Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (14)

ТИРИОН

Северът се точеше като вечност.

Тирион Ланистър познаваше картите не по-зле от всеки друг, но двете денонощия по пустата диря, минаваща за „кралски път“, натрапваха горчивия урок, че картата е едно, а самата земя — съвсем друго.

Бяха напуснали Зимен хребет в същия ден с краля, сред цялата суматоха на кралското заминаване. Излязоха сред глъчта на подвикващите мъже и конското цвилене, трополенето на фургоните и стенанията на огромната къща на колела на кралицата, а около тях прехвърчаше ситен сняг. След замъка кралският път тръгваше през заобикалящото го градче. Там знамената, фургоните и колоните рицари и свободни конници завиха на юг, отнасяйки със себе си шумотевицата, а Тирион зави на север с Бенджен Старк и неговия племенник.

След това стана по-студено и много по-тихо.

Западно от пътя се мяркаха кремъчни хълмове — сиви и назъбени, с високи наблюдателници по каменистите била. На изток земята беше по-ниска, теренът се утаяваше до леко нагъната равнина, която се простираше докъдето стига погледът. Над тесните речни корита имаше каменни мостове, а около яките твърдини, градени от дърво и камък — малки ферми. Пътят бе оживен и често минаваха покрай ханове.

Но след три дни път от Зимен хребет полята с фермите отстъпиха пред гъсти гори и кралският път стана пуст. Хълмовете ставаха все по-високи и сурови с всяка измината миля, докато на петия ден не се превърнаха в планини — студени синкавосини гиганти с ръбати стръмнини и сняг по раменете. Когато вятърът задуха от север, от високите върхове като знамена повяха дълги ивици ледени кристали.

Пътят зави на североизток през леса — гора от дъбове, бор и шипка, по-древна и тъмна, отколкото Тирион бе виждал. Бенджен Старк я нарече „Вълчия лес“, и наистина нощите им се оживяваха от вой на далечни глутници, някои — не чак толкова далечни. Вълчището албинос на Джон Сняг наостряше уши към нощния вой, но така и не извисяваше глас да му отвърне. Нещо много тревожещо имаше в това животно, поне според Тирион.

Групата им вече наброяваше осем души, без да се брои вълкът. Тирион бе тръгнал с двама мъже от собствената си охрана, както се полага на един Ланистър. Бенджен Старк водеше само незаконнородения си племенник и коне за Нощния страж, но в края на Вълчия лес пренощуваха зад дървените стени на едно горско укрепление и към тях се присъедини още един черен брат, казваше се Йорен. Този Йорен беше изгърбен и със злобно лице, скрито под брадата му — черна като облеклото, — но изглеждаше корав като стар корен и як като камък. С него тръгнаха и две дрипави селянчета от Пръстите. „Изнасилвачи“, обясни накратко Йорен и изгледа смразяващо поверените му малолетни престъпници. Тирион разбра. За живота на Вала казваха, че е много тежък, но несъмнено беше за предпочитане пред кастрирането.

Петима мъже, три момчета, вълчище и двадесет коня, дадени на Бенджен Старк от майстер Лувин. Групата им несъмнено можеше да предизвика любопитство по кралския път, както и по всеки друг път. Тирион забеляза, че Джон Сняг наблюдава Йорен и двамата му оклюмани спътници с малко непривично за него изражение, притеснително близко до пълното слисване. Йорен беше с гърчави рамене и вонеше на прокиснало, косата и брадата му бяха сплъстени, мазни и пълни с въшки, дрехите му — стари, целите в кръпки и едва ли бяха прани скоро. Двамата му новобранци миришеха още по-лошо и изглеждаха толкова тъпи, колкото бяха противни.

Момчето несъмнено бе сбъркало, мислейки си, че Нощният страж включва само мъже като чичо му. Ако беше така, то видът на Йорен и спътниците му действаха като грубо пробуждане. Тирион го съжали. Беше си избрал тежък живот… а може би трябваше да се каже, че тежкият живот беше избран за него.

По-малко съчувствие изпитваше към чичото. Бенджен Старк като че ли споделяше неприязънта на брат си към всички Ланистърови и не остана доволен, когато Тирион му съобщи за намеренията си.

— Предупреждавам те, Ланистър, при Вала няма да намериш странноприемници — беше му казал, оглеждайки го от глава до пети.

— Е, все ще намериш някакво място, където да ме настаниш — отвърна му Тирион. — Аз съм малък, както навярно си забелязал.

Човек, разбира се, не можеше да откаже на брата на кралицата и това реши проблема, но Старк никак не беше щастлив.

— Пътуването няма да ти хареса, гарантирам ти — каза му кратко и откакто тръгнаха, правеше всичко възможно гаранциите му да се оправдаят.

В края на първата седмица бедрата на Тирион вече бяха натъртени от здравата езда, краката го боляха и студът го беше вкочанил до кости. Но не се оплака. Проклет щеше да е, ако доставеше на Бенджен Старк това удоволствие.

Малкото си възмездие получи под формата на дебелото кожено наметало за езда — доста дрипава меча кожа, стара и миришеща на мухъл. Старк му я предложи в изблик на необичайна за Нощния страж галантност и несъмнено очакваше той също така галантно да му я откаже. Когато потеглиха от Зимен хребет, си беше взел най-топлите дрехи и много скоро установи, че изобщо не са топли. Тук нагоре си беше студено и ставаше все по-студено. През нощта студът спадаше много под нулата, а когато задухаше вятър, режеше като нож и през най-топлата вълна. Сега Старк несъмнено съжаляваше за рицарския си жест. Сигурно беше усвоил поредния урок. Ланистърови никога не отказваха — галантно или не. Ланистърови взимаха всичко, което им се предложеше.

Фермите и укрепените жилища оредяваха и ставаха все по-малки, докато те продължаваха все по на север и все по-дълбоко в мрака на Вълчия лес. Накрая вече нямаше покриви, под които да се подслонят, и им остана да разчитат на собствените си запаси.

Тирион нямаше никакви навици с вдигането на бивак, нито с развалянето му. Твърде дребен беше, твърде куц и непохватен. Тъй че докато Старк, Йорен и останалите вдигаха грубите навеси, оправяха се с конете и палеха огън, стана обичайно той да си вземе мечата кожа и някой мях с вино, да се усамоти и да почете.

На осемнадесетата нощ от пътуването им виното беше рядък кехлибар от Летните острови, донесен на север чак от Скалата на Кастърли, а книгата съдържаше разсъждения за историята и свойствата на драконите. С позволението на лорд Едард Старк Тирион си беше заел няколко редки тома от библиотеката на Зимен хребет и ги беше опаковал за пътуването си на север.

Намери си едно удобно място по-настрана от лагерната глъч, до бързо поточе с чисти и леденостудени води. Един крив стар дъб му предложи заслон от хапещия вятър. Тирион се загърна в кожата с гръб, опрян на дебелия ствол, отпи глътка вино и се зачете за свойствата на драконовата кост. „Драконовата кост е черна заради високото съдържание на желязо“, уверяваше го книгата. „Тя е здрава като стомана и въпреки това е лека и много по-гъвкава, и естествено — съвсем неподатлива на огъня. Лъковете от драконова кост се ценят много от дотраките, и нищо чудно. Въоръжен с такова оръжие, човек може да стреля по-надалеч, отколкото и с дървен лък.“

Тирион изпитваше болезнено възхищение към драконите. Когато дойде в Кралски чертог за бракосъчетанието на сестра си с Робърт Баратеон, първата му грижа бе да потърси драконовите черепи, които бяха висели по стените на тронната зала на Таргариен. Крал Робърт ги бе сменил с бойни знамена и гоблени, но Тирион настоя и най-сетне ги намери в тъмното мазе, където ги бяха струпали.

Беше очаквал, че ще го впечатлят силно или че ще го изплашат може би. Не беше допускал, че ще му се сторят красиви. А бяха красиви. Черни като оникс, гладки до блясък; костта сякаш сияеше под светлината на факела. Усети, че огънят им отива. Беше забил факела в устата на един от по-големите черепи, а сенките подскачаха и танцуваха по стената зад него. Зъбите бяха дълги и остри, като леко закривени ножове, изсечени от черен диамант. Пламъкът на факела не беше нищо за тях; бяха се къпали в зноя на много по-жарки пламъци. На тръгване Тирион бе готов да се закълне, че празните очни кухини на звяра го гледат.

Черепите бяха деветнадесет. Най-старият не беше на повече от три хиляди години, а най-младият — едва на век и половина. По-новите бяха също така и по-малки — двойка почти еднакви, не по-големи от череп на мастиф и с окаян вид. Единственото, което бе останало от последните две новоизмътени на Драконов камък зверчета. Бяха последните дракони на Таргариен, навярно последните дракони на света, и не бяха живели много дълго.

От тях нататък големината на черепите се променяше, докато се стигнеше до трите огромни чудовища, възпети в песни и сказания — драконите, които в стари времена Егон Таргариен и сестрите му бяха насъскали срещу Седемте кралства. Певците им бяха дали божески имена: Балерион, Мераксес и Вхаглар. Тирион постоя между зейналите им челюсти, изгубил дар слово и обзет от благоговеен трепет. Човек можеше да влезе с кон през гърлото на Вхаглар, макар че нямаше да излезе отново. Мераксес беше дори още по-голям. А най-големият от тях, Балерион, Черната гибел, можеше наведнъж да глътне цял бизон или дори някой от онези космати мамути, за които разправяха, че кръстосвали из студената пустош оттатък пристана на Ибен.

Тирион стоя дълго в тъмното мазе, зяпнал огромния скелет на Балерион с празните очи, докато факелът не догоря. Мъчеше се да си представи размерите на живото същество, да си въобрази как е изглеждало, когато е разпервало огромните си черни криле и се е понасяло сред небесата, бълвайки огън.

Предтечата му, крал Лорен от Скалата, се бе опитал да застане срещу този огън, когато се бе присъединил към крал Мерн от Речен пад, за да се противопоставят на нашествието на Таргариен. Преди около триста години, когато Седемте кралства все още били кралства, а не обикновени провинции на по-голямо владение. Двамата крале бяха събрали шестстотин знамена, пет хиляди конни рицари и десет пъти повече свободни конници и васални ратници. Егон, Господаря на дракона, разполагал може би с една пета от тази чет, според хрониките, а и повечето от тях били насила заставени да му служат, от редиците на последния крал, когото бе убил, и не бил сигурно колко са му верни.

Войските се срещнали в просторните равнини на Пада — сред равни поля с узряло за жътва жито. Когато двамата крале настъпили, армията на Таргариен изпаднала в паника, пръснала се и се втурнала в бяг. В самото начало, пишеха хрониките, нашествието изглеждало съкрушено… но само в началото, преди в битката да влязат Егон Таргариен и сестрите му.

Било единственият случай, в който Вхаглар, Мераксес и Балерион се разбушували наедно. Певците го наричаха „Полето на огъня“.

Този ден изгорели близо четири хиляди души, сред които крал Мерн от Речен пад. Крал Лорен се спасил и доживял да се предаде, да се врече във вярност на Таргариен и дори да се сдобие със син. Заради което Тирион му дължеше благодарност.

— Защо четеш толкова много?

Тирион вдигна глава. Джон Сняг стоеше на няколко стъпки от него и го гледаше с любопитство. Той притвори книгата, задържайки пръста си на страницата, и каза:

— Погледни ме внимателно и ми кажи какво виждаш.

Момчето го изгледа подозрително.

— Това някакъв номер ли е? Виждам теб. Тирион Ланистър.

Тирион въздъхна.

— Забележително учтив си за едно копеле, Сняг. Това, което виждаш, е едно джудже. Ти беше на… колко, дванайсет?

— Четиринайсет.

— Четиринайсет, а си по-висок, отколкото аз изобщо ще бъда. Краката ми са къси и криви и вървя трудно. Трябва ми специално седло, за да не падам непрекъснато от коня. Седло само по моя мярка, сигурно ще ти е интересно да го знаеш. Иначе трябваше да яздя пони. Ръцете ми са достатъчно силни, но и те са къси. От мен никога няма да се получи мечоносец. Ако се бях родил селянин, сигурно щяха да ме оставят извън селото да умра или да ме продадат на някое пътуващо позорище с изроди. Уви, родих се Ланистър от Скалата на Кастърли, а позорищата са за по-бедните изроди. От мен се очакват разни неща. Баща ми беше двадесет години Ръка на краля. По-късно брат ми уби същия този крал, но пък животът е пълен с тези малки иронии. Сестра ми се омъжи за новия крал и неприятният ми племенник ще стане крал след него. Трябва да дам своя дял за честта на своя род, не си ли съгласен? Но как? Е, краката ми може да са твърде къси за тялото ми, но главата ми е твърде голяма, макар да предпочитам да си мисля, че е достатъчно голяма за ума ми. Имам реалистична представа за силите и за слабостите си. Моето оръжие е умът. Брат ми си има своя меч, крал Робърт си има бойния чук, а аз разполагам с ума си… а един ум има нужда от книги, както мечът има нужда от брус, ако искаш да го държиш остър. — Тирион потупа кожената корица на книгата. — Ето защо чета толкова много, Джон Сняг.

Момчето изгълта всичко това мълчаливо. Имаше лицето на Старк, ако не името: дълго, строго, сдържано лице, и поглед, на който не убягваше нищо. Която и да беше майка му, май почти нищо не бе оставила от себе си у сина си.

— За какво четеш? — попита момчето.

— За дракони — отвърна му Тирион.

— Каква полза? Вече няма дракони — заяви момчето с убедеността на всяка младост.

— Така казват — отвърна Тирион. — Тъжно, нали? На твоите години често мечтаех да си имам свой дракон.

— Нима? — Момчето го изгледа с подозрение. Тирион сигурно си правеше шега с него.

— О, да. Дори едно недъгаво, гърбаво, грозно момченце може да гледа на света отвисоко, ако седи на гърба на дракон. — Тирион свали мечата кожа от раменете си и тромаво се изправи. — Често си палех огньове в тъмните кътчета на Скалата на Кастърли и се взирах с часове в пламъците, уж че са драконови пламъци. Понякога си представях баща си, как гори в тях. Друг път — сестра ми. — Джон Сняг го гледаше с ужас, но и с възхита. Тирион се окашля. — Не ме гледай така, копеле. Знам тайната ти. И ти си имал подобни мечти.

— Не — отвърна ужасен Джон Сняг. — Аз не бих…

— Не ли? Никога? — Тирион повдигна вежда. — Е, не се съмнявам, че Старките са били ужасно добри с теб. Убеден съм, че лейди Старк се държи с теб все едно, че си един от нейните. А и брат ти Роб, той винаги е бил добър с теб, и защо не? Той получава Зимен хребет, а ти — Вала. А баща ти… той трябва да има сериозна причина да те отпрати в Нощния страж…

— Престани — каза Джон Сняг с потъмняло от гняв лице. — Нощния страж е благородно призвание!

Тирион се разсмя.

— Твърде умен си, за да вярваш на това. Нощния страж е торището за всички нещастници в кралството. Забелязах как гледаше Йорен и хлапаците с него. Това са новите ти братя, Джон Сняг. Е, харесват ли ти? Тъпи селяци, длъжници, бракониери, изнасилвачи, крадци и копелета като тебе, всички тях ги отмитат на Вала да пазят срещу гръмкини, снарки и всякакви други чудовища, с които те е плашила кърмачката. Добрата новина е, че гръмкини и снарки няма, тъй че работата едва ли е толкова опасна. Лошата е, че топките ти ще замръзнат, но след като бездруго ти е забранено да правиш деца, смятам, че това е без значение.

— Млъкни! — изкрещя момчето. И пристъпи напред със стиснати юмруци.

Изведнъж и много глупаво, Тирион се почувства виновен. Пристъпи, с намерение да потупа успокоително момчето по рамото или да измърмори нещо за извинение. Така и не видя вълка — нито къде е, нито как се хвърли върху него. Само допреди миг пристъпваше към Сняг, а в следващия вече бе паднал по гръб върху твърдата камениста земя, книгата се изтъркаля от ръката му, дъхът му излезе от неочаквания удар и устата му се напълни с пръст, кръв и гнили листа. Когато понечи да стане, гърбът му се сгърчи от болка. Стисна зъби от безсилие, хвана се за някакъв корен и седна.

— Помогни ми — каза на момчето и протегна ръка.

А вълкът изведнъж се озова между двамата. Не изръмжа. Проклетата твар не издаде никакъв звук. Само го погледна с яркочервените си очи и се озъби, но това беше повече от достатъчно. Тирион изпъшка и се отпусна на земята.

— Добре, не ми помагай. Ще поседя тук, докато си отидеш.

А Джон Сняг, вече усмихнат, погали Дух по дебелата бяла козина.

— Помоли ме учтиво.

Тирион усети как яростта се намотава като змия в него и я прекърши с волята си. Не за пръв път в живота му го унижаваха и нямаше да е за последен. Сигурно си го заслужаваше.

— Ще бъда безкрайно благодарен за любезната ти помощ, Джон — кротко промълви той.

— Куш, Дух — каза момчето.

Вълчището клекна. Червените му очи не изпускаха Тирион. Джон заобиколи джуджето, пъхна ръце под мишниците му и без усилие го вдигна. После вдигна книгата и му я подаде.

— Защо ме нападна? — попита Тирион и изгледа накриво вълчището. Изтри кръвта и калта от устата си с опакото на ръката си.

— Може би е помислил, че си гръмкин.

Тирион се намуси. А после се засмя. Веселото му хриптене изригна през носа и гърлото му само, без позволението му.

— О, богове — изхриптя той, задавен от собствения си смях, и заклати глава. — Прав си, заприличал съм му точно на гръмкин. Какво ли обаче прави със снарките?

— По-добре да не знаеш. — Джон вдигна меха с вино и му го подаде.

Тирион измъкна запушалката, вдигна глава и изля дълга струя в устата си. Виното влезе в гърлото му като вледенен огън и стопли корема му. Той подаде меха на Джон Сняг.

— Ще му удариш ли едно?

Момчето взе меха и опита предпазливо.

— Вярно е, нали? — каза Джон, след като преглътна. — Това, което ми каза за Нощния страж.

Тирион кимна.

Джон Сняг стисна устни.

— Щом е така, така да бъде.

Тирион се ухили.

— Браво, копеле. Повечето хора предпочитат да отрекат жестоката истина, вместо да я приемат.

— Повечето — каза момчето. — Но не и ти.

— Да — призна Тирион. — Не и аз. Вече дори рядко сънувам дракони. Няма дракони. — Вдигна падналата меча кожа и си я наметна. — Хайде, да се прибираме в стана преди чичо ти да е вдигнал знамената.

Пътят бе кратък, но стръмен, и докато се върнаха, краката му се схванаха. Джон Сняг подаде ръка да му помогне през гъсто оплетените коренища, но Тирион отказа. Сам щеше да се справи, както се справяше цял живот. Все пак гледката на бивака беше добре дошла. Заслоните — колиби от клони — бяха вдигнати до една полусрутена стена на отдавна изоставена твърдина, като щит срещу вятъра. Конете бяха нахранени и огънят запален. Йорен седеше на един камък и дереше една катерица.

Вкусната миризма на постна яхния изпълни ноздрите на Тирион. Той се довлече до телохранителя си Морек, който бъркаше врящото котле. Без да пита, Морек му подаде черпака. Тирион опита, върна му го и каза:

— Още пипер.

От колибата, която щеше да дели с племенника си, излезе Бенджен Старк.

— А, ето ви и вас. Проклятие, Джон, друг път недей да се отдалечаваш сам. Помислих си, че Другите са те взели.

— Бяха гръмкините — каза му със смях Тирион. Джон Сняг се усмихна.

Катерицата придаде малко вкус на яхнията. Тирион пусна меха си с вино да обикаля в кръг, докато и Йорен не се размекна. Един по един спътниците се заприбираха по колибите си да спят. Остана само Джон Сняг, комуто се падаше първото нощно бдение.

Тирион, както винаги, се оттегли последен. Когато пристъпи да влезе в колибата, издигната от двамата му телохранители, спря и погледна Джон Сняг. Момчето седеше до огъня и се взираше в пламъците. Лицето му бе спокойно, но някак вкочанено. Тирион Ланистър се усмихна тъжно и влезе да поспи.