Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (31)

ЕДАРД

— Сам останах до него в последното бдение — каза сир Баристан, докато гледаха тялото отзад в колата. — Нямаше си никого. Само майка му, в Долината, както разбрах.

На бледата утринна светлина младият рицар приличаше на заспал. Не беше хубавец, но смъртта бе смекчила резките черти на лицето му, а сестрите на мълчанието го бяха преоблекли с най-хубавата му кадифена куртка с висока яка, за да скрива грозния разрез, който пиката бе отворила в гърлото му. Едард Старк се вгледа в лицето му, притеснен дали момчето не бе умряло заради него. Заклан от знаменосец на Ланистър, преди Нед да успее да поговори с него. Възможно ли беше това да е просто съвпадение? Помисли си, че никога няма да разбере.

— Хю беше скуайър на Джон Арин четири години — продължи Селми. — Кралят го произведе в рицарски сан преди да тръгна на север, в памет на Джон. Момъкът го желаеше страстно, но се боя, че не беше подготвен.

Нед бе спал лошо предната нощ и се чувстваше уморен.

— Никой от нас никога не е подготвен.

— За рицарството?

— За смъртта.

Нед грижливо покри момчето с плаща му — просмукания с кръв син плат, извезан по ръбовете с лунни полумесеци. И си помисли с горчивина, че когато майка му попита защо синът й е умрял, щяха да й кажат, че се е сражавал в чест на Ръката на краля, Едард Старк.

— Това беше ненужно. Войната не трябва да е игра.

Нед се извърна към жената до колата, загърната в сиво и със скрито от качулката лице, от което се виждаха само очите. Сестрите на мълчанието приготвяха мъртъвците за гроба и се смяташе за лошо предзнаменование да погледнеш в лицето на смъртта.

— Пратете доспехите у дома му в Долината. Майка му ще иска да ги има.

— Доста скъпи са — каза сир Баристан. — Момчето бе поръчало да му ги изковат специално за турнира. Скромно, но добро изделие. Не знам дали е успял да се разплати с ковача.

— Той се разплати вчера, милорд, и то скъпо — отвърна Нед и повтори на сестрата: — Пратете бронята на майка му. Аз ще се оправя с ковача. — Тя кимна сдържано.

След това сир Баристан придружи Нед до кралския павилион. Лагерът се разбуждаше. На огнищата цвърчаха дебели наденици и из въздуха се разнасяше миризма на чесън и пипер. Млади скуайъри тичаха по задачи, а господарите им пред палатките се прозяваха и протягаха да се разсънят за новия ден. Един слуга, помъкнал гъска под мишница, спря, поклони им се, промърмори: „Ваши благородия“, а гъската изкряка и го закълва по пръстите. Щитовете, изложени пред всяка от палатките, известяваха с хералдическите си знаци кои са обитателите им. Сребърният орел на Морска бран, славеите на Брус Карън, гроздовете на рода Редвин, пъстра мечка, червен вол, горящо дърво, бял овен, тройна спирала, пурпурен еднорог, танцуваща дева, черна усойница, двойни кули, бухал рогач и накрая — чистата бяла емблема на кралската гвардия, бляскава като зората.

— Кралят е решил да се бие в груповия бой днес — каза сир Баристан, докато подминаваха щита на сир Мерин, чиято окраска бе одраскана там, където пиката на Лорас Тирел се беше врязала в дървото, когато го свали от седлото.

— Да — кимна мрачно Нед.

Снощи Джори го беше събудил, за да му докладва новината. Нищо чудно, че беше спал толкова лошо.

Сир Баристан изглеждаше обезпокоен.

— Казват, че нощните прелести повяхват сутрин и че децата на виното остават сирачета, щом грейне утрото.

— Така казват — съгласи се Нед. — Но не и при Робърт.

Някои хора можеха и да премислят думите, изречени в миг на пиянска дързост, но Робърт Баратеон щеше да си ги спомни, а като си ги спомни, нямаше да отстъпи от тях.

Кралският павилион се намираше близо до реката и утринната мъгла, вдигаща се на пелени от водата, го загръщаше в сиво. Целият беше от златиста коприна — най-голямото и величествено съоръжение в лагера. Пред входа беше изложен бойният чук на Робърт, до един огромен железен щит, украсен с герба с коронования елен на рода Баратеон.

Нед се надяваше, че ще завари краля все още в постелята, надвит от пиянския сън, но късметът го бе изоставил. Завариха Робърт да пие бира от лъскав рог и да реве сърдито на двамата скуайъри, които се мъчеха да поберат едрото му туловище в бронята.

— Ваша милост — говореше единият младок почти през сълзи, — много е малка, не става. — Оплете се и нагърленикът, който се опитваше да затегне около дебелия врат на Робърт, се изтъркаля на земята.

— Седем ада! — изруга Робърт. — Сам ли трябва да го направя? Да ви пикая и на двамата. Вдигни го. Не ме зяпай така, Лансел, вдигни го! — Момчето скочи и кралят забеляза гостите си. — Виж ги колко са непохватни тия две уродчета, Нед. Жена ми настоя да ги взема за скуайъри, а за нищо не стават. Една броня не могат да облекат на човек като хората. Скуайъри! Според мен са свинари, натруфени в коприна.

Нед от пръв поглед разбра откъде идва цялата трудност.

— Не са виновни момчетата. Много си надебелял за доспехи, Робърт.

Робърт Баратеон удари яка глътка от бирата, хвърли празния рог върху кожите на постелята си, изтри пяната по устата си с опакото на ръката си и каза сърдито:

— Надебелял? Дебел съм значи, а? Така ли се разговаря с крале? — И смехът му се изля, внезапен като буря. — Ах, Нед, проклет да си, защо винаги се оказваш прав?

Скуайърите се усмихнаха боязливо и кралят се обърна към тях.

— Вие. Да, двамата. Чухте Ръката. Кралят е много надебелял за доспехите си. Тичайте да намерите сир Ейрон Сантагар. Кажете му да ми доведе майстор да разпъне нагръдника. Веднага! Какво чакате още!

Момчетата се запрепъваха в бързината да драснат от палатката. Робърт успя да остане сериозен, докато се махнат, след което се отпусна в креслото си и се затресе от смях.

Сир Баристан се закиска с него и дори Едард Старк успя да се усмихне. Но мрачните мисли така и не го оставиха. Не можеше да не забележи двамата скуайъри — хубави момчета, светлокоси и добре сложени. Едното бе на годините на Роб, с дълги златисти къдрици; другото на около петнадесет, с пясъчноруса коса, наскоро поникнали мустачки и със смарагдовозелените очи на кралицата.

— Жалко, че не съм там, да видя физиономията на Сантагар — каза Робърт. — Дано му стигне умът да ги отпрати при някой друг. Ще ги накараме да тичат насам-натам цял ден!

— Тези момчета — попита го Нед — Ланистърови ли са?

Робърт кимна и отри сълзите от очите си.

— Братовчеди. Синове на брата на лорд Тивин. Един от умрелите. Или на живия, не помня вече. Семейството на жена ми е много голямо, Нед.

„И много амбициозно“ — помисли си Нед. Нямаше нищо против скуайърите, но го безпокоеше, че Робърт е обкръжен все от роднини на кралицата — и денем, и нощем. Апетитът на Ланистърови за служби и постове, изглежда, беше ненаситен.

— Казват, че снощи сте се карали с кралицата.

Смехът на лицето на Робърт се стопи.

— Тая жена се опита да ми забрани да участвам в боя. Сега се цупи в замъка, проклетницата. Сестра ти никога нямаше да ме посрами така.

— Не си познавал Лиана като мен, Робърт — каза му Нед. — Ти виждаше в нея само красотата, но не и желязото под нея. Щеше да ти каже, че нямаш работа в схватката.

— И ти ли? — навъси се кралят. — Много си се вкиснал, Старк. Толкова време на север, всичките сокове в теб са замръзнали. Е, моите все още текат. — И той се удари в гърдите да го докаже.

— Ти си кралят — припомни му Нед.

— Сядам на проклетия железен стол, когато трябва. Значи ли това, че нямам право да изпитвам същия глад като останалите мъже? Малко вино от време на време, някое момиче да ти писне в леглото, конския допир между краката? Седем ада, Нед, искам да ударя някого.

— Ваша милост — намеси се сир Баристан Селми. — Не е прилично кралят да влиза в груповия бой. Състезанието няма да е честно. Кой ще посмее да ви удари?

Робърт като че ли се изненада.

— Как така кой? Всички, дявол да ги вземе! Стига да могат. А последният, който остане на коня си…

— …ще сте вие — довърши Нед. Веднага усети, че Селми е улучил в целта. Опасностите от боя носеха само наслада на Робърт, но това засегна гордостта му. — Сир Баристан е прав. Няма да се намери и един мъж в Седемте кралства, който би дръзнал да си навлече недоволството ви, като ви удари.

Кралят скочи от креслото си с пламнало лице.

— Да не искате да ми кажете, че тези наперени пъзльовци ще ме оставят да победя?

— Определено — отвърна Нед. Сир Баристан Селми кимна мълчаливо.

За миг Робърт така се вцепени от яд, че не можеше да проговори. Закрачи през шатрата, завъртя се рязко и закрачи обратно, с помръкнало от ярост лице. Сграбчи нагръдника си от земята и го хвърли с гняв по сир Баристан. Селми отскочи встрани.

— Махай се! — изрева кралят. — Махай се преди да съм те убил.

Сир Баристан напусна моментално. Нед се накани да го последва, но кралят извика зад гърба му:

— Ти стой, Нед.

Нед се обърна. Робърт взе рога си, напълни го от едно буре в ъгъла и го тикна в ръцете му.

— Пий! — изръмжа той.

— Не съм жаден…

— Пий! Твоят крал ти заповядва.

Нед вдигна рога и отпи. Бирата беше черна и гъста, и толкова силна, че му залютя на очите.

Робърт седна.

— Проклет да си, Нед Старк. Ти, както и Джон Арин. Обичах ви и двамата. Какво направихте с мен? Ти трябваше да станеш крал, ти или Джон.

— Вашите претенции бяха по-основателни, ваша милост.

— Казах да пиеш, а не да спориш. Ти ме направи крал, затова имай поне приличието да слушаш като ти говоря, проклет да си. Виж ме, Нед. Виж какво направи от мен това кралстване. Богове, толкова съм надебелял, че не мога да се побера в доспехите си! Как изобщо се стигна до това?

— Робърт…

— Пий и мълчи, кралят говори. Заклевам ти се, никога не съм бил толкова жив, колкото докато спечелвах този трон, нито толкова мъртъв като сега, след като го спечелих. А Церсей… На Джон Арин трябва да съм благодарен, че я имам. Нямах никакво желание да се женя, след като ми отнеха Лиана, но Джон каза, че властта се нуждае от наследник. Церсей Ланистър била подходяща партия, обясни той, щяла да обвърже към мен лорд Тивин, ако Визерис Таргариен се опита някога да си върне бащиния трон. — Кралят поклати глава. — Кълна ти се, обичах го този старец, но сега си мисля, че е бил по-голям глупак от Лунното момче. О, Церсей е красавица, дума да няма, но е студена… как само си пази писаната, ще си помислиш, че крие там цялото злато на Скалата на Кастърли. Я ми я дай тая бира, ако няма да я пиеш. — Надигна рога, изпи го наведнъж, оригна се и изтри уста. — Съжалявам за момичето ти, Нед. Честно. За вълка де. Душата си залагам, че синът ми лъжеше. Синът ми… ти обичаш децата си, нали?

— С цялото си сърце — отвърна Нед.

— Да ти кажа една тайна, Нед. Неведнъж съм си мечтал да се откажа от короната. Хващам кораб за свободните градове с коня си и с чука, и ще го ударя на живот по войни и по курви, за това съм създаден аз. Кралят-наемник, ох, как ще ме заобичат певците. Но мисълта за Джофри на трона и за Церсей, как стои зад него и му шепне… Синът ми. Как можах да създам такъв син, Нед?

— Той е още момче — отвърна неловко Нед. Никак не му харесваше принц Джофри, но не можеше да пренебрегне болката в гласа на Робърт. — Забрави ли колко див беше ти на неговите години?

— Нямаше да се тревожа, ако момчето беше диво, Нед. Не го познаваш като мен. — Той въздъхна и поклати глава. — Ах, може пък и да си прав. Джон толкова често се отчайваше от мен, но ето че се оказах добър крал. — Робърт се вгледа в смълчалия се Нед и се намръщи.

— Хайде, вече можеш да говориш и да се съгласиш.

— Ваша милост… — започна предпазливо Нед.

Робърт го плесна по гърба.

— Ох, кажи поне, че съм по-добър от Ерис, и толкова. Ти никога не би излъгал заради обич или чест, Нед Старк. Все още съм млад и след като вече си с мен, нещата ще се променят. Това царуване ще бъде възпявано и проклети да са всичките Ланистърови в седемте ада… Замириса ми на бекон. Кой според теб ще е шампионът днес? Видя ли момчето на Мейс Тирел? Викат му „Рицаря на цветята“. Виж, това е син, с който всеки баща би се гордял. Предишния турнир, когато накара Кралеубиеца да падне на златния си задник, да беше видял само лицето на Церсей. Умрях си от смях. Ренли разправя, че имал една сестричка, четиринайсетгодишна девица, хубава като зората…

Закусиха черен хляб и варени гъши яйца, и пържена риба с лук и бекон на дървена маса край речния бряг. Мрачното настроение на краля се отвя заедно с утринната мъгла и скоро Робърт ръфаше портокал, размекнат от сладки спомени за Орлово гнездо и момчешките им години.

— …дадоха на Джон буре с портокали, помниш ли? Само дето бяха поизгнили и аз хвърлих моя през масата и ударих Дикс по носа. Помниш ли Редфорт, скуайъра с пъпчивото лице? Той хвърли по мен и докато Джон пръдне, из Голямата зала вече хвърчаха портокали във всички посоки. — Разсмя се гръмко и дори Нед се усмихна на спомена.

Това беше момчето, с което бе отраснал. Това беше Робърт Баратеон, когото бе познавал и обичал. Ако успееше да докаже, че Ланистърови стоят зад нападението над Бран, да докаже, че те са убили Джон Арин, този човек щеше да го изслуша. Тогава Церсей щеше да падне и с нея и Кралеубиеца, а ако лорд Тивин дръзнеше да вдигне запада, Робърт щеше да го премаже, както бе смазал Регар Таргариен на Тризъбеца. Щеше да разбере.

Закуската му се стори по-вкусна от всичко, които бе ял от много време, и след това усмивката на Едард Старк идваше все по-лесно и по-често, докато не дойде време за подновяването на турнира.

Нед отиде до арената с краля. Беше обещал да гледа финалните двубои със Санса; на септа Мордейн днес й беше зле, а дъщеря му бе решена на всяка цена да не пропусне края на игрите. Видя как Робърт зае мястото си и забеляза, че Церсей Ланистър е решила да не се появява днес. Мястото до краля беше празно. Това също го обнадежди.

Запроправя си път към скамейката, където трябваше да седи Санса, и я намери тъкмо когато роговете засвириха сигнал за началото на първата схватка. Санса беше толкова погълната от зрелището, че едва забеляза появата му.

Сандор Клегейн се появи пръв на арената. Върху тъмносивата си броня носеше маслиненозелен плащ. Той, както и шлемът с формата на кучешка глава, бяха единствените му отстъпки пред украсите.

— Сто златни дракона за Кралеубиеца — гръмко обяви Кутрето, след като се появи и Джайм Ланистър, яхнал дорест дестриер. Гърбът на коня беше покрит с метален чул от позлатени халки, самият Джайм също блестеше от глава до пети. Дори пиката му беше издялана от златно дърво от Летните острови.

— Съгласен — извика в отговор лорд Ренли. — Хрътката тази сутрин изглежда гладен.

— Дори на гладните псета им стига умът да не хапят ръката, която ги храни — отвърна с ирония Кутрето.

Забралото на Сандор Клегейн издрънча над лицето му и той зае позиция. Сир Джайм хвърли целувка на някаква жена сред тълпата, също свали забралото си и подкара към другия край на арената. Двамата мъже свалиха пиките си.

На Нед Старк най-много щеше да му хареса и двамата да загубят, но Санса гледаше с влажни очи и изтръпнала от възбуда. Набързо издигнатата галерия се разтресе, щом конете се понесоха в галоп. Хрътката препускаше приведен напред, пиката бе непоклатима като скала в десницата му, но Джайм ловко се извърна на седлото в мига преди сблъсъка. Острието на Клегейн отскочи безопасно от златния щит с лъва, докато неговият посрещна удара пряко. Дървото се пръсна и Хрътката се олюля, мъчейки се да се задържи върху седлото. Санса ахна, а сред тълпата се понесоха разпокъсани възгласи.

— Чудя се как да си похарча печалбата — подвикна Кутрето на лорд Ренли.

Хрътката едва съумя да се удържи на седлото. Рязко зави и препусна обратно към края на арената за втория сблъсък. Джайм Ланистър хвърли прекършената пика, сграбчи нова и отпрати скуайъра си със солена шега. Хрътката пришпори в бесен галоп и Ланистър подкара срещу него. Този път, когато Джайм помръдна на седлото си, Сандор Клегейн повтори движението му. Двете пики се пръснаха и докато облакът трески улягаше, останалият без ездача си дорест жребец се затича да зобне трева по полето извън очертанията на бойната полоса, а сир Джайм Ланистър вече се въргаляше в пръстта в очуканата си златна броня.

— Знаех си, че Хрътката ще победи — каза Санса и Кутрето я чу.

— Ако случайно знаеш кой ще победи в следващия двубой, кажи ми го сега, докато лорд Ренли не ме е оскубал съвсем — подхвърли той. Нед се усмихна.

— Жалко, че Дяволчето го няма — каза лорд Ренли. — Щях да спечеля два пъти повече.

Джайм Ланистър се изправи, но красивият му шлем с лъвската глава се беше изкривил и очукал при падането и сега не можеше да си го свали. Тълпите дюдюкаха и сочеха, лордовете и дамите се мъчеха да скрият подхилкванията си, но без успех, а над всичко това Нед чу гръмкия смях на крал Робърт. Накрая се наложи да отведат Лъва на Ланистър, заслепен и залитащ, при един ковач.

През това време сир Грегър Клегейн зае позиция в отсамния край на полосата. Беше огромен — най-едрият мъж, който Едард Старк бе виждал. Робърт Баратеон и всичките му братя бяха големи мъже, както и Хрътката, а в Зимен хребет имаше едно простодушно конярче на име Ходор, пред когото всички те щяха да приличат на джуджета, но рицарят с прозвището Яздещата планина беше по-грамаден дори от Ходор. Беше висок доста над седем стъпки, почти осем, с масивни рамене и мишци, дебели колкото ствола на младо дърво. Дестриерът му приличаше на пони между бронираните му крака, а пиката, която държеше, изглеждаше тънка като дръжка на метла.

За разлика от брат си, сир Грегър не живееше в двора. Беше самотник и рядко напускаше земите си, освен при войни и турнири. Беше дошъл с лорд Тивин при падането на Кралски чертог — новопомазан рицар на седемнадесет години, но още тогава се отличаваше със своя ръст и безмилостната си жестокост. Според някои тъкмо Грегър бе разбил черепчето на принца инфант Егон Таргариен в стената и шепнеха, че след това изнасилил майка му, дорнската принцеса Еля, преди да я подложи на меча. Но тези неща не се говореха в присъствието на Грегър.

Нед Старк не помнеше да е разговарял някога с този човек, макар че Грегър бе яздил с тях в похода по време на бунта на Бейлон Грейджой, един от хилядите рицари. Сега го наблюдаваше с не малко безпокойство. Нед рядко даваше ухо на клюките, но това, което се говореше за сир Грегър, звучеше повече от злокобно. Скоро щеше да се жени за трети път и се носеха мрачни слухове за смъртта на първите му две жени. Разправяха, че Цитаделата му била мрачно място, където слугите изчезвали непрестанно и дори псетата се бояли да пристъпят в залата. Към това се добавяше и една сестра, умряла при странни обстоятелства, пожарът, обезобразил брат му, и една ловна злополука, при която беше загинал баща му. Грегър бе наследил Цитаделата, златото и фамилните имения. По-малкият му брат Сандор беше напуснал същия ден, за да се наеме на служба при Ланистърови като заклет меч, и се говореше, че не се върнал повече, дори и на гости.

Когато на арената се появи Рицарят на цветята, сред тълпата се понесе възбуден ропот и Нед чу трескавия шепот на Санса:

— О, колко е красив!

Сир Лорас Тирел беше тънък и строен като тръстика, в приказно сребърни доспехи, излъскани до ослепителен блясък и филигрирани с черни виещи се лози и малки сини незабравки. Простолюдието разбра още в първия миг като Нед, че синьото на цветчетата е от сапфири, и хиляди гърла ахнаха от възхита. А на раменете на красивия момък тежеше плащ, изтъкан от истински незабравки — хиляди свежи цветя, вшити върху плътна вълнена канава.

Конят му беше също толкова тънък и строен като него — красива сива кобила, бърза и подвижна. Грамадният боен жребец на сир Грегър подуши миризмата й и изцвили. Момчето от Планински рай направи нещо с краката си и колибата му се изправи на задните си крака и затанцува. Санса стисна Нед за ръката.

— Татко, не позволявай сир Грегър да го убие!

Нед видя, че държи розата, която сир Лорас й бе поднесъл вчера. Джори и за това му беше докладвал.

— Тези пики са турнирни — успокои той дъщеря си. — Направени са така, че да се цепят при удар, така че никой да не пострада. — Но си спомни за мъртвото момче в колата с плаща с полумесеците и думите изхриптяха в гърлото му.

Сир Грегър не можеше да удържи коня си. Жребецът цвилеше възбудено, потропваше нервно с копита и тръскаше глава. Планината го сръга жестоко с металния си ботуш, конят се изправи на задните си крака и за малко щеше да го изхвърли.

Рицарят на цветята отдаде чест на краля, подкара към другия край на арената, обърна и сниши пиката, готов за бой. Сир Грегър овладя коня си, стиснал юздите. И изведнъж се започна. Жребецът на Планината се втурна във вихрен галоп, полетя диво напред, а кобилата се понесе плавно и леко, като развяна от вятъра коприна. Сир Грегър вдигна щита си напред и заопипва нервно пиката, като през цялото време се мъчеше да обуздае животното и да го задържи в права линия — и изведнъж Лорас Тирел връхлетя върху него, насочи острието на пиката си точно там, и за едно мигване на клепачите Планината вече падаше. Беше толкова огромен, че повлече коня със себе си в мешавица от стомана и плът.

Нед чу ръкопляскания, възгласи, свирене, ахкания, възбуден ропот и над всичко това — дрезгавия, хриплив смях на Хрътката. Рицарят на цветята дръпна юздите точно в края на полосата. Сапфирите му бляскаха на слънцето, когато свали забралото си и се усмихна. Тълпата полудя.

А насред бойното поле сир Грегър Клегейн се освободи от стремената и се надигна, кипнал от гняв. Лицето му бе потъмняло от ярост, а косата му беше паднала на очите.

— Мечът ми! — изрева той на своя скуайър и момчето притича да му го подаде. През това време жребецът му също се изправи.

Грегър Клегейн съсече коня с един удар — толкова свиреп, че почти откъсна главата на животното. Само за миг възгласите преминаха в писъци. Жребецът рухна на колене, цвилейки в предсмъртна агония. А Грегър вече крачеше по полосата към сир Лорас Тирел, стиснал в юмрук окървавения меч.

— Спрете го! — извика Нед, но думите му се удавиха в общия рев. Всички около него също крещяха. Санса плачеше.

Всичко стана съвсем бързо. Рицарят на цветята извика на скуайъра си да му подаде меча, но сир Грегър изхвърли момчето от пътя си и се докопа до юздите на коня му. Кобилата надуши кръв и се изправи на задните си крака. Лорас Тирел едва се удържа на коня. Сир Грегър замахна с меча в дивашки удар с две ръце, който порази момчето в гърдите и го събори от седлото. Кобилата, изпаднала в паника, побягна, а сир Лорас остана да лежи в прахта, зашеметен. Но когато Грегър надигна меча за смъртния си удар, го спря хриплив глас:

— Остави го жив!

И една облечена в стомана ръка го издърпа настрани от момчето.

Планината се обърна в безмълвна ярост и дългият му меч изсвистя в убийствена дъга с цялата гигантска сила зад него, но Хрътката пое удара и отвърна, и сякаш цяла вечност двамата братя продължиха да стоят на място и да се млатят, докато Лорас Тирел го извеждаха от арената замаян, но жив и невредим. На три пъти Нед видя как сир Грегър нанесе дивашки удари по шлема — кучешка глава, но нито веднъж Сандор не посегна към незащитеното лице на своя брат.

Това, което сложи край на грозната гледка, беше гласът на краля… и двадесет меча. Джон Арин им беше казвал, че в битка пълководецът трябва да има добър глас и Робърт го беше доказал на Тризъбеца. И сега го използва.

— СПРЕТЕ ТАЗИ ЛУДОСТ! — прогърмя той. — В ИМЕТО НА СВОЯ КРАЛ!

Хрътката падна на колене. Ударът на сир Грегър посече въздуха, но той най-сетне се вразуми. Хвърли меча си и изгледа с гняв Робърт, обкръжен от кралската гвардия и още дузина други рицари и стражи. Обърна се, без дума да каже, и закрачи, избутвайки от пътя си Баристан Селми.

— Оставете го — каза Робърт и всичко свърши.

— Хрътката ли е шампионът сега? — попита го Санса.

— Не — отвърна Нед. — Сега ще бъде финалният двубой, между Хрътката и Рицаря на цветята.

Но Санса в края на краищата се оказа права. Само след няколко мига сир Лорас Тирел се появи на арената в прост ленен жакет и заяви на Сандор Клегейн:

— Дължа ви живота си. Денят е ваш, сир.

— Не съм сир — отговори Хрътката, но прие победата и кесията за шампиона, а с тях може би за пръв път — и обичта на тълпата. Изпратиха го с възторжени възгласи, когато напусна арената и се отправи към шатрата си.

Нед тръгна със Санса към полето за стрелба, а Кутрето, лорд Ренли и още неколцина се присъединиха към тях.

— Тирел е знаел, че кобилата е разгонена — заговори Кутрето. Заклевам се, че момчето е замислило цялата работа. Грегър винаги е предпочитал огромни злонравни жребци с повече дух, отколкото разум. — Хрумването, изглежда, го развесели.

Но не и сир Баристан Селми.

— Хитрините не носят голяма доблест — отвърна сухо старият рицар.

— Но носят двайсет хиляди жълтици — усмихна се лорд Ренли.

Същия следобед някакъв момък на име Ангай, от просто потекло от блатата на Дорн, спечели в стрелбите с лък срещу сир Бейлон Сван и Джалабхар Ксхо от сто разкрача, след като всички други стрелци бяха елиминирани на по-късите разстояния. Нед изпрати Алин да го намери и да му предложи служба в гвардията на Ръката, но момчето се беше опило здраво от победата и от виното, както и от несънуваните за него богатства, така че отказа.

Груповият бой продължи три часа. Включиха се около четиридесет мъже — наемни конници, дребни рицари и новопроизведени скуайъри, търсещи слава. Сражаваха се с притъпени оръжия сред мешавица от кал и кръв, сблъскваха се, групирани на малки отряди, които след това се обръщаха един срещу друг и съюзите се оформяха и цепеха, докато на полето на битката не остана само един мъж. Победителят се оказа червеният жрец Торос Мирски — един безумец с бръсната глава, който се сражаваше с пламтящ меч. Беше спечелвал групови битки и преди. Огненият му меч плашеше конете на другите ездачи, а нищо не можеше да уплаши Торос. Крайната равносметка се изрази в три счупени крайника, един прекършен врат, дузина премазани пръсти, два коня, които трябваше да бъдат доубити на място, и безброй посипания, навяхвания и отоци. Нед остана адски доволен, че Робърт не взе участие.

Същата нощ, по време на пира, Едард Старк се чувстваше много по-обнадежден от всякога в последно време. Робърт беше в повишено настроение, нито един от Ланистърови не се мяркаше наоколо и на всичко отгоре дори дъщерите му се държаха прилично. Джори доведе при тях Аря и Санса я заговори мило.

— Турнирът беше великолепен! — въздъхна тя. — Трябваше да дойдеш. Как върви танцуването ти?

— Цялата съм натъртена — отвърна й щастливо Аря и с гордост показа ужасната червена цицина на крака си.

— Сигурно си страхотна танцьорка — отбеляза с подозрение Санса. По-късно, докато Санса се беше унесла заслушана в групата певци, подхванали дълъг цикъл балади, наречени „Танца на драконите“, Нед сам огледа отока.

— Надявам се, че Форел не е прекалено суров с теб.

Аря застана на един крак. Напоследък го правеше все по-сполучливо.

— Сирио казва, че всяко нараняване е урок и всеки урок те прави по-добър.

Нед се намръщи. Този Сирио Форел беше дошъл с великолепна репутация и пищният му браавоски стил подхождаше на тънкото оръжие на Аря, но все пак… преди няколко дни я видя да обикаля с черна копринена превръзка на очите. Сирио, обясни му тя, я учел да вижда с ушите, с носа и кожата си. Преди това я караше да прави предни и задни салта.

— Аря, сигурна ли си, че държиш на това?

Тя кимна.

— Утре ще ловим котки.

— Котки. — Нед въздъхна. — Май сбърках, като го наех този браавосец. Ако искаш, ще помоля Джори да се заеме с уроците ти. Или мога да поговоря насаме със сир Баристан. На младини той беше най-изкусният меч на Седемте кралства.

— Не ги искам — заяви Аря. — Искам си Сирио.

Нед прокара пръсти през косата си. Всеки свестен майстор на меча щеше да предаде на Аря основите на атаката и отбиването, без всичките тези глупости с ходене слепешком, странични превъртания и подскачане на един крак, но той познаваше малката си дъщеря достатъчно добре и знаеше, че няма смисъл да спори с тази опърничаво издадена брадичка.

— Твоя работа. — Бездруго скоро щеше да й омръзне. — Поне се пази.

— Добре — обеща тя и подскочи от десния крак на левия. Много по-късно, след като върна момичетата през града и се увери, че са си легнали, Санса със сладките си сънища и Аря с нейните отоци, Нед се качи до покоите си на върха на кулата на Ръката. Денят беше бил горещ и в затворената стая беше душно. Нед отиде до прозореца и отвори тежките капаци, за да влезе хладният нощен въздух. От другата страна на големия двор забеляза примигващата светлина на свещи от прозорците на Кутрето. Минаваше полунощ. Веселбите и гуляите край реката започваха да заглъхват.

Нед извади кинжала и го повъртя в ръцете си. Оръжие на Кутрето, спечелено от Тирион Ланистър на турнирен облог и изпратено да убие Бран в съня му. „Защо?“ Защо джуджето е трябвало да поиска смъртта на Бран? Защо който и да било би поискал смъртта на Бран?

Кинжалът, падането на Бран, всичко това по някакъв начин се свързваше с убийството на Джон Арин. Усещаше го, но истината за смъртта на Джон си оставаше толкова забулена за него, колкото в самото начало. Лорд Станис не се върна за турнира в Кралски чертог. Лиза Арин си мълчеше зад високите стени на Орлово гнездо. Скуайърът беше мъртъв, а Джори продължаваше да души из бардаците. С какво разполагаше Нед, освен с копелето на Робърт?

В това, че навъсеният чирак на оръжейника е син на краля, Нед изобщо не се съмняваше. Чертите на Баратеон просто бяха отпечатани на лицето му — челюстта, очите, черната коса. Ренли беше твърде млад, за да е баща на момче на такава възраст, а Станис — твърде студен и самовлюбен. Джендри трябваше да е на Робърт.

И като го знаеше, какво от това? Кралят имаше и други незаконни деца из Седемте кралства. Открито беше признал едно от копелетата си, момче на годините на Бран, чиято майка беше със знатно потекло. Момчето бе осиновено от кастелана на лорд Ренли в Бурен край.

Нед много добре помнеше и първото дете на Робърт — дъщеря, родена в Долината, когато самият Робърт все още беше почти момче. Сладко момиченце; младият лорд на Бурен край беше луд по него. Всеки ден се отбиваше да си поиграе с бебето, дори след като загуби всякакъв интерес към майката. Нед често го мъкнеха за компания, без да го питат иска ли, или не. Сега момичето трябваше да е на седемнайсет или осемнайсет. По-голямо от Робърт, когато й беше станал баща. Странна мисъл.

Церсей сигурно не беше доволна от кръшканията на своя съпруг, но в края на краищата нямаше особено значение дали кралят има едно копеле, или сто. Законът и обичаят не даваха на извънбрачните деца почти никакви права. Джендри, момичето в Долината, момчето в Бурен край — никой от тях не можеше да застраши законнородените деца на Робърт…

Размишленията му се прекъснаха от тихо почукване на вратата.

— Един човек иска да ви види, милорд — извика Харвин. — Отказва да се представи.

— Пусни го — каза Нед.

Гостът беше набит мъж с олющени и окаляни ботуши и в тежка кафява роба от възможно най-грубо тъкана вълна. Лицето му беше скрито под дълбоката гугла, а ръцете — прибрани в дългите ръкави. Нищо в него не напомняше за брат от Нощния страж.

— Кой сте вие? — попита Нед.

— Приятел — отвърна със странно дебел глас човекът с качулката. — Трябва да поговорим насаме, лорд Старк.

Любопитството се оказа по-силно от предпазливостта.

— Харвин, остави ни — нареди той. Едва след като останаха сами и вратата се затвори, посетителят отметна качулката си.

— Лорд Варис?! — възкликна Нед.

— Лорд Старк — каза учтиво Варис и се намести в креслото. — Дали ще ви затрудня, ако си поискам нещо за пиене?

Нед наля две чаши вино и поднесе едната на Варис.

— Можех да мина на стъпка от вас и да не ви позная — промълви удивен. Не беше виждал евнуха облечен в нещо друго освен в коприна, кадифе и най-скъпи дамаски, а този пред него миришеше на пот вместо на люляк.

— На това се надявах най-много — каза Варис. — Нямаше да е добре, ако някои хора научеха, че сме си говорили насаме. Кралицата ви следи много внимателно. Виното си го бива. Благодаря.

— Но как минахте през охраната ми? — попита Нед. Портър и Кайн стояха на пост пред кулата, а Алин пазеше на стълбището.

— Червената цитадела я познават само духовете и паяците. — Варис се усмихна съжалително. — Няма да ви бавя, милорд. Има някои неща, които трябва да знаете. Вие сте Ръката на краля, а кралят е глупак. — Превзетият тон на евнуха беше изчезнал и сега гласът му плющеше тънък и рязък като камшик. — Знам, приятел ви е, но въпреки това е глупак… и при това обречен, освен ако не го спасите. Днес му се размина на косъм. Канеха се да го убият по време на груповия бой.

За миг Нед онемя от изненада, после успя да попита:

— Кой?

Варис отпи от виното.

— Ако наистина се налага и това да ви обяснявам, значи сте по-голям глупак и от Робърт и съм избрал грешната страна.

— Ланистърови — промълви Нед. — Кралицата… не, това не мога да го повярвам, дори за Церсей. Тя го помоли да не се бие!

— Тя му забрани да се бие, пред неговия брат, пред рицарите му и половината двор. Кажете ми честно, можете ли да измислите по-сигурен начин да принудите крал Робърт да се натика в мелето? Питам ви.

Нед усети, че му призлява. Евнухът се беше докопал до истината. Кажи на Робърт Баратеон, че не може, че не бива, че не трябва да направи нещо — и е готов.

— Но дори да беше влязъл в боя, кой щеше да посмее да удари краля?

— В боя влязоха четиридесет ездачи — сви рамене Варис. — Ланистърови имат много приятели. В цялата тази суматоха — цвилене на коне, кършене на кости, Торос Мирски размахва идиотския си огнен меч — кой ще ти го нарече „убийство“, ако някой случаен удар повали Негова милост? — Отиде до каната и си напълни отново чашата. — А стане ли това, убиецът ще е коленичил до него, потънал в скръб. Чак мога да чуя плача му. Колко тъжно! Но несъмнено нашата милостива и състрадателна кралица ще го съжали, ще го вдигне на крака и ще го благослови с нежна целувка за опрощение. На добрия крал Джофри няма да му остане никакъв избор, освен да го оправдае. — Евнухът се почеса по брадичката. — Или навярно Церсей ще позволи на сир Илин да му отсече главата. Така рискът за Ланистърови ще е по-малък, макар да е неприятна изненада за приятелчето им.

Нед усети, че кипва.

— Знаели сте за заговора, но не сте направили нищо!

— Аз командвам доносници, а не войници.

— Можехте да дойдете при мен по-рано.

— О да, признавам го. А вие какво, щяхте да изтичате направо при краля, нали? И като чуе Робърт какво го грози, много ми е чудно какво щеше да направи?

Нед помисли.

— Щеше да ги прокълне всички и въпреки това да излезе да се бие, за да им докаже, че не се бои от тях.

Варис разпери ръце.

— Ще ви призная още нещо, лорд Едард. Любопитно ми беше да видя какво ще направите. „Защо не дойдохте при мен?“, попитахте, а аз трябва да отговоря: „Ами защото не ви вярвах, милорд.“

— Вие не сте вярвали на мен? — слиса се Нед.

— Червената цитадела предлага подслон на два вида личности, лорд Едард — обясни спокойно Варис. — На онези, които са верни на кралството, и на онези, които са верни на себе си. До тази сутрин не можех да определя със сигурност към кои спадате… така че изчаках да видя… а сега знам със сигурност. — Усмихна се и макар и за миг собственото му лице и публичната маска се сляха в едно. — Започвам да разбирам защо кралицата толкова се бои от вас. О, да.

— Вие сте този, от когото трябва да се бои — каза Нед.

— Не. Аз съм това, което съм. Кралят, разбира се, ме използва, но това му носи срам. Нашият добър Робърт е силен воин и един мъжкар като него не може да понася разните там подслушвани, шпиони и евнуси. Само да нашепне някой ден Церсей „убий го“, и Илин Пейн ще ми клъцне главата, докато мигна, и кой тогава ще скърби за бедния Варис? Нито на север, нито на юг не пеят песни за паяци.

Пресегна се и докосна Нед с меката си длан.

— Но вас, лорд Старк… мисля… не, знам… той няма да убие, дори заради своята кралица, и в това може би се крие нашето спасение.

Беше прекалено. За миг на Едард Старк ужасно му се дощя да се върне в Зимен хребет, на север, където нещата бяха прости и където враговете бяха зимата и диваците отвъд Вала.

— Робърт не може да няма верни приятели — възрази той. — Братята му и…

— …и жена му? — довърши с жестока усмивка Варис. — Вярно, братята му мразят Ланистърови, но омразата към кралицата и любовта към краля не са едно и също, нали? Сир Баристан обича честта си, Великият майстер Пицел обича службата си, а Кутрето обича Кутрето.

— Кралската гвардия…

— Хартиен щит — отвърна евнухът. — Постарайте се да не изглеждате толкова изненадан, лорд Старк. Самият Джайм Ланистър е заклет брат на Белите мечове, а всички знаем колко струва неговата клетва. Дните, когато мъже като Риам Редвин и принц Емон, Рицаря дракон са носели белия плащ, са се превърнали в прах и песен. От тези седмина само сир Баристан Селми е направен от закалена стомана, а Селми е стар. Сир Борос и сир Мерин до костите си са създания на кралицата, което подозирам и за останалите. Не, милорд. Когато мечовете се извадят не на шега, вие ще сте единственият верен приятел, с който ще разполага Робърт Баратеон.

— Робърт трябва да го научи — каза Нед. — Ако това, което ми казвате, ако дори част от всичко това е истина, то кралят трябва лично да го чуе.

— И какво доказателство ще му представим? Моите думи срещу техните? Моите птиченца срещу кралицата и Кралеубиеца, срещу братята му и съвета му, срещу пазителите на Изтока и Запада, срещу мощта на Скалата на Кастърли? Моля ви, по-добре веднага доведете сир Илин, това само ще ни спести време. Знам докъде води този път.

— Но все пак, ако това, което твърдите, е вярно, те само ще печелят време и ще направят нов опит.

— Така е, ще направят — съгласи се Варис. — И се боя, че ще е скоро. Вие много ги безпокоите, лорд Едард. Но птиченцата ми ще се ослушват и току-виж успеем да им попречим, двамата с вас. — Стана, дръпна качулката си и лицето му отново се скри. — Благодаря за виното. Пак ще си поговорим. И когато се видим следващия път на съвета, постарайте се да се отнасяте към мен с обичайното си презрение. Няма да ви е трудно.

Беше стигнал до вратата, когато Нед му извика:

— Варис! — Евнухът се обърна. — Как умря Джон Арин?

— Тъкмо се чудех кога ще се сетите да попитате за това.

— Кажете ми.

— „Сълзите на Лис“. Така го наричат. Рядко и скъпо вещество, чисто и приятно като изворна вода, и не оставя никаква следа. Молих лорд Арин да дава на някой слуга да вкусва от храната му, молех го в същата тази стая, но той не искаше и да чуе. Каза ми, че само на същество по-долно от човека може да му хрумне такова нещо.

Нед трябваше да разбере и останалото.

— Кой му даде отровата?

— Някой скъп и мил приятел, с когото често е делил месо и медовина, несъмнено. О, но кой точно? Имаше много такива. Лорд Арин беше добър, доверчив човек. — Евнухът въздъхна. — Имаше едно момче. Всичко, което представляваше, го дължеше на Джон Арин, но когато вдовицата избяга за Орлово гнездо с домашната си свита, той остана в Кралски чертог и бързо се издигна. Сърцето ми винаги се изпълва с радост, като видя как младите се издигат. — Гласът му отново заплющя като бич, всяка дума бе удар. — Сигурно се е откроил със светския си чар на турнира, с онези свои ярки доспехи, с онези полумесеци на плаща. Колко жалко, че умря не навреме, преди да можете да си поговорите с него…

Самият Нед се почувства като погълнал отрова.

— Скуайърът. Сир Хю. — Кръгове, вплетени в кръгове, вплетени в други кръгове. Главата на Нед щеше да се пръсне. — Но защо? Защо точно сега? Джон Арин беше Ръката четиринадесет години. Какво е направил, че да поискат да го убият?

— Задаваше въпроси — каза Варис и се шмугна през вратата.