, че е твърде уморен, за да се бори.

Бриндън Черната риба се изсмя.

— Твърде стар войник съм, за да го повярвам. Хостър ще ме яде за онова момиче на Редвин и когато му палим погребалната клада, проклети да са и кокалите му.

Кейтлин се усмихна. Знаеше, че е истина.

— Не виждам Роб.

— Мисля, че отиде с Грейджой в залата.

Теон Грейджой седеше на една от скамейките в голямата зала на Речен пад, отпиваше с наслада от голям рог с тъмен ейл и описваше клането в Шепнещия лес на слушащите го офицери от бащиния й гарнизон.

— Някои се опитаха да избягат, но ги заклещихме от двата края в долината и излязохме от мрака с меч и копие. Ланистърови сигурно помислиха, че самите Други са им изскочили, когато вълкът на Роб се развихри сред тях. Видях с очите си как откъсна ръката на един от рамото, а конете им пощуряха само от миризмата му. Не мога да кажа колко мъже изпопадаха…

— Теон — прекъсна го тя. — Къде мога да намеря сина си?

— Лорд Робърт отиде да навести гората на боговете, милейди.

Също както щеше да направи Нед. „Той е син на баща си точно толкова, колкото и мой, не бива да го забравям. О, богове, Нед…“

Намери Роб под зеления саван на листата, обкръжен от високи червени дървета и грамадни стари брястове, коленичил до дървото на сърцето, тънко язово дърво, с лице по-скоро тъжно, отколкото строго. Дългият меч беше пред него, със забит в земята връх, ръцете му в ръкавиците бяха обгърнали дръжката. Около него бяха коленичили други: Големия Джон Ъмбър, Рикард Карстарк, Мейг Мормон, Галбарт Гловър, и още. Дори Титос, лордът на Черния лес, беше сред тях, с проснатото зад гърба му наметало с гарванов цвят. „Това са онези, които тачат старите богове“, осъзна тя. И се запита тя самата кои богове пази в сърцето си, но не можа да си отговори.

Нямаше да е добре да прекъсне молитвите им. Боговете трябваше да си получат дължимото. Дори жестоките богове, които бяха решили да й вземат Нед, а сега и баща й. Затова Кейтлин зачака. Речният вятър раздвижи високите клони и през тях отдясно се видя Кулата на колелото, обрасла с бръшлян. И докато стоеше смълчана, всичките й спомени се изсипаха като буен планински порой. Баща й я беше учил на езда сред тези дървета, а онова там беше брястът, от който падна Едмур, когато си счупи ръката, а ей там, под онази асма, двете с Лиза си бяха играли на целуване с Петир.

Не беше се сещала за всичко това от години. Колко млади бяха всички те тогава… тя беше не по-голяма от Санса, Лиза по-малка от Аря, а Петир още по-малък и от нея, но много напорист. Момичетата си го разменяха, къде сериозно, къде на смях. Споменът се върна толкова живо, че тя почти наяве усети потните му пръсти на рамото си и дъха му с вкус на мента. В гората на боговете растеше дива мента и Петир обичаше да я дъвче. „Той се опита да си пъхне езика в устата ми“ — признала бе Кейтлин на сестра си след това. „И с мен се опита — прошепна й Лиза, свенливо и задъхано. — Хареса ми.“

Роб бавно се изправи и прибра меча си в ножницата и Кейтлин неволно си помисли дали синът й изобщо е целувал някога момиче в гора на боговете. Сигурно. Беше забелязвала с каква влага в очите го поглежда Джейн Пули, а и някои от слугинчетата, дори от по-големите, на по осемнадесет години… беше яздил в битка, убивал беше хора с меча си, трябваше да е целувал и момиче. В очите й имаше сълзи и тя ги изтри ядосано.

— Мамо — каза Роб, щом я видя да стои в края на полянката. — Трябва да свикаме съвет. Има да се решат някои неща.

— Дядо ти иска да те види — каза тя. — Роб, той е много болен.

— Сир Едмур ми каза. Съжалявам, мамо… за лорд Хостър и за теб. Но първо трябва да проведем съвета. Получили сме вести от юг. Ренли Баратеон е заявил претенциите си за братовия си трон.

— Ренли? — Беше стъписана. — Но аз мислех… разбира се, лорд Станис трябваше да…

— Както и всички ние, милейди — каза Галбарт Гловър.

Военният съвет се събра в Голямата зала около четири дълги дървени маси, подредени в прекъснат квадрат. Лорд Хостър беше твърде немощен, за да дойде, и остана да спи на терасата си и да сънува слънцето над реките на своята младост, Едмур седеше на високия престол на рода Тъли, с Бриндън Черната риба от едната му страна и бащините му знаменосци, подредени отляво и отдясно зад страничните маси. Вестта за победата при Речен пад се бе разнесла сред владетелите, избягали при Тризъбеца, и ги беше върнала. Влезе Карил Ванс, вече лорд, тъй като баща му бе загинал под Златния зъб. Сир Марк Пайпър беше с него и те представиха някой си Дари, момче на годините на Бран. Лорд Джонос Бракън пристигна от руините на Каменния плет, намръщен и гневен, и седна колкото може по-далече от Титос Черния лес.

Северните владетели седнаха срещу тях. Бяха по-малко. Големия Джон седна от лявата страна на Роб, а до него Теон Грейджой; Галбарт Гловър и лейди Мормон бяха отдясно на Кейтлин. Лорд Рикард Карстарк, измършавял и посърнал от скръб, седеше като видение от някакъв кошмар, с несресана и немита дълга брада. Оставил бе двама мъртви синове в Шепнещия лес, а за третия нямаше вест — за най-големия, който беше водил копията на Карстарк срещу Тивин Ланистър на Зелената вилка.

Спорът бушува до късно през нощта. Всеки от владетелите имаше право да говори и те говореха… и викаха, и кълняха. Имаше и разум в този спор, и люти закачки и шеги, и пазарлъци, удряха се чаши по масата, сипеха се заплахи, излизаха и се връщаха кой навъсен, кой усмихнат. Кейтлин седеше смълчана и слушаше.

Рууз Болтън беше прегрупирал останките от другата им войска при устието на прохода. Сир Хелман Толхарт и Уолдър Фрей все още държаха Близнаците. Армията на лорд Тивин беше прехвърлила Тризъбеца и се насочваше към Харънхъл. А в страната вече съществуваха две кралства. Две кралства и никакво съгласие.

Мнозина от лордовете знаменосци предлагаха веднага да тръгнат в поход към Харънхъл, да пресрещнат лорд Тивин и да сложат край на Ланистър завинаги.

Младият и буен Марк Пайпър настоя вместо това да ударят на запад при Скалата на Кастърли. Други обаче препоръчваха търпение. Джейсън Малистър изтъкна, че Речен пад се намира напряко на пътя за продоволствие на Ланистър; да забавят, да лишат лорд Тивин от помощни сили и провизии, докато не подсилят отбраната си. Лорд Блакууд, владетелят на Черния лес, заяви, че и дума не може да става.

Трябвало да си довършат делото, започнато при Шепнещия лес. Предложи поход към Харънхъл и да вземат също така армията на Рууз Болтън. Предложеше ли нещо Черния лес, Бракън както винаги се противопоставяше. Лорд Джанос Бракън стана и настоя, че трябва да се врекат на краля Ренли и да тръгнат на юг, за да присъединят силите си към неговите.

— Ренли не е кралят — заяви Роб. Това беше първият път, в който синът й проговори. Също като баща си умееше да слуша.

— Не мога да допусна, че държите на Джофри, милорд — каза Галбарт Гловър. — Той отне живота на баща ви.

— Това го прави зло същество — отговори Роб. — Но не зная какво прави от Ренли крал. Въпреки всичко Джофри е най-големият законен син на Робърт, така че тронът е негов по право и според законите на кралството. Дори той да умре, а аз ще се погрижа да умре, има по-малък брат. Томен е следващият поред, след Джофри.

— Томен е също толкова Ланистър — сряза го сир Марк Пайпър.

— Както кажете — отвърна обезпокоен Роб. — Но ако никой от двамата не е крал, то как може да е лорд Ренли? Той е по-младият брат на Робърт. Бран не може да стане владетел на Зимен хребет преди мен, и Ренли не може да стане крал преди лорд Станис.

Лейди Мормон се съгласи.

— Лорд Станис има по-основателни права.

— Ренли е коронован — заяви Марк Пайпър. — Планински рай и Края на бурите поддържат неговата претенция, а хората на Дорн няма да се забавят. Ако Зимен хребет и Речен пад добавят силата си към неговата, ще разполага с пет от седемте велики дома зад себе си. Шест, ако Арините също се размърдат! Господа, само до една година ще имаме забити на пики главите на всички тях, на кралицата и на момченцето крал, на лорд Тивин, на Дяволчето, на Кралеубиеца, на сир Кеван, на всички! Ето това ще спечелим, ако се присъединим към лорд Ренли. Какво може да има лорд Станис против всичко това, че да го отхвърляме?

— Правото — заяви упорито Роб. На Кейтлин й прозвуча някак призрачно, сякаш го беше изрекъл баща му.

— Значи смятате да се обявим на страната на Станис? — попита Едмур.

— Не знам — отвърна Роб. — Помолих се да бъда осенен какво да предприема, но боговете не ми дадоха отговор. Ланистърови убиха баща ми като изменник и всички ние знаем, че това е лъжа, но ако Джофри е законният крал и ние излезем срещу него, тогава ние ще бъдем изменници.

— Милорд баща ми би настоял за предпазливост — каза доста възрастният сир Стеврон с присъщата на Фрей усмивка на язовец. — Да изчакаме, да оставим тези крале да изиграят своята игра на тронове. След като сложат край на битките си, ще можем да прегънем коляно пред победителя, или да му се опълчим, както изберем. Събере ли Ренли достатъчно мощ, то лорд Тивин най-вероятно ще поиска мир… и да бъде върнат синът му. Благородни господа, позволете ми да отида при него и да уговоря добри условия за откуп и…

Гневен рев го прекъсна.

— Страхливец! — изтътна гласът на Големия Джон.

— Моленето за мир ще ни изкара слаби — заяви лейди Мормон.

— Проклети да са откупите ти, не трябва да даваме Кралеубиеца — извика Рикард Карстарк.

— А защо не мир? — попита Кейтлин.

Лордовете я погледнаха, но тя усети върху себе си само очите на Роб и ничии други.

— Милейди, те убиха милорд баща ми и вашия съпруг — каза мрачно синът й. Извади от ножницата дългия меч и го постави на масата пред себе си, светлата стомана блесна върху грубото дърво. — Това е единственият мир, който аз имам за Ланистърови.

Големия Джон изрева одобрително и другите мъже добавиха гласовете си, завикаха, наизвадиха мечове и заудряха с юмруци по масата. Кейтлин изчака да се усмирят.

— Господа — каза им тя. — Лорд Едард бе вашият сеньор, но аз делях постелята му и родих децата му. Смятате ли, че го обичам по-малко от вас? — Гласът й беше скършен от скръб, но Кейтлин вдиша дълбоко и се овладя. — Роб, ако този меч можеше да го върне, никога нямаше да ти позволя да го прибереш, докато Нед не застане отново до мен… но той си отиде и и сто Шепнещи лесове няма да променят това. Нед си отиде, както и Дарин Рогов лес, и доблестните синове на лорд Карстарк, и много други добри мъже редом с тях, и никой от тях няма да се върне вече при нас. Още смърт ли ни трябва?

— Вие сте жена, милейди — изгърмя гласът на Големия Джон. — Жените не разбират тези неща.

— Вие сте нежният пол — каза лорд Карстарк с бръчки на скръб по хлътналото лице. — Мъжът има нужда от възмездие.

— Вие ми дайте Церсей Ланистър, лорд Карстарк, и ще видите колко нежна може да бъде една жена — отговори Кейтлин. — Сигурно не разбирам от тактика и стратегия… но от безсилие разбирам. Тръгнахме на война, когато пълчищата на Ланистър опустошаваха крайречните земи и Нед беше в плен, лъжливо обвинен в измяна. Сражавахме се, за да се защитим и да спечелим свободата на моя съпруг… Е, с едното се приключи, а другото е завинаги недостижимо. За Нед ще скърбя до края на дните си, но съм длъжна да мисля за живите. Искам да върна дъщерите си, а кралицата още ги държи. Дори да потрябва да разменя четирима Ланистърови за двама Старки, ще го нарека сделка и ще благодаря на боговете. Искам да те опазя, Роб, за да управляваш Зимен хребет от бащиния си престол. Искам да изживееш живота си, да целунеш момиче, да си вземеш жена и да станеш баща на син. Искам да сложа края на всичко това. Искам да се върна у дома, господа, и да оплача съпруга си.

Когато Кейтлин спря да говори, залата беше съвсем притихнала.

— Мир… — отрони чичо й Бриндън. — Мирът е сладък, милейди… но при какви условия? Не е добре да изковеш от меча си плуг, ако на другия ден ще трябва да го изковаваш отново.

— За какво тогава умряха Торен и моят Едард, ако ще трябва да се връщам в Кархолд само с костите им? — попита Рикард Карстарк.

— Тъй де — намеси се лорд Бракън. — Грегър Клегейн съсипа нивята ми, изкла ми хората и превърна Каменния плет в димяща руина. Сега какво, да прегъна коляно пред онези, които го пратиха ли? За какво се бихме, щом ще трябва да се примирим и да оставим всичко както си беше?

А лорд Блакууд се съгласи, за изненада и ужас на Кейтлин.

— И ако сключим мир с крал Джофри, няма ли тогава да се окажем предатели спрямо крал Ренли? Ако еленът надвие лъва, къде оставаме ние тогава?

— Каквото и да решите, аз никога няма да нарека един Ланистър свой крал — заяви Марк Пайпър.

— Нито пък аз! — извика малкият Дари. — Никога!

И виковете започнаха отново. Кейтлин седеше и слушаше отчаяна. А толкова близо беше стигнала! Почти я бяха послушали, почти… но мигът отмина. Мир нямаше да има, а с него — и шансът раните да се изцерят. Сигурност нямаше да има. Тя извърна очи към сина си, загледа го как слуша разгорещения спор на владетелите, намръщен, угрижен, но обречен на тази война. Врекъл се беше да се венчае за дъщеря на Уолдър Фрей, но сега тя виждаше ясно пред него истинската му невяста: меча, положен от него на масата.

Кейтлин тъкмо мислеше за дъщерите си, чудеше се дали изобщо ще ги види повече, когато Големия Джон скочи на крака.

— ГОСПОДА! — извика грамадният мъж и гласът му прогърмя в залата. — Ето какво ще ви кажа пък аз за тези двама крале! — Изплю се. — Ренли Баратеон за мен е едно нищо, както и Станис. Откъде накъде ще властват те над мен и моето от някакъв си накичен с цветя престол в Планинския рай или в Дорн? Какво знаят те за Вала, или за Вълчия лес, или за гробните могили на Първите? На тях и боговете им са грешни. Другите да ги вземат и Ланистърови, дотук ми дойде от тях. — Посегна над рамото си и извади огромния си двуръчен меч. — Защо да не поемем отново сами управлението си? За драконите се бяхме венчали, но всички дракони са мъртви! — Посочи с меча към Роб. — Там седи единственият крал, пред когото смятам да сгъна моето коляно, господа — прогърмя той. — Кралят на Севера!

И коленичи и положи меча си в нозете на нейния син.

— Мирът ще го приема при тези условия — каза лорд Карстарк. — Могат да си задържат Червения замък заедно със скапания си Железен трон. — Измъкна дългия си меч от ножницата. — Кралят на Севера! — каза и коленичи до Големия Джон.

Мейг Мормон стана.

— Кралят на Севера! — заяви дамата воин и постави до мечовете боздугана си.

И речните владетели също заставаха — Черния лес и Бракън, и Малистър, домове, които никога не бяха плащали васален данък на Зимен хребет, но Кейтлин гледаше как се вдигат един по един от местата си и вадят мечовете си, прегъват коляно и извикват старите слова, нечувани в пределите на кралството от триста години, откакто бе дошъл Егон Дракона, за да направи от Седемте кралства едно… но ето че сега звучаха отново, кънтяха старите слова от гредите на Великата зала на баща й.

— Кралят на Севера!

— Кралят на Севера!

— КРАЛЯТ НА СЕВЕРА!